/Поглед.инфо/ Изглежда че всичко, което се реализира като резултат на парламентарните избори през 2021 г., изненада както политическите субекти (и загубилите, но и спечелилите), така и анализаторите.
Тезата, която ще бъде защитена на това място, е че изборните резултати са естествени и проява на нормалността на взаимодействието „демокрация – пазар“.
1. Демократичните механизми като проява на „невидимата ръка“
Възприемането на демокрацията като проява на върховна обществена мъдрост и като продукт на „общия разум“ на масите, едва ли не като божествено решение на народа, е повече политическа романтика, отколкото реалност.
Романтиците си представят механиката на демокрацията като действие на „невидима ръка“ (по Адам Смит) на политическия пазар[1]. От една страна, очакванията са политическите сили, защитаващи различни обществено-икономически интереси, да представят на „пазара“ своите различни новаторски идеи и характерни личности, които да бъдат оценени от „купувачите“ (в случая – избирателите). От друга страна, на избирателите се приписва както абсолютна рационалност при вземане на решенията, така и безгранична възможност да съпоставят различните политически идеи-стоки и отликите в личностите-стоки (кандидатите за депутати).
Политическият супермаркет, който визират романтиците, подобно на всеки друг пазар, обаче няма нищо общо с реалностите[2]. Естествено, на „пазара“ политическите партии (и коалиции) предлагат своите особени стоки (идеи и личности), насочени към съответните електорални сегменти; още по-естествено, „клиентите“ се ориентират към една или друга политическа стока в зависимост от предпочитанията си, но те нито имат времевата и физическата възможност да проучват и сравняват стотиците страници партийни програми и кандидати, нито пък са надарени с абсолютна рационалност при вземането на решения за кого да пуснат своята бюлетина. Идеализирането на политическия пазар (съзнателно или не) пропуска влиянието на манипулативните техники за предварителна „обработка“ на „електората“[3]; подценява ролята на емоциите или фундаменталистката „лоялност“ към определена политическа „марка“; но най-често се абстрахира от специалните интереси на Големите пари[4] („Дълбоката държава“) и даже на мафията[5].
Именно поради тези реални причини още от самото си възникване съмненията в „безупречността“ на демократичната идея са били значителни. Затова и споровете за същността, обхвата, ползата и ефективността на демокрацията се разгръщат почти две хиляди години, а продължават и днес.
За най-известен апологет на демокрацията се приема Уинстън Чърчил чрез категоричното му изказване че „демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога“, но обикновено се пропуска другия му афоризъм, че „най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател“. Чърчил очевидно не е бил фанатик, както се твърди.
Някои от критиците на демократичната идея стигат до крайности. Например, Жан Жак Русо в книгата си „За обществения договор“ от 1762 година, е категоричен: „Английският народ мисли, че е свободен, но дълбоко се лъже. Той е свободен само по време на избори за членове на парламента. Веднага щом те са избрани, той е роб, той е нищо“.[6] В по-нови времена Патрик Кенън също говори за „залеза“ на демокрацията[7]. Някои от критиците напълно отхвърлят демокрацията като възможност за саморегулация на обществото[8].
Абстрахираме се частично от известните тези на Маркс и Енгелс за характера на буржоазната демокрация, за възможностите и за еволюционно-демократично развитие, но и за революционно-демократично развитие; да си припомним и тезата за „демократичния цар“[9].
„Дефектирането“ на демократичните механизми (по причините, изложени по-горе) е подложено на остра критика от личности като Ал Гор (по повод на „демокрацията“ в САЩ)[10], Карл Попър (при оценка на „новите“ демокрации)[11], Пиер Розанвалон (който описва контрадемократични механизми)[12], Цветан Тодоров (критикувайки механиката на демокрацията от позициите на култтурологията)[13] и т.н.
В България умерени критици на демокрацията като проява на „невидимата ръка“ на политическия пазар са Андрей Пантев[14] и Благовест Сендов[15], а силни критици – Митрю Янков[16], Костадин Чакъров[17], Калин Тодоров[18] и др.
