Финансистката-пътешественичка Елена Крапчева следва японската максима, че когато човек се променя, и светът се променя
“Никога ли не ти е хрумвало да пробваш да живееш живота на друг човек, със странни ритуали и култура?” – Елена изстрелва контра въпрос, а в сините й очи играят слънчеви зайчета. От 13 години за пръв път е в родната си София за няколко месеца, чака американската си виза и вече е успяла да се превърне в градска легенда. Говори бързо, бърка някои думи, вмъква английски и моли да я поправям. Личи й, че е живяла няколко години в Азия – непрекъснато се усмихва.
За своите 31 години Елена Крапчева е успяла да обиколи над 70 страни в света. Живяла е в Париж, Страсбург, Брисбейн (Австралия), Сингапур, Банкок, Хонконг, Хо Ши Мин, Ню Йорк и Флорида. Не познавам по-щур пътешественик от нея: къпала е тигри в храм близо до Банкок, скачала е от най-високото (233 м) бънджи в света - кулата в Макао. Има тапия за студент-пилот на самолет от Малайзия, гмуркала се е да търси потопени кораби в океанските дълбини на Борнео, общувала е с древни племена във Филипините… И всичко това някак не се връзва с образованието и работата й. Щурата пътешественичка е завършила международни отношения и дипломация в Париж, а също и международна политика и решение на конфликти в Австралия. Финансист е в инвестиционна фирма в САЩ, където заедно със свой американски колега набира средства за кредитиране на малкия бизнес и подкрепяне на стартиращи проекти.
Животът като монахиня в будистки храм е сред най-вълнуващите й авантюри. За десет дни Елена се потапя изцяло в света на будистките монаси. Не е прието в Азия да се допускат “бели” хора (европейци, американци и т.н.) да живеят в храм, ако не знаят езика и не познават обичаите и молитвите. Да не говорим пък за жена. В Тайланд обаче българката се запознава с управителя на фондация “Blood Foundation” (буквално преведено – “кръв”). Те работят на границата с Мианмар (Бирма) и събират средства за лагер за бежанци. И тъй като Елена е специализирала “разрешение на конфликти” в Австралия, от фондацията й казват, че организират престой на чужденци в малък храм. Още на следващия ден тя заминава за селото да живее в светая светих на будистите.
Монасите, при които отива, са в планините на Северен Тайланд, в малкото село Фанг на границата с Мианмар. Там живеят доста бежанци. Армията на мианмарската провинция Шан и правителството са в постоянен конфликт и повечето племена се опитват да се прехвърлят в Тайланд. “Около границата всеки ден се чуваха престрелки”, спомня си Елена.
Kъм храма има “училище” – голяма стая, в която децата седят на пода да слушат уроците. Зад храма се намират спалните за “послушниците”. Това са момчета на възраст от 7 до 16 години, пратени от семействата си да живеят там, защото нямат пари да ги хранят.
Жени не се допускат до монасите, положили обет да не докосват същество от другия пол. И ако някой без да иска се допре, след това прекарва дълги часове в уединение, за да се пречисти. Жените могат да влизат в храмовете само с напълно покрито тяло.
За да живее сред монаси, Елена е трябвало да се съобразява със строги забрани. Първо - да не убиваш, дори и комар. Не е достатъчно да не лъжеш - трябва да казваш само това, което мислиш. Забранено е да крадеш, пиеш, пушиш и вземаш наркотици. Не ти се позволява физически контакт с мъже. Нямаш право да ядеш след 12 ч. на обяд, да носиш красиви дрехи, бижута, да си слагаш грим и парфюм. Нямаш право да седиш на стол (само на земята) и да спиш в луксозно легло (само на дървена постелка). Не ти се позволява също да докосваш пари, да пееш, танцуваш или свириш музика в храма.
Според будистите храната не трябва да се поема с удоволствие – тя е само за да поддържа тялото живо. Затова ядат два пъти дневно – на закуска и обяд. Хранят се само с това, което съберат на сутрешната си обиколка в селото. Стават в 5 сутринта и боси обхождат къщичките. Хората, желаещи да получат благословия, излизат с купичка ориз или някой плод. Събраната храна след това се разделя между всички в храма.
Ако мъж влезе да живее в храма и монасите преценят, че е научил достатъчно, на специална церемония го приемат за един от тях. Бръснат му главата и веждите и му дават оранжева роба, която няма право да сваля от гърба си, докато е монах. Дори когато се къпе, я държи с една ръка. «Попитаха ме дали ще остана, дали искам бяла роба, каквато дават на жените, или предпочитам да запазя косата си. Започвах нова работа и не можех да се появя в офиса с обръснати вежди – смее се Елена и продължава – Беше опит, който ми отвори очите. Опитах се да се откъсна от егото в мен, от суетата. Всички предишни проблеми ми се сториха незначителни. Продължавам да нося в себе си това спокойствие, да не обръщам внимание на дребните неща и да гледам напред. “Когато аз се променя, светът се променя” – този надпис видях в един японски храм. Нося го в сърцето си като лайтмотив.”
