/Поглед.инфо/ През отминаващата година избухнаха немалко люти спорове на една тема на възраст повече от 80 години. Стигна се дори до лингвистичен спор около значението на думите оцеляване и спасение. Досещате се, че става дума за съдбата на българските евреи от т.нар. стари земи иот новите ни предели на Тракия и Македония.Много стари и нови аргументи продължават да хвърчат и в двете посоки, но все пак още има безспорни факти, за които дори не споменават и независими учени, чиито усти трудно се затварят. Донякъде е разбираемо защо тези корифеи не гъкват за ролята на БКП в битките срещу българския антисемитизъм, за това, че българските комунисти включват в борбите си и съдбата на своите съграждани евреи. (Един малко познат факт – още в началото на 20-те години БКП издава еврейския вестник „Братство”).
Но това, че не споменават изобщо на какво всъщност се дължи промяната в българската политика за унищожение на евреите през 1943 г. за мен е необяснимо. Да премълчаваш ролята на СССР, Англия и САЩ, тяхната мощна координирана атака още през декември 1942 г. в защита на българските евреи и натиска на антихитлеристката коалиция над българските власти, е необяснима и недопустима цензура. Да не споменаваш дори, че съюзниците искат да построят изцяло финансирани от тях временни лагери на турска територия, в които да настанят заплашените от изтребление български евреи – и това ли не е фактор? Нима не е изиграла роля заплахата на президента Рузвелт по радио „Гласът на Америка” към българските управници, че заради антисемитската им политика след края на войната те ще бъдат безмилостно съдени като криминални престъпници? Който иска повече, нека прочете „Факторът САЩ, СССР и Англия за оцеляването на българските евреи” -
Преди дни бе съобщено, че по повод на 80-та годишнина от оцеляването на част от българските евреи (март 2023 г.) по искане на прокурори и следователи Столичната община е одобрила идеята да се постави на пл. „Възраждане“ паметник на „юристите – спасители на българските евреи“ с надписи на неизвестни засега имена на български и, представете си – на иврит и на английски език! Имали заслуги за спасяването на евреите у нас през Втората световна война. Големи обемни кубове от черен лят бронз с огледала и проекции на Давидовата звезда. Оставям настрана спорния въпрос за юристите, понеже именно юристи измислят йезуитщината в антиеврейските закони, приети у нас след 1940 г. , евреите, живеещи на териториите на „новите земи“ в Македония и Беломорска Тракия, да не получат българско гражданствоза разлика от всички останали жители там, на което основание не може да бъдат спасени - и над 11 300 евреи от тези територии са депортирани към Треблинка и изгорени в газовите камери. Дори зам.-председателят на 25-то народно събрание, юристът Димитър Пешев, е пряк виновник за приемането на тези закони. Дали няма да изпишат и името на юриста Александър Белев, ръководил пряко депортирането на тези юдеи в съгласие с Богдан Филов? А дори експертно-художественият съвет към общината иска в надписите на паметника , предложен от прокурори и следователи, да бъдат почетени имената на всички българи, помогнали за спасяването на евреите от „старите“ ни територии, понеже юристите са само малка част от тях. Отделни паметници ли ще правим на Светия синод, на различните гилдии, на комунистите, на протестите на самите евреи, на другите българи, опълчили се срещу депортирането на 48 000 евреи от България? Ами на СССР, Великобритания и САЩ? А пък главният прокурор Гешев неотдавна, посещавайки лагера „Аушвиц“, изрече дословно: „Всички скърбим за загубата на невинни животи… поклон пред паметта на над 6 милиона евреи, убити през Втората световна война“. Тъй ли? Като скърбите толкова, защо вече над пет години същата Столична община не допуска в София да се постави паметник на българските деца жертви през Втората световна война, сред които има и над 3000 загинали еврейчета от Македония и Тракия? Същият експертно-художествен съвет спъва идеята, подкрепена от граждани от цялата страна, защото била „политическа“. Нищо, че такива паметници на децата жертви има из цяла Европа. Затова пък въпросният паметник на юристите минава всички процедури в общината буквално за един месец. Т.е. почитаме спасителите, а жертвите – не. Лицемерие и интереси – нищо общо с хуманизма и паметта.
Днес ви предлагаме една доста интересна дискусия отпреди 10 години между трима изтъкнати историци - проф. Надя Данова, проф. Румен Аврамов и Николай Поппетров. Учудващо за мнозина, но те определят в един глас случилото се в ония бурни времена на Втората световна война в България като държавен антисемитизъм.
"Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. Български хелзинкски комитет" https://www.bghelsinki.org/bg/publication/drzhavniyat-antisemitizm-1940-1944-g
Депортирани от Беломорска Тракия евреи на пристанище Лом
Снимка: eurochicago.com
Държавният антисемитизъм 1940-1944 г.
27.09.2012 |
Автори: клуб Обектив
Участници в дискусията: НАДЯ ДАНОВА – историк, занимаващ се с история на балканските народи през 18 и 19 век, РУМЕН АВРАМОВ – икономист и историк, занимаващ се с икономика на междуетническите отношения, в частност с държавния антисемитизъм 1940-1944 г., НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ – историк, занимаващ се с българска политическа история през първата половина на 20 век.
ОБЕКТИВ: Какъв сегмент от българската история е периодът 1940-1944 г.? Какви са основните белези на стопанския, политическия, социалния и духовния живот тогава?
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Има всички белези на безпартиен авторитарен режим, направлявано стопанство в български условия. След избухването на Втората световна война се проявяват външни фактори, влияещи върху икономическото и политическото развитие.
От гледна точка на съвременната парадигма, че демокрацията е основно благо, страните на този период са по-тъмни, но от гледна точка на обществени нагласи след Първата световна война това е режим, който създава някаква стабилност.
ОБЕКТИВ: А как се вписва на този фон държавният антисемитизъм?
РУМЕН АВРАМОВ: Това е тема, която не може да се разглежда без връзка с военния контекст, със съюза с Германия, с „националните идеали”, проповядвани от казионните организации и от държавната пропагандна машина. Държавният антисемитизъм от началото на 40-те години на 20 век е съществен страничен ефект, цена за преследваното химерично „обединение“ на България. Тази цена не трябва да се пренебрегва, още по-малко да се нулира. Но не бива да се забравят и местните корени на антисемитизма, които дори да не са толкова дълбоки колкото в съседни страни, без съмнение са налице.
ОБЕКТИВ: Избистриха ли се контурите на съдбата на евреите през периода 1940-1944 г.?
РУМЕН АВРАМОВ: Тя се изследва от много години, от различни гледни точки, с различни акценти. През това време бе натрупана богата фактология. Сега със сигурност знаем повече, отколкото преди 20-30-40 години. Останалото, разбира се, е въпрос на интерпретация. Както винаги в историята, едни и същи документи и факти се четат по различен начин.
ОБЕКТИВ: Г-жо Данова, какъв е ходът на дебата по еврейската тема сред българските автори след 9 септември до днес?
НАДЯ ДАНОВА: В мой доклад, изнесен на конференция, организирана от Мюнхенския университет на тема „Култура на спомнянето и политика на историята на окупацията на Гърция 1941-1944 г.”, фокусирах вниманието върху знанието и спомена за депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, осъществена в началото на м. март 1943 г. от българските окупационни власти. Опитах се да очертая присъствието на тази тема в българската историография, мемоаристика и публично пространство и констатирах, че тя наистина присъства, но в приглушен вид, докато изцяло доминира настойчивата теза за „спасението” на българските евреи. Преобладаващата част от представителите на академичните среди и на българската общественост
проявяват изключителна селективност
по отношение на темата „България и Холокоста”, като ролята на „спасител” се приписва било на цялото българско общество, било на лидерите.
На практика още непосредствено след 9 септември 1944 г. в София се появява публикацията на Натан Гринберг (1945 г.), която съдържа документи от архива на Комисарството по еврейските въпроси и от която човек може да научи какво е станало с евреите от Вардарска Македония и Егейска Тракия. Може да се узнае как е замислена и организирана акцията, проведена през месец март 1943 г., както и кои са били основните участници в нея. Няколко години по-късно (1961 г.) Гринберг публикува в Тел Авив друго документално издание, в което са включени немски документи, свързани с тези събития. От това издание може да се разбере какъв е бил натискът, упражнен върху България, във връзка с вземането на решенията по еврейския въпрос. Гринберг настоява, че Борис ІІІ носи вината за депортацията на евреите и оневинява българския народ. В тази публикация на Гринберг се очертават двете защитни тези, които по-нататък присъстват у голяма част от българските историци. От една страна се очертава твърдението, че България не е имала възможност да взема самостоятелни решения и че е действала под натиск. Другата теза е, че тези територии не са били анексирани и България не е могла да взема самостоятелно решения по отношение на тяхното население. Гринберг очертава тези две тези, като изказва несъгласието си с тях.
