/Поглед.инфо/ Западни офицери антифашисти:„Страна, която има такива синове като Карбишев; армия, която има такива генерали; култура, която е възпитала такива учени; партия, в чиито редици има такива хора, са непобедими.“
Ген. Дмитрий Карбишев
В навечерието на Деня на Русия ви предлагаме текст за един неин велик син, един от многото, които оставят в паметта на поколенията колективния образ на тази страна.
Още приживе наричат проф. Дмитрий Михайлович Карбишев (1880 – 1945) „истински бог в полевата фортификация”, „с поразителна ерудиция по всички въпроси на военното дело”, „най-популярния преподавател в легендарната академия „Фрунзе” в Москва. Сибиряк, роден в град Омск, той се отдава на военното дело, въпреки че израства в „неблагонадеждно” семейство. Отдава се на военната професия, воюва, бойните му заслуги във войната с японците са забележителни, на югозападния фронт в Първата световна война е ранен, през октомври 1917 г. прегръща с цялото си сърце идеите на революцията, участва в освободителния поход на Червената армия в родния му Сибир. Навсякъде, предимно във военно-полевото строителство, той се проявява не само като строител на фортификации, но и като теоретик.
Знанията и уменията на прославените съветски военачалници във Втората световна война се дължат и на неговото преподаване.
Ето как изглежда в очите на околните Дмитрий Михайлович: „Действително нас ни поразяваше нещо суворовско в облика и поведението на Карбишев: невисок, сух, със слабо по природа телосложение, при това вече на години, на маневрите и полевите учения той бе по-издръжлив от много други млади командири.”
Двадесет и вторият ден на юни 1941 г. го застига в Белорусия, където инспектира хода на строителството на укрепени райони. Отказва да се върне в Москва и участва в сраженията с окупатора начело на малък отряд. А вече е генерал-лейтенант, военен специалист, чието име е уважавано не само в родината му, но и извън нея.
За трагичната му съдба можете да прочетете в животоописанието му по-долу. Авторът, прославеният съветски военачалник, маршалът на Съветския съюз И.Х. Баграмян (1897 – 1982), e издирил удивително количество документи за живота му. Едва ли ще се намери читател, който да остане равнодушен към съдбата на генерал Карбишев, тя предизвиква не само възхищение, но и сълзи.
Със задачата той да бъде склонен към сътрудничество с фашистката армия се заема един от любимците на Хитлер - генерал-фелдмаршал Кайтел. Какви ли не изкушения му предлага той, но без успех. Следва разпореждането: „Да се въдвори в концлагера в Лосенбург на каторжна работа. Да не се правят никакви отстъпки заради званието и възрастта.“
На 17 февруари 1945 г. в лагера Маутхаузен температурата е минус 12 градуса. На плаца Дмитрий Михайлович и негови другари по съдба са разсъблечени голи и ги заливат с мощни струи вода от пожарни помпи.
Докато ги превърнат в „обледенени паметници”.
Така загива Карбишев. Година по-късно на генерал-лейтенанта му е присвоено званието Герой на Съветския съюз.
И днес западните войнолюбци са заобиколили отвсякъде Русия, провокираха я чрез Украйна, предизвикват я за голям конфликт и смятат, че могат отново да повторят онези години…
„Синове на велик народ“, биографии, маршал И. Х. Баграмян, Военно издателство, 1988 г.
[…] Над сто научни работи – книги, брошури, статии, рецензии, посветени на инженерното осигуряване на бойните действия, на въпросите на фортификацията, загражденията, маскировката и т.н. – е написал Дмитрий Михайлович. Въз основа на трудовете на този изтъкнат инженер се формираха възгледите на много военни инженери и общовойскови командири.