Независимо от обожествяването й, отхвърлянето й или критикуването й, демокрацията е реален обществен механизъм, който в момента е прилаган в почти всички страни. Демократизирането на обществата е тенденция, която се доказва от факта че в края на Втората световна война е имало една дванадесет страни с подобен механизъм, а днес над ¾ от страните го прилагат.
Изглежда, че днес повечето хора в света копнеят за демокрация[19], но не вярват много на демокрацията в собствената си страна. Не по-малко копнеят да има Господ, но още не са го виждали или чували.
2. Реалната демокрация
За практическо удобство ще ползваме понятието „реална демокрация“, понеже формите на демокрацията по света са разнообразни и/или донякъде противоречиви. Под „реална демокрация“ възприемаме тази форма на демократичен механизъм (от лансирането на политическите идеи, партии и личности; през формата на провеждане на избори на политически субекти и личности и обхвата на участниците-избиратели; последващото формирането на политически „договори“ след изборите; до оценката на съответствието на практиките след изборите спрямо обещанието преди изборите), която е установена в една страна (или група страни). Очевидно е че някои страни имат „по-добри практики“, други – различни, но все пак демократични практики.
От тази гледна точка – на реалностите – някои известни анализатори (например, като Ан Епълбаум) оценяват състоянието на демокрацията по света като състояние на глобална криза[20].
Особено голямо е разочарованието от „реалната демокрация“ в някои страни от Източна Европа, сред които попада и България; още по-голямо е в петнадесетте съставни републики на СССР, които станаха „независими“. Гигантско е разочарованието от „Арабската пролет“, която щеше да доведе до „Демократично лято“. Изглежда, че демокрацията (особено в тези страни) страда от хронични заболявания, свързани както с криза на легитимността на демокрацията, така и с криза на ефективността на демократичните системи[21].
Кризата на легитимността на демокрацията е видима чрез най-малко три симптома: първо, все по-малко граждани вярват че могат да променят социално-икономическата система и отиват на избори; второ, самите хора, отишли до избирателните урни, дават гласовете си фрагментарно за все повече участници (двупартийната система навсякъде е в криза); трето, все по-малко хора са членове на политическа партия (в отделните демократични страни – всичките под 5%).
Кризата на ефективността на демократичните системи също е хронична в други три направления. От една страна, в повечето страни изборът на правителство е както продължително като процес, така и свързано с компромиси и отстъпки от всички партии, уж всичко това „в името на народа“. От друга страна, големите партии, които участват в правителство или в правителства от няколко партии, винаги са под прицела на по-малките опозиционни партии и извънпарламентарните сили, като изглежда че стоенето в опозиция е много по-печелившо като политика, отколкото участието в правителство. От трета страна, самото вземане на решения от правителството и прокарването им в парламента става все по-бавно и все по-сложно благодарение на протяжените обсъждания, спорове и въпроси.
Що се отнася конкретно за България 2021 г., то на парламентарните избори отидоха едва 50.61% от имащите право на глас (3 334 283 гласували от общо 6 588 372 регистрирани гласоподаватели) – криза на участието; гласовете им се разпиляха между 32 алтернативи (включително и „не подкрепям никого“, за което дадоха гласа си немалко хора – 47 749 души) – криза на доверието в политическите идеи и личности; спечелилият дует ГЕРБ-СДС получи 837 707 гласа и 26.18% от, но едва 12,7% от имащите право на глас – криза на възможността за управление. Казано по друг начин, България се превръща в страна с „нормална“ (по сегашните индикатори) демократична страна, но с остра криза на легитимността.