Паметникът на благодарността в Пловдив
Снимка: trafficnews.bg
В действителност днес в българската историография съществуват два паралелни разказа – този за отговорността на българската страна за депортацията на евреите от Егейска Тракия и Вардарска Македония през март 1943 г. и другият, отхвърлящ съучастието на България в това престъпление. Най-яркият представител на първия разказ е Илчо Димитров (1983, 1986, 1998), според когото „новите земи”, „макар и международно непризнати, бяха част от българската държавна територия. В тях бе въведено българско законодателство. Установени бяха органи на българската държавна власт – в културата, просветата, стопанството, правосъдието, полицията, армията, както и на българската църква. Самата спогодба се сключи от българските власти, а не от окупационните. Изпълнението й се пое от българските власти, не от германските. Акцията по изселването се планира и проведе под ръководството на Комисарството по еврейските въпроси. Неговите представители ръководеха изпълнението с помощта на полиция и войска. Превозът се извърши с българските държавни железници. Колкото и да действаше под принуда, българската държава носи цялата отговорност за предприетото злодеяние”. Според Илчо Димитров основната вина за случилото се носи Борис ІІІ.
В по-ново време (2004 г.) подобно твърдение срещаме в книгата на Иван Хаджийски, посветена на депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Авторът подчертава, че „съдбата на еврейското население в Беломорието и Македония по това време е решавана от българската висша и местна администрация”. Той се обявява категорично срещу оневиняването на Борис ІІІ и Филов с твърдението, че те са действали под чужд натиск в изпълнение на чужда воля и решения. Настоява, че в окупираните райони са действали български закони и разпоредби.
Паралелно с тези публикации сред част от историците продължава да доминира мнението, че Вардарска Македония и Беломорска Тракия, откъдето почти всички евреи са депортирани и избити, са окупирани, но не и анексирани, т.е. тези земи не може да се смятат за част от България, че те са само формално окупирани от България, тъй като всъщност са под командването на германските политически и военни власти, че тъй като евреите от Вардарска Македония и Тракия не са български граждани, не е било възможно да се направи нищо за тяхното спасение. Проявява се тенденцията за оневиняване на българската страна с оправданието за „силния натиск отвън” или аргумента за изискванията на „националните интереси”. Очевидно е трудно да си представим възможността за какъвто и да било диалог между тези два разказа. За съжаление, протеклите през последната година наддумвания в медиите със скопските историци и политици във връзка с филма „Трето полувреме” едва ли допринасят за спокойното доближаване до тази болезнена тема.
ОБЕКТИВ: Тоест това, което ни казвате дотук, е, че от 1945 г. досега темата за съдбата на евреите „припламва” и „гасне”. Коя тема доминира – за „спасението“ или за „падението“?
НАДЯ ДАНОВА: Темата за депортацията присъства в историографията и интересуващите се биха могли, ако желаят, да получат достатъчно пълна информация за конкретните факти и нямаме основание да смятаме, че това е тема - табу. Тя обаче очевидно е сред темите, върху които, по думите на Марк Феро, е хвърлено свенливото було на „мълчанието”, закриващо „семейните тайни, каквито има всяка институция и всяка нация”. Който иска, има откъде да получи информация, а който не желае, си затваря очите за случилото се.
Много хора у нас, поради непознаване на историческите извори смятат, че България не носи отговорност за случилото се в Македония и Тракия. По различни поводи г-н Николай Поппетров се докосва до тази тема (2004). Това, което той „заковава” по този въпрос – за отговорността на българската страна, е и мое убеждение. Тогава в „новите земи” е въведено българско законодателство.
В депортацията участват българската полиция и българската администрация.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Ако твърдим, че в историята някои неща могат да се инструментализират от политическите сили и общественото мнение, то това е типично инструментализирана тема. Ние я инструментализираме, за да покажем на световното обществено мнение какви високи нравствени достояния има българският народ.
ОБЕКТИВ: Такъв пример ни бе даден и съвсем наскоро – при посещението на българското правителство в Израел в началото на септември премиерът Бойко Борисов заяви, че сме спасили всички български евреи. Как коментирате неговото изказване?
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Типичен пример на инструментализиране на историята! Така беше и по времето на социализма, но не само с участието на ЦК на партията, а с участието на доста хора, които се „слагаха” на режима и един от „спасителите” беше превърнат в легенда. Това беше другарят Тодор Живков. Някои автори употребяват израза „политика на историята”.
Ние говорим, че сме ги спасили. Но от какво? България е единствената страна, в която няма фашистки режим в чистия смисъл на думата. У нас има еднопартийно управление, което не е фашистко. Управлява монархът. Тогава ние не сме ги спасили. Тези, които унищожават евреите, са антисемитският военен и фашистки режим в Румъния, антисемитският режим в Унгария, антисемитският и абсолютно ксенофобски режим на Анте Павелич, който извършва геноцид, Словакия, която е в ръцете на германците, защото почти е обградена от тяхна територия.