През 1938 г. докторът на техническите науки Д.М. Карбишев е утвърден за професор в катедрата по тактика на висшите съединения и назначен за член на експертната оперативно-тактическа комисия при Комитета по работата на висшите училища. През същата година е удостоен със званието командир на дивизия. […]
На 4 юни 1940 г. във връзка с въвеждането на генералски звания в Червената армия Д.М. Карбишев е удостоен със званието „Генерал-лейтенант“ от инженерните войски, а на 28 октомври във връзка с 60-годишнината му е награден с орден „Червено знаме“. Тогава му предлагат да си избере или поста на заместник-началник на инженерните войски, или началник на Военноинженерната академия. Но той се отказва и от двете предложения, изхождайки от съображенията, че в навечерието на приближаващите страшни събития е важно да се даде път на младите военачалници.[…]
[Маршал] Борис Михайлович Шапошников изпраща на 7 юни 1941 г. Д.М. Карбишев в западния специален военен окръг за инспектиране хода на строителството на укрепени райони на рубежа на р. Неман. […]
Последната лаконична вест от Дмитрий Михайлович неговото семейство получило в деня на вероломното нападение над нашата страна от хитлеристка Германия. […]
Със започването на военните действия, обхващащи районите на тези работи, неговата мисия станала безпредметна. Инспектиращият би трябвало да се върне в Москва. Според сведенията на ген. П.М. Василиев, това предложил на Карбишев и командващият на 3-а армия ген. В.И. Кузнецов още вечерта на 22 юни. Но Дмитрий Михайлович заявил, че при създалата се обстановка при никакви обстоятелства няма да напусне войските на действуващата армия. […]
В безсъзнание той попаднал в плен. Немските лекари го възвърнали в съзнание едва след едно денонощие. […]
Трагичният път на Д.М. Карбишев във фашисткия плен започнал в етапните лагери близо до полските градове Ченстохова, Острув Мозевицки и Замошче, където съветските военопленници, обградени с бодлива тел, умирали от глад, безчовечен режим и жестоки изтезания. […]
Според някои сведения, хитлеристкото ръководство първоначално се стремяло да привлече на своя страна Д.М. Карбишев, за да получи от него данни за новите видове съветско оръжие, особено за реактивното. Издаването на секрета на катюшите трябвало да означава само началото на сътрудничеството. Гестаповските генерали разбирали, че в техни ръце е попаднал известен и авторитетен военен специалист и правели всичко, за да установят с него контакт, да го използват за свои цели. […]
А в това време вече в много фашистки концлагери съветските военопленници предавали от уста на уста като заповед думите на най-старшия по възраст и войнско звание генерал Карбишев: „Пленничеството е страшна работа, но нали това също е война. И докато родината води война, ние сме длъжни да се борим тук. Постъпвайте така, както е необходимо в интерес на родината и казвайте на всички, че аз съм ви заповядал това!“ […]
Многомесечните увещания довели до нулев резултат. Озлобеният „превъзпитател“ заповядал да хвърлят генерала в карцера. Но във върховете на Вермахта и Гестапо не губели надежда за успех. Това показва писмото до Пелит от Берлин от началника на съответния отдел на Гестапо щурмбанфюрера от SS Волфрам: „Главното управление на инженерната служба на Вермахта отново се обърна към мен във връзка с намиращия се във вашия лагер пленен професор, генерал-лейтенанта от инженерните войски Карбишев. Бях принуден да задържа решението на въпроса, тъй като разчитах, че вие ще изпълните нашите инструкции спрямо споменатия пленник, ще съумеете да намерите с него общ език и да го убедите в това, че ако той правилно оцени създалата се за него ситуация и отговори на нашите изисквания, го чака добро бъдеще.[…]
Но майор Пелтцер, изпратен в поверения ви лагер с инспекторски пълномощия в своя доклад констатира общо неудовлетворително изпълнение на всички планове, засягащи лагера в Хамелбург. Пленниците във вашия лагер са заразени с болшевишки дух. Що се отнася до споменатия Карбишев, то майор Пелтцер ми доложи, че за времето на пребиваване на този пленник в лагера той не се е преустроил в желания за нас дух, а както и преди е непримирим, че вашите отношения с него са се развили така неподходящо, че по настоящем той е затворен в единична килия. Необходимото отсъствие на снизходителност в отношенията с пленниците изобщо, в дадения случай ми се струва необмислено“.
Както се изясни впоследствие, в Берлин са се надявали да прелъстят Карбишев с генералски чин и висок пост в инженерното управление на Вермахта. Полученото от началството подтикнало Пелит да продължи опитите си да склони пленника генерал за сътрудничество. […]
Главният опит да се склони Карбишев към сътрудничество с хитлеристите бил направен в Берлин, където довели под конвой пленения генерал и където го приел началник-щабът на Върховното главнокомандване на въоръжените сили на Германия генерал-фелдмаршал Кайтел. Този главен военен съветник на фюрера подхванал нещата много по-деликатно. Той казал, че ръководството на Райха с разбиране с отнася към отказа на Карбишев да се занимава с политическа дейност или да стане имперски генерал. Взето било решение да се помоли видният представител на военноинженерната наука професор Карбишев да се съгласи да работи в специално създадената за него научна лаборатория по инженерна фортификация заедно с немския професор Хайнц Раубенхаймер.
Но Карбишев не бил от тези, които блясъкът на фелдмаршалските пагони и разкошът на Главната щабквартира на Вермахта биха могли да заслепят или да бъдат залъгани от ласкателния тон на Кайтел, обещаващ всякакви средства за научните разработки на бъдещата „карбишевска лаборатория“, която щяла да стане най-крупният научен център по фортификация. Реакцията на Карбишев била, както се вижда, бърза и еднозначна. Да, той е учен и е посветил своя живот на военно-инженерното изкуство, но той преди всичко е комунист, патриот и войник и със съвестта си няма да търгува при каквито и да е обстоятелства. И ето, след приема в помпозните апартаменти на Хитлеровата Главна квартира Карбишев се оказал в единична килия в гестаповското мъчилище на берлинската „Принц Алберт щрасе“. Тук в течение на месец той бил подлаган на нечовешки изтезания като например денонощни мъчения с ослепителна електрическа светлина.