Именно всичките тези кризи на легитимността на „реалната демокрация“ са творчески и академично осмислени от Колин Крауч[22]. Неговите идеи са свързани с теорията за „постдемокрацията“[23]. Чрез тях той изразява становището, че непосредствената политическа алтернатива е между либералната демокрация, от една страна, и егалитарната демокрация, от друга страна, като при това той не крие своите предпочитания към втората. Неговата идея за постдемокрация се свързва със система, в която политиката на управляващите елити (и „професионалните“ политици) все по-силно се затваря в своя собствен свят, поддържайки връзка с обществото чрез манипулативни техники, основани върху маркетинговите изследвания, връзките с обществеността и рекламата. Иначе казано, демократичните форми остават на местата си, но все повече се изпразват от своето съдържание. Освен това, неговите разсъждения са насочени към променящото се отношение между капитализма и демокрацията, като той доказва че капиталистическият тип пазарна икономика се нуждае от несигурна работна сила и нестабилна обществена система, докато демокрацията внася сигурност и предвидимост в живота на хората. Именно това е основанието капиталът да предпочита повече постдемокрацията. В последната си книга „Постдемокрация след кризите“ той е категоричен, че постдемокрацията се маскира като демокрация, че периодът на прославянето на либералната капиталистическа демокрация като връх на обществения разум и действие, е вече изчерпан. Постдемокрацията е една дистопия, твърди Колин Крауч.
Но всяка криза от такъв системен характер – криза на легитимността, криза на ефективността и криза на постдемокрацията – е чудесен повод да се преосмисли и преформулира политическата идея за общественото развитие както от страна на всяка от партиите, базиращи се върху определена идеология, така и от онези любители на обществената анархия, които разчитат на популизъм, на национализъм, на шовинизъм и анархизъм.
Нещо повече, тази системна криза в България, която освен всичко носи и хроничен характер (от приемането си за член на Европейския съюз страната е в демографска катастрофа, с най-нисък БВП на човек от населението, с най-ниски доходи, с най-голямо неравенство, с най-голяма чужда експлоатация на природни и трудови ресурси и т.н.), е обективен фактор за нарастване на влиянието на лявата идея, в частност – на социалистическата идея.
Получи ли се очакваната „лява вълна“?
3. Къде сбърка левицата на изборите през 2021 г.?
Още от 2020 г. България изпадна не само в здравна, икономическа, социална, но и в политическа криза чрез пълно демаскиране на управлението на ГЕРБ като тежко корумпирано и силно обвързано с останалите „независими“ държавни институции, както и на самия лидер на тази партия чрез редица аудио и фото документации. И не само това. Чрез „десанта“ в резиденцията на почетния председател на ДПС в Росенец, както и чрез дискредитирането на най-известния български бизнесмен (пак от същата партия), тази партия (известна като несменяем „балансьор“ и партиен бизнес модел) загуби съществени електорални позиции.
Изглеждаше че – само да пожелаят – БСП и левицата безкомпромисно ще „вземат своето“. Фактите, анализите и прогнозите свидетелстваха имено в такава посока: от една страна, „клиентите“ на левицата са болшинство в общия дял от населението (над 2/3 от домакинствата оцеляват под жизнения минимум[24]) – те са готови на лява вълна; от друга страна, неравенството в България е най-високото в Европейския съюз[25], а отрицателното отношение към новобогаташите на Прехода е най-високо, респ. към политиците от десницата. Затова не може да се интерпретира като „поръчана“ фантастика прогнозата че само БСП (от левицата) ще вземе почти 1/3 от гласовете (БСП – 28.2%, следвана от ГЕРБ – СДС с 25.5%, „Има такъв народ“ – 15.7%, ДПС – 9%, „Изправи се БГ – Мутри вън!“ – 6.9%, „Демократична България“ – 5.2%. – по прогноза на Института „Рего“[26])
Крайният резултат от изборите е известен. Първо, до урните отидоха едва половината от гласоподавателите. Това на практика означава, че „клиентите“ на левицата или са се въздържали поради срах от заразяване, или не са намерили в БСП и другите леви партии желаната „стока“, или и двете причини са действали едновременно. Но същите причини са влияели и на десните партии, и на центристите. Така че този факт – сам по себе си – не е основание за генерални изводи. Второ, коалицията „БСП за България“ убеди едва 15.01% от гласуващите, че е правилният избор; ако към тази коалиция добавим и другите няколко леви партии и коалиции, които се включиха в изборите, резултатът набъбва до към 17,13%[27]; ако към сметката се включат и екстремалните кандидати[28], атакуващи пряко ГЕРБ-СДС-ОП, то крайният резултат на този „Отечествен фронт“ щеше да е 42,03%; да продължим теоретичните сметки с двамата „патриоти“, резултатът щеше да е в крайна сметка 48,04%[29] – също недостатъчен за пълна победа над ГЕРБ-СДС. Но вероятно достатъчен за управление.
