/Поглед.инфо/ Губим я.
Потъва бавно, кротко и тихо в меката мастилена нощ на душите ни. Над нея се стеле гладката непрогледна тъма, в чийто хладни копринени гънки изтичат усмихнати спомени.
Губим я.
Погледът ни се взира в гъстата мътна река, за да запомни парченцата, останали от нея. Вълнен конец от пъстри китеници, черупка от боядисано яйце, синьо мънисто от мартеничка, вързана на цъфнало дърво.
Губим я.
Слухът ни безпомощно улавя заглъхващите звуци. Жуженето на пчелите в разноцветните калдъръмчета, песента на гугутките в обедната мараня, звънците на чердата зад портата привечер.
Губим я.
Ноздрите ни вдишват аромата й, за да го помнят в идващата нощ. Мирис на цъфнал розов зюмбюл в рехавата пролетна пръст, на златист и дъхав мед в писана паничка, на бяло и чисто брашно между пръстите.
Губим я.
Тя си тръгва от нас.
Отива си дълбоко в нас.
Потъва в дългата, безкрайна нощ на паметта ни.
Не можем да я спрем, не можем да я заблудим, не можем да я задържим. Крайчецът на бялата й роба се изплъзва зад дверите на съня ни. Шареният й косичник се стрелва неуловим, по-бърз и от вятъра.
Губим я – тя отива отвъд, във вечното библейско пладне, населено от дедите ни.
Празен и тих остава сънят ни без Нея.
Корените ни ще я търсят вечно в земята, листата ни ще пеят тъжно песента й, а плодът ни тръпчиво и безрадостно ще зрее.
Ако ти все още се взираш през прозореца на душата си, ако я видиш, ако я чуеш, ако я вдишаш – извикай.
Извикай с всичка сила името й.
Живите отвъд ще те чуят. Мъртвите отсам ще те подминат.
А ние, застанали между тях по средата, ще стискаме здраво в ръката си малкото семенце, което остана от Нея.
Защото всички, и живи, и мъртви, допуснахме да я загубим.