Един призрак броди из България – призракът на мажоритарните избори. Религията, която изповядват всички привърженици на подобна идея, проповядва, че не един „месия“ (Цар или господар), не няколко „партии“, а няколко „граждани“ (240 или по-малко, или пък повече – това е без значение), които представляват различни и често разнопосочни (!) интереси, ще изведат страната от кризата, ще решат националните и световни проблеми, и ще настъпи новото „светло бъдеще“.
Подобни тези имат своето основание.
Неколкото „месии“, които оглавиха България, още от времената на Фердинанд и чак досега от цар и местен бизнесмен, включително със щипка „вносни юпита-експерти“ (о, колко възвишено!), не предизвикаха необходимия растеж, нито пък възцариха търсените справедливост и солидарност.
По-нататък, класическите партии, базирани върху стандартната дилема „дясно - ляво“ и добавъчната дилема „глобално – национално“, също позагубиха своето очарование и блясък. Идеите им за „силен пазар“ или „силна държава“ (в различни комбинации), плюс „силна корупция“ (без да се декларира), се провалиха не само у нас, но и в САЩ, Испания, Гърция, Унгария и т.н.
Накрая, партиите, формирани на случаен сборен принцип, обикновено под щедър етикет „за европейско развитие“, „за гражданите“ и т.н., не индикират големи различия с класическите партии, още повече че не предлагат радикални програми.
Налице е както криза на „вярата в месията“, така и криза на „вярата в класическите партии“, а също – и в „партиите на случаен принцип“.
При тази ситуация, не е ли възможно избори на „чисто мажоритарен принцип“ да доведат до кормилото на властта „чисти, свети личности“, които, независимо от различията в знанията си, интересите и идеите, да направят системата „работеща за всички“, да генерират растеж и да проведат социална справедливост? Още повече, че всички до една от класическите и случайните партии, включително и Президента, „застанаха на страната на протестиращите“.
Простичкият отговор е „не“. Не нови хора в старата система на управление, а нови хора в нова система на обществени решения, това е по-доброто. Нова система, насочена не към вертикална, а към по-хоризонтална („по-плоска“) държава.
Нова система, базирана върху повече национални и регионални референдуми, плюс парламентарно представени политически партии с ясни идеи и цели. Защо и в България да няма поне 10 референдума годишно по важни въпроси, предизвикани чрез състезание на предлагащи проекти за промяна (който проект за референдум влезе в десетката на най-одобряваните през предната година, отива към реален референдум през следващата година)? Защо в общините също да няма референдуми от този тип? Защо при почти консенсусни решения от референдумите (с над две трети от имащите право на глас), да не се осъществяват изменения на конституцията?
При една подобна по-плоска система на вземане на решения, гражданинът може да се сърди за качеството на решенията единствено на себе си, но не и на управляващите, управляващи на база на референдумите. Тогава и „месианството“ (силна фигура за силна държава), и случайните партии, ще станат просто ненужни, ако не се базират върху реални и стойностни идеи за бъдещето. А що се отнася до класическите партии, те ще бъдат обективно принудени да се откажат от мумификацията на ръководствата си и да се насочат към търсенето на идеи и личности, които да бъдат иновативни и конкурентни по отношение както на 1-ния процент (десницата), така и на 99-те процента (левицата). И да търсят компромисни решения, отнасящи се до националната сигурност и публичните блага.
Всъщност, нима идеята на Улицата днес не е точно „Да няма нужда от Улицата в бъдеще“?
А подобна идея се вписва отлично както в системата на добрите европейски практики, така и в системата на здравите национално-патриотични традиции.