През март 1943 г., когато се изяснило, че администрацията на концлагера Хамелбург не е в състояние да се справи с растящата съпротива на затворниците, този лагер бил ликвидиран. За Дмитрий Михайлович въпроса решили специално. Гестапо отправило запитване за Главното военноинженерно управление на Вермахта дали това високо учреждение храни все още надежди да използва знанията и опита на Карбишев. В запитването имало недвусмислено напомняне, че всички опити да бъде склонен към сътрудничество досега спомогнали само за по-нататъшно нарастване на антинацистките настроения в концлагерите за руските военнопленници и не само в тях.
Отговорът на военноинженерното ведомство бил такъв: „Тъй като Карбишев – този голям съветски фортификатор, кадрови офицер от старата руска армия, човек прехвърлил 60-те, се оказа изцяло пропит от болшевишки дух, фанатично предан на идеята за вярност към воинския дълг и на патриотизма, трябва да се счита за безнадежден в смисъл да бъде използван като специалист по военноинженерните работи.“
Резолюцията, нанесена върху документа с червено мастило била ясна“ „Да се въдвори в концлагера в Лосенбург на каторжна работа. Да не се правят никакви отстъпки заради званието и възрастта.“
Това било равносилно за бавна мъчителна смърт.
Докато фашистите хитрували, избирайки всевъзможни варианти за съчетаване на „камшика с баницата“, за да сломят духа на Карбишев, сред другарите му по нещастие растяла славата на несломимия генерал.
Мълвата, носеща се от уста на уста из лагерите, разпространявала неговото име, неговите заповеди за поведение във фашисткия плен. Това били например:
„Първо. При всякакви условия да се спазва организираността, сплотеността, другарската взаимопомощ, с всички сили да се помага на ранените и болните.
Второ. Високо да се държи честта на воина от Червената армия, да се остава докрай верен на войнската клетва. С нищо да не се унижава пред врага достойнството на съветския човек.
Трето. Да се води самоотвержена борба с фашистите и техните съучастници – изменниците на родината, а при възможност и да се унищожават.
Четвърто. Да се създават патриотични групи за диверсии и саботаж.
Пето. Смело да се извършват бягства от плен и да се съдейства в това на другарите.
Шесто. Да се отхвърли и разобличава фашистката пропаганда.
Седмо. Свято да се пази комунистическата убеденост.
Осмо. Неизменно да се поддържа в другарите вярата в крайната и пълна победа на съветската родина, която ще донесе избавлението от плен.“
Тези осем заповеди на генерал Карбишев в този или друг вариант били известни на повечето военнопленници. […]
В страшните условия на фашисткия плен съветският генерал комунист станал пример за хиляди затворници. Въпреки зверския режим всички военнопленници търсели допир с него. Те се въодушевлявали от неговата пламенна вяра в победата на съветската родина, в неминуемия разгром на фашизма. Чуждестранните другари по нещастие казвали: „Страна, която има такива синове като Карбишев, армия, която има такива генерали като него, култура, която е възпитала такива учени като него, партия, в чиито редици има такива хора като генерал Карбишев, са непобедими.“[…]
В лагера в Флосенбург близо до Нюрнберг Карбишев попаднал в командата на затворниците, преместващи каменни блокове. След по-малко от два месеца, крайно изтощен, той се оказал в лагерната болница и останал там от средата на май до края на лятото. В тези дни той се отказал от предложението на съветските нелегални патриоти да смени своя лагерен документ с документа на някакъв умрял затворник, та под чуждо име да „потъне“ в масата военнопленници. Дмитрий Михайлович казал, че той не се плаши да заема видно място и да загине, оставайки за всички генерала от Червената армия Дмитрий Карбишев.
-Моето име, което от памтивека са носили моите предци сибиряци, с нищо не е опетнено – казвал той. […]
След това генералът попаднал в лагера Майданек близо до Люблин.