Третото място за БСП[30] и тоталната загуба на левицата в България на изборите 2021 г. не са „природно“ явление, въпреки че предизвикаха ефекта на кавитацията[31].
Какви са причините за този разгромен резултат?!
От една страна, не трябва да се подценяват „производствените възможности“ на управляващите ГЕРБ-СДС-ОП както да „подкупят“ част от колебаещите се (чрез вдигане заплатите на администрацията и служещите в някои държавни сектори, чрез награждаването на пенсионерите – с 50 лв. временна добавка; чрез плащания на едри и средни бизнеси по регламента 60/40 и т.н.), така и да „напазаруват“ други (или пряко, или косвено), а също и да „натиснат“ трети (особено работещите в държавната и общинската администрация). Към този очакван „капацитет“ не може да не се добавят и служещи на властта медии и медийни пропагандатори (служещи на всяка власт, естествено), към които текат обилни финансови потоци на държавните институции (PR и рекламни – законни – договори), както и обилното пропагандиране на „успехите“ на правителството и лично на Бойко Борисов (директни транслации от джипката), а също и „рекламните“ преувеличения и измами на тези успехи[32].
От друга страна, нека надникнем в състоянието на левицата в страната. От години няма нито един сериозен опит за консолидиране на политическите партии от лявото пространство – базиран върху общи идеи, програми и цели, което е видимо с просто око. Нещо повече, известни са немалко „инциденти“, при които най-голямата лява партия не само не е подкрепяла останалите леви сили, но и е гледала и гледа на тях като на „крадци на гласове“. Даже нарцистичното наименование „БСП за България“, чрез което имената на другите участници от коалицията автоматично „потъват“ в забвение, а също и лансираната навсякъде предизборна теза че „само БСП е в състояние да свали ГЕРБ и Байко Борисов“, са индикатори на високомерната прикрита народняшка теза „Един народ („с грижа за хората“ – слоганът на кампанията), една партия, един вожд!“. С това не подценяваме фактите че и другите леви партии се „дърпат“ от БСП преди избори, а търсят „ниши“ в общите дела след изборите. Въобще, днешната българска левица стъпва върху плаващи пясъци.
От трета страна, самата БСП е в трудно намиране на идентичността си както навън – към другите, така и навътре към себе си. Трите „кита“ на всяка политическа партия – идеология, организация и лидерство, в момента са под голяма въпросителна, тъй като и всеки поотделно, и комбинацията им, се оказаха неуспешни чрез теста на изборите.