Ние сме единственият свободен съюзник на Германия,
с изключение на Италия. Там жертвите сред евреите по времето на Мусолини са малко. Не говоря за времето, когато идва германската окупация.
Ние казваме, че сме спасили евреите от фашистките лагери на смъртта, но нашето общество е допуснало евреите да бъдат лишени от граждански права – да не могат да излизат от жилищата си, да носят звезди, да не могат да упражняват определени професии. Казваме, че не сме ги пратили в лагерите на смъртта. През 1933 г. и в Германия още не ги пращат в такива лагери. Това става възможно постепенно, бавно, след нюрнбергските закони. В края на 30-те години и до към 1942 г. все още има еврейски книжарници в Германия. Ние подминаваме този аспект и казваме: „Ние ги спасихме, защото иначе всичките щяха да отидат на заколение”.
Не искам да правя паралел с „възродителния процес”, но тогава имаше ли бунтове срещу него? Имаше консенсус. Представителите на бившите политически сили, с които поддържах връзка, например отецпаисиевци, бяха в изключителен консенсус с режима на Тодор Живков по „възродителния процес”…
ОБЕКТИВ: Беше споменат изразът „политика на историята”. Г-н Аврамов, съгласен ли сте с него?
РУМЕН АВРАМОВ: Споменатите две публикации на Натан Гринберг са показателни за еволюцията в отношението към темата. Първата му книга от 1945 г. е всъщност събран помощен материал в подкрепа на VII състав на Народния съд, учреден да разследва деянията на „антисемитите“ в България (такова е приелото публичност название тогава), тоест това е книга в помощ на обвинението. Тогава са съдени чиновници от Комисарството по еврейските въпроси и кръга, гравитиращ около него, така че въпросът за ролята на българската държава в Беломорието и Македония е незаобиколим. Там изобщо не присъства мотивът за „спасението на българските евреи“. Съвсем накратко се говори какво става на 24 май 1943 г. при изселването от София и за някои от съпътстващите го протести. А в книгата от 1961 г. вече се съдържа тезата за спасителната роля на българския народ, като ударението е поставено върху заслугите на комунистическата партия и други организации. За сметка на това почти е изчезнал разказът за Беломорието и Македония. Тази промяна в акцентите отразява развитието на
идеологизираната интерпретация на събитията в самата България след 1945 г.
Следваща или по-скоро паралелна линия на инструментализиране на историята е в приписваната (с очевидни нотки на апологетика) роля на Борис ІІІ. Той е величан от българската политическа емиграция и от някои среди в общността на живеещите в Израел евреи от България.
Независимо от изтъкваните главни герои, с годините разказът за „спасението“ се превърна в основен мотив, използван (и спонтанно търсен от хората) за предизвикване на положителни емоции, за укрепване на националното самочувствие и за сублимиране на национални комплекси. Този разказ е правилно подреден и като че ли дава всекиму правото да се чувства горд от едно благородно деяние. А всъщност никой от нас не знае как би реагирал в онези обстоятелства. Сега е добре известно, че преди 70 години случилото се добро е резултат от публичната позиция на шепа изтъкнати личности и от направеното от останали анонимни хора, проявили почтеност сред море от безразличие.
Освен това, станалото у нас е представяно като уникално, което не отговаря на истината. В Румъния например антисемитизмът е силен и настъпателен. Там той няма нужда от германско подтикване, за да се развихри. Но не навсякъде е така. В Италия антисемитизмът не е част от фашистката идеология и за депортиране на евреите въобще не става дума. В Унгария местните евреи са сравнително защитени, като на германците са предадени и след това депортирани евреите с чуждо (или без) гражданство: точно както става в „новите български земи“ (Беломорието и Македония). Едва след като през март-април 1944 г. Унгария е окупирана от Германия, се организира масовата депортация на унгарски евреи с участието на местната администрация.
ОБЕКТИВ: Г-жо Данова, кой е вашият контрааргумент срещу тази уютна теза?
НАДЯ ДАНОВА: Съществуват факти и документи. Съществуват имената на хората с техните рождени дати и професии, които стоят зад числото 11 383, изписано на възпоменателната плоча пред Народното събрание. За всяко от селищата във Вардарска Македония и Беломорска Тракия има дълги списъци на хора, които представители на българските власти са „вдигнали” и изпратили към концентрационните лагери.
Никога няма да забравя историята на малкия Исак. Исак е от влаковете, товарени в Скопие. Тогава той е нямал още годинка. В списъка срещу неговото име беше записано „нула години”.
Продължава следващия четвъртък
Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