За този период от неговия трънлив път разказва лекарят от Саратов Л.И. Хофман: „Болния, изтощен и измъчен Карбишев изпратиха в Майданек за окончателно унищожаване. Помня това угнетяващо пътуване. В това време аз, лекар по специалност, бях привлечен на работа в лагерния лазарет за медицинско обслужване на затворниците. Помня как в моите ръце попадна контролната карта на затворника Дмитрий Михайлович Карбишев, 63-годишен, професор, генерал-лейтенант от Червената армия. Пред мен стоеше крайно изтощен с отекло лице и крака беловлас старец, облечен в скъсани раирани дрехи, с издълбани дървени пранги на краката. Само строгите черти на лицето и горящите страстни очи показваха, че волята на този човек е непоколебима.“ Плененият лекар успял да настани Дмитрий Михайлович в барака, където под негова опека били 300-350 болни затворници. След месец – месец и половина силите на Дмитрий Михайлович се възстановили дотолкова, че вечер, когато в лагера настъпвал относителен покой, той започвал да разказва за своя богат на събития живот. Особено впечатление правели неговите думи за приближаващия край на фашизма. Но това не продължило дълго. Гестапо, което както се вижда, което както се вижда че вече смятало, че дните на размирния затворник са преброени, отново пипнало Дмитрий Михайлович, очевидно тук не минало без донос на тайните осведомители, и на 7 април 1944 Карбишев бил откаран в Освиенцим, чиято слава не била по-малко зловеща от славата на Майданек. Лагерната администрация в Освиенцим гнусно издевателствала над съветския генерал, но стотици хора се грижели за него по време на работа - в неговата количка се стараели да сипват по-малко пясък, а когато настъпвало пълно изтощение, се намирали доброволни помощници. Когато недохранването и непосилното натоварване страшно изтощили организма на Д. М. Карбишев и той заболял от възпаление на белите дробове в много тежка форма, самоотвержената помощ на другарите, съветски хора и чужденци, помогнали на Дмитрий Михайлович да оживее, да се вдигне.[…]
Но трагичната развръзка приближавала. В дните, когато съветските войски вече били на Одер, на 70 км от Заксенхаузен, от тук изпратили в лагера Маутхаузен 450 затворници, считани за политически. Това било на 13 февруари. В Маутхаузен тази партида осъдeни на смърт, а в нея бил и Дмитрий Михайлович откаран в Освиенцим, считани за политически. Това било на 13 февруари. В Маутхаузен тази партида осъдени на смърт, а в нея бил и Дмитрий Михайлович, пристигнала на 17 февруари. Навън било минус 12 градуса. Духал остър северен вятър. На една група от новопристигналите, в която попаднал и Дмитрий Михайлович, хитлеристките палачи подготвили мъчително смъртно наказание. Съблекли затворниците голи и ги подгонили към лагерния плац под ледените, повалящи на земята струи на мощните пожарни помпи.
Изтезанието се повтаряло отново и отново. Очевидец разказва, че един от изтезаваните, беловлас човек, стоял под струите вода, опирайки се на стената.
Превъзмогвайки наистина нечовешки мъки, Дмитрий Карбишев, руският съветски генерал, се превръщал пред очите на много хора в обледенен паметник на войнска твърдост и вярност на дълга.
Едва ли не единственият жив след тази дива разправа се оказал затворникът от Маутхаузен от канадската армия Седон де Сентклер. В средата на февруари 1946 г. той, намирайки се в една от лондонските болници, помолил администрацията да извика представителя на посолството на СССР в Англия и съобщил на пристигналия отговорен сътрудник от съветската военна мисия в Лондон подполковник Сорокопуд в присъствието на свещеник следното:
„Аз ви моля да запишете моите показания и да ги изпратите в Русия. Считам за свой свещен дълг безпристрастно да свидетелствам за това, което зная за генерал Карбишев. Аз изпълнявам своя дълг на обикновен човек пред паметта на един велик човек. Остава ми да живея малко и силно ме вълнува мисълта да не отидат заедно с мен в гроба някои факти за героичния живот и гибелта на съветския генерал, признателният спомен за който трябва да живее сред хората.“ По-нататък той изложил тези факти за гибелта на Карбишев и неговите другари, които са приведени по-горе, и завършил:
„Старият генерал както винаги бе спокоен, само дето силно го тресеше, както и всекиго от нас. Той говореше нещо горещо и убедително на окръжаващите го руснаци. А те внимателно го слушаха. В неговите фрази аз улових повтарящите се няколко пъти и понятни за мен думи „Съветски съюз“. След това, поглеждайки към нас, той каза на френски: „По-бодро, другари. Мислете за родината си и мъжеството няма да ви напусне.“
След тази екзекуция като по чудо останаха живи няколко души, включително и аз…
Споменът за генерал Карбишев за мен е свещен. Спомням си за него като за най-големия патриот, най-честен войник и най-благороден мъжествен човек, който съм срещал в своя живот.“
На 16 август 1946 г. с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР на Дмитрий Михайлович Карбишев беше присвоено посмъртно званието „Герой на Съветския съюз“. […]
В столицата на нашата родина Москва на името на героя е наречен прекрасен булевард в Хорошево-Мневники и в неговото начало е издигнат паметник на безстрашния патриот.
* Черно на бяло