По линия на първия кит, идеологически партията на българските социалисти през последните четири години (между 44-тото и 45-тото НС) пое в посоки, които очевидно не станаха печеливши. В повечето от проявите си БСП се проявяваше чрез „Анти-ГЕРБ платформа“, което е частично правилно. Но когато си предимно „анти“, това е проява на шовинизм, ако не представиш свои идеи за промяна. Същевременно на почти всяко предложение на ГЕРБ – и на парламентарната му група, и на правителството, БСП отговаряше незабавно с „контраплан“, „контрапрограма“, „контравизия“ или „контрастратегия“, при което поведение ГЕРБ имаше преимуществото че първи залагат „посоките“, а БСП просто ги допълва или коригира. Понякога в тези „диспути“ очакваният bon ton се забравяше от лидерката, стигаше се до парадоксални предложения към Борисов – „Елате отвън да се разберем като мъже!“…
Но основното в социалистическата идеология и даже наука – разработвана повече от век, хуманистичната идея за общество от свободни хора, утвърждаващо справедливост и солидарност, трудно намираше почва в новите партийни документи, а – и особено – в реториката на „първата цигулка“ и обкръжението й в БСП. Впрочем, факт е че „центърът“ ПЕС също не е въодушевен от такава реторика. Но когато премълчаваш класическите жалони на левицата като „капитализъм“, „експлоатация“, „неравенство“, „олигархия“, „плутокрация“ и т.н., има опасност да се позиционираш в съзнанието на масите или като народняк, или като общоделец, но не и като социалист. В предизборните си жалони БСП постави далновидно увеличаването на данъците на средната класа и по-богатите (правилно!), но същевременно с това се ангажира да остави непроменен корпоративния данък от 10%[33] (неправилно!), с което корабното кормило на БСП зави рязко надясно! Този завой бе par excellence в посока неолиберализъм, точно формулираното (едно от осемте) правило от Джон Уилямсън – създател на теорията за Вашингтонския консенсус[34]. Нямаме намерение тук да правим пълен анализ на социално-икономическата политика на БСП, но си струва да отбележим че освен всичко друго, партията – за разлика от конкурентите от ГЕРБ-СДС, ВМРО, ПП ВО и други конкуренти, не представи никаква конкретика („производствени обещания“) за минималната работна заплата, минималната пенсия, средните доходи и т.н.
По линия на втория кит, организацията, БСП през последните години – както никога досега! – започна (кога правилно, кога – неправилно) да търси и отстранява „враговете с партиен билет“. В това отношение ръководството – поне така изглеждаше погледнато отвън – действаше „незабавно и безкомпромисно“ към местни структури и водачи, но мълчаливо приемаше и търпеше критиките „отгоре“, най-вече от ръководството на ПЕС и на някои от своите (!) евродепутати. Знакови лица на социалистическата партия, водили битки преди и след началото на Прехода, видни интелектуалци и морално чисти личности, бяха отстранени или пратени в „трета глуха“. Същевременно (поне така изглеждаше) се ценеше „сплотяването“ около „новото ръководство“, а в доста случаи хвалебствията към първия ръководител напомняха времената преди Априлския пленум от 1956 г. Накрая, „центърът“ на БСП така пренареди листите на кандидат-депутатите, че отблъсна много от местните активисти, особено спускайки с парашут в тях поредния „господин Никой“ за социалистическата идея. Естествено, „стрес тестът“ на драматичната организационна промяна не бе издържан на изборите. Връзката между структурите е разкъсана, а трудно се споява счупена кр истална ваза.
Третият кит, водачеството. Към него пристъпваме в този анализ с предпазливост, за да не се окажем обвиняеми в поредното дело, заведено за обида. Факт е, че Корнелия Нинова се появи като женската „алфа“ на БСП (женските алфи обикновено внасят спокойствие), тя беше в началото „поп звездата“ на надеждите за промяна, особено след меланхоличните времена на поредните загуби на Станишев, на бизнес връзките със „стратегическия партньор“ от ДПС и на отлюспването на поредната партия от БСП. Факт е, че нейният ентусиазъм, енергия и чар, са налице. Положителните й качества никой не оспорва, освен новите шовинисти в БСП (които досега й бяха верни последователи). Но когато не си преминал през идейната школа на Маркс и Енгелс, на Благоев и Димитров, през поуките (добрите и лошите) на практиката на „реалния социализъм“, започваш да изглеждаш идейно пременен с „новите дрехи на царя“. Социалистическата идея не се учи ad hoc, спонтанно, или донкихотовски чрез насочване на копието към въображаеми заплахи. Е, и тези недостатъци понякога блестяха в изказа…
Може да се синтезират изводите от тези парламентарни избори: и левицата се оказа дезорганизирана; и БСП се оказа в тежък период от своята история – идейно, организационно, лидерски.
4. Бъдещето на левицата и на БСП
Всяка загуба е поука за бъдещето, „събитийна дупка“ в историята, която може да не се повтаря.
Наистина, нима фактите на нашето социално-икономическо развитие (още по-точно – застой!), не подсказват че е необходим ляв хуманен завой? Нима някой подозира в „отмиране“ на социалистическата идея? Тази идея е социален идеал, обществена концепция, фундаментална необходимост.
Партията, всяка партия, обаче е човешко творение. Затова трябва да се питаме свива ли се сегментът на левицата и БСП (вероятно „не“) или организацията на левицата и БСП губи контакт с този сегмент (вероятно „да“)? И какво е нужно да се направи, за да потръгнат нещата?
Вероятно е необходимо да постъпим като Одисей, който след всичките си приключения най-накрая се насочва към уюта на своя дом и своето семейство. А именно – БСП да се завърне към фундамента на социалистическата идея, към търсенето на изчезналия й дух на хуманистичното общество. Да осъществи катарзис, за да проумее и възприеме като свои мислите и надеждите на унижените и оскърбените.
И далече преди следващите избори да се подготви и реализира Кръгла маса на левицата в България (толкова ли е трудно?!). И като последица – да се яви една Обединена левица на избори.
И накрая – изборите да бъдат спечелени!
[1] Без да звучи по този начин, но с подобни аргументи защитава демокрацията Дж. Сартори: Сартори, Дж., Теория на демокрацията. Книга І, ІІ. Център за изследване на демокрацията, С., 1992 (1987 – първо издание на езика на оригинала).
[2] Забелязано от Пшеворски: Пшеворски, Адам. 1994. Демокрацията и пазарът. Политическите и икономическите реформи в Източна Европа и Латинска Америка. Университетско издателство „Стопанство”, С. (1991).
[3] Чомски, А.Н., Необходимите илюзии: промиване на мозъци в демократичните общество. Издателство „Бард”, С., 2005 (1989).
[4] Паласт, Грег. 2004. Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари. Издателство „Дилок”, С. (2003).
[5] Лакост, Пиер. 1995. Мафиите срещу демокрацията. Издателства „Абагар”, Велико Търново, 1995.
[6] Русо, Жан-Жак. 1982. Избрани съчинения. Т. І, ІІ. Издателство „Наука и изкуство”, С.
[7] Кенън, Патрик. 1995. Залезът на демокрацията. Обсидиан, С.
[8] Хоппе, Ханс-Херман. 2015. Демокрацията: богът, който се провали. Издателство „Мак“, С. (2001).
[9] Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Съб. съч. Т. 23, с. 701
[10] Гор, Ал, Атака срещу разума: как политиката на страха, потайността и сляпата вяра покварява процеса на вземане на решения, дискредитира демокрацията и застрашава САЩ и света. Фондация „Европейски екологичен фестивал”, С., 2009 (2007).
[11] Попър, Карл. 1993. Някои проблеми на новите демокрации. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С. (1988).
[12] Розанвалон, Пиер. 2012. Контрадемокрацията. Издателство „Изток-Запад“, С. (2006).
[13] Тодоров, Цветан. 2013. Интимните неприятели на демокрацията. Издателство „Изток-запад“, С. (2012).
[14] Пантев, Андрей. 1992. Години на демокрация? Издателство „Едем 21“, С.
[15] Сендов, Благовест. 2016. Мъхът и демокрацията. Издателство „Захара Стоянов“, С., 2016.
[16] Янков, Митрю. 2019. Демокрация или „демагогска олигархия“. Критичен анализ на либералната демокрация и нейните постсоциалистически версии. Издателство „Тип –топ прес“, С.
[17] Чакъров, Костадин. 2001. От „Втория етаж” към „Нашествието на демократите”. Издателство „Труд”, С.
[18] Тодоров, Калин. 2020. Зад завесата на демокрацията. Издателство „Изток-Запад“, С.
[19] Според изследванията на Галъп: https://news.gallup.com/topic/democracy.aspx (проверено на 2021-04-11)
[20] Anne Applebaum on the Global Crisis of Democracy. https://news.gallup.com/podcast/316466/anne-applebaum-global-crisis-democracy.aspx (проверено на 2021-04-11). Виж също нейната монография: Anne Applebaum. 2020. Twilight of Democracy: The Seductive Lure of Authoritarianism. На това място тя критикува десния популизъм и авторитаризма, промъкнали се в опаковката на демокрацията, но създали „меки диктатури“.
[21] Рейбрук, Дейвид ван. 2021. Против изборите. Издателство „Ciela”, С. (2013), с. 7-20.
[22] Крауч, Колин. 2013. Постдемокрация. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С. (2012); Крауч, Колин. 2019. Неолиберализмът и социалната демокрация – борбата продължава. Издателство „Труд“, С. (2013); Крауч, Колин. 2020. Постдемокрация след кризите. Издателство „Изток-запад“, С. (2019).
[23] Може би по-точно за страни като България е да се каже че са в „преддемокрация“, независимо че е имало гласувания на много избори – много малко от тях са със завършени мандати.
[24] 67% от домакинствата оцеляват под жизнения минимум. През 2018 г. техният дял е бил 71,5 на сто, а през 2019 г. 71%. Домакинствата под официалния праг на бедността са 28,5%, и в тях живеят 2 650 000 от българите. 28.07.20. https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101317391/67-ot-domakinstvata-ocelavat-pod-jiznenia-minimum (проверено на 2021-04-14).
[25] Измервано по Индекса на Джини (40,0 през 2020 г., при средно 30,2 за ЕС през 2-019 г.). http://appsso.eurostat.ec.europa.eu/nui/show.do?lang=en&dataset=ilc_di12 (проверено на 2021-04-14).
[26] Институт „Рего“: БСП повежда пред ГЕРБ сред заявилите готовност да гласуват. https://www.dnevnik.bg/izbori_2021/2021/03/30/4191929_institut_rego_bsp_povejda_pred_gerb_sred_zaiavilite/ (проверено на 2021-04-14).
[27] По собствени изчислени, групирайки на база предизборни платформи (ПП АБВ, АТАКА, БЪЛГАРСКА ПРОГРЕСИВНА ЛИНИЯ, ВЪЗРАЖДАНЕ НА ОТЕЧЕСТВОТО, Движение ЗАЕДНО за промяна, ДВИЖЕНИЕ НА НЕПАРТИЙНИТЕ КАНДИДАТИ).
[28] Прибавяме към горната сметка ВЪЗРАЖДАНЕ, Граждани от Протеста, ИЗПРАВИ СЕ! МУТРИ ВЪН!, ПП ИМА ТАКЪВ НАРОД).
[29] https://results.cik.bg/pi2021/rezultati/index.html (проверено на 2021-04-14).
[30] Нарочно се позоваваме само на БСП, причината ще бъде пояснена по-долу.
[31] Шокова вълна при спукването на балон.
[32] Разпределение на неверните твърдения от предизборната фаза на „Лъжеш ли?“ по политически партии и отделни политици показва че всички партии са ползвали манипулацията по врене на кампанията. https://www.lazheshli.com/резултати/предизборна-фаза (проверено на 2021-04-14).
[33] Няма да пипаме корпоративния данък от 10%. Копирано https://www.standartnews.com/parlamentarni-izbori-2021/ninova-pred-biznesa-ne-pipame-korporativniya-dank-452483.html (проверено на 2021-04-14).
[34] https://piie.com/commentary/speeches-papers/what-washington-means-policy-reform
Източник - Сп. „Ново време“, Бр. 3-4, март-април 2021, с. 78-89.
