/Поглед.инфо/ Сто години от гибелта на Александър Стамболийски

Втора част

В първата част на публикацията очертахме предишните и сегашните спекулации и лицемерия около видни личности, с чиито имена някои мераклии за власт си правят пиар. Не е изключение и министър-председателят на България Александър Стамболийски, управлявал от 1919 до 1923 г. На 14 юни се навършиха точно 100 години от неговото зверско убийство, извършено от завзелите властта чрез Деветоюнския преврат 1923 г. Днес ще припомним някои подробности от тези мрачни събития последвалия терор, за който днес „демократите“ мълчат и който бе премахнат дори от темите в учебните програми.

„Отговор на тронното слово“, карикатура от Илия Бешков, „Пладне“, 18.10.1931 г.

Илюстрация: revcultbg.blogspot.com

Из „Първостепенни свидетелства на убийството на Александър Стамболийски”, изследване на Цочо Билярски, СБЗ

[…]Сега ще ви предложа два не много широко познати текстове, свързани с Деветоюнския преврат и убийството на земеделския водач и министър-председател на България Александър Стамболийски. Единият материал представлява брошурата „Убиецът на Александър Стамболийски говори…“, публикувана първоначално като съдебни репортажи във в. „Нова Камбана“ през декември 1944 г., а впоследствие през януари 1945 г. в навечерието преди разстрелите срещу осъдените от Народния съд отпечатана и като отделна книжка, приложение на тогавашните вестници. Тя е отпечатана анонимно, тъй като върху нея няма отбелязан автор. След извършеното следствие и оповестените резултати от него главният виновник определен и като убиец е запасният капитан Иван Харлаков, тъй като само той е попаднал в ръцете на Народния съд. Обвинението е насочено също така към самоубилия се на връх 9 септември 1944 г. Славейко Василев, както и на попадналия вече в ръцете на Народния съд Тодор Кожухаров. Един от главните подсъдими по процеса е и Вътрешната македонска революционна организация и нейния скопски войвода Величко Велянов, но все още новата власт не е предприела мерки срещу ВМРО, тъй като не е известно накъде ще поемат отношенията с Титова Югославия. […]

Описанието на самото убийство е зловещо и едва ли нормалния човек може да приеме, тази ужасяюща инквизиция за заслужено възмездие. Нямам намерение да правя внушения, но смятам че днес след повече от девет десетилетия ние потомците трябва да сме наясно както със светлите страници, така и с покъртителните моменти от нашата история. […]

XVI

ПАЛАЧИТЕ РЕЖАТ СТАМБОЛИЙСКИ НА ПАРЧЕТА

Палачите не стоят без работа. О, сега започва ужасната дейност, която увековечава имената им на зверове в човешки образ.

- Ха, ха, ха... - ръмжи един от тях, приближавайки се до Александър Стамболийски с нож в ръка, хваща ухото му и го отрязва.

Той го гледа кратко време, после засмян до уши, го захвърля към ъгъла на стаята.

В това време друг, за да не остане по-назад от своя съучастник, реже другото му ухо.

Кръв се стича по врата на Стамболийски. Той трепери от болка. Отдавна ризата, и всичките му дрехи са потънали в кръв.

Палачите не бързат с жестокостите си. Те искат да мъчат Стамболийски и да причинят смъртта му от нечовешките мъки, които му създават. После един от палачите отрязва части от краката на Стамболийски, друг забива остър нож в бедрата и ги разкъсва, трети със зверска жестокост пори гърдите му.

И всичко това се понасяше от мъченика Александър Стамболийски. Ням и безпомощен свидетел на това нечувано престъпление, Васил, агонизиращ и очакващ същата участ, гледа как обезобразяват неговия брат.

Отрязани части от тялото палачите хвърлят в устата на Ал. Стамболийски и искат да го нахранят със собственото му месо. Те дават на Стамболийски да пие собствената си кръв... Каква зверщина, каква нечовечност! Каква невиждана жестокост!...

И Нерон, и Калигула, и Ландрю, и Вайдман биха завидели на тези убийци, чиито имена биха блестяли с яркост над всички останали.

За да трае по-дълго време тази кървава вакханалия и да бъде по-голямо удоволствието на палачите, последните не забиват дълбоко в тялото на жертвата си своите ножове, за да не издъхне Стамболийски преждевременно.

Сега те започват да скубят косите му. Кичури от къдрава буйна и кичеста коса убийците държат в ръцете си и ги размахват във въздуха.

После захвърлени по пода и омърсени късове от тялото на Ал. Стамболийски, палачите дават на Васил Стамболийски, за да ги държи. Последният не може да се помръдне. И скоро започва да агонизира, да издъхва от собствените си рани и от ужаса, който преживява, като гледа съсичането на родния му брат.[…]

XVII

С КРЪВТА СИ СТАМБОЛИЙСКИ ЗАПИСВА ЧАСА И ДАТАТА НА СВОЯТА СМЪРТ

Жестокостите не спират, гаврите нямат край. Цинизмът не може да се предаде. Липсват думи да се опише, да се даде една картина на чудовищното дело на палачите.

Може би, през време на робството еничери не са изтезавали така жестоко българи, както това става през нощта на 14 юни 1923 година във вилата на Стамболийски при с. Славовица, с водача на селска България.

Пред мъките и страданията на Ал. Стамболийски, пред трагедията, която се разиграва тази нощ във вилата при с. Славовица, бледнеят и най-ужасните картини от Дантевия ад. Сигурно и в ада страданията и мъченията не са толкова ужасни и страшни. Толкова непоносими, както тия, които са причинени на Ал. Стамболийски през кървавата нощ на юни 1923 г.

Стамболийски е насечен на късове. Неговото тяло, парче по парче, е раздробено на 75 късчета. Кощунството на безмилостните палачи на водача на селска България надминава човешката представа за ужас и жестокост. Часове под ред палачите режат с ножовете си тялото на Стамболийски. Часове под ред те се радват на своето зверско дело. И след полунощ, когато приближава края на тази кървава вакханалия, те изхвърлят Стамболийски, нарязан на парчета и облян в кърви, в двора на вилата му...

Палачите са уверени, че Стамболийски не е вече между живите. Те са доволни, че са завършили успешно своето пъклено дело.

След това те се оттеглят на съвещание в кървавата стая на вилата.

По това време Стамболийски изживява последните си часове. Той намира сетни сили у себе си и успява на стената на старата постройка в двора да напише с пръст, потопен в собствената му топла и шуртяща кръв следния надпис: „12 ч. 14 юни 1923 год. Ст.“

Този надпис, написан с горещата алена и клокочеща кръв от разкъсаното тяло на Стамболийски е живият символ на мъченическата му смърт и остава кърваво доказателство, че на 12 часа през нощта на 14 срещу 15 юни 1923 година Стамболийски е бил жив. Макар и агонизиращ, той успява да напише със собствената си кръв съвсем ясно и пълно часа и датата на своята трагична смърт и първите две букви на името си.

Последните минути преди да издъхне са непоносими. Стамболийски се гърчи в адски мъки. Тялото му потреперва, гласът му заглъхва в засъхналото му гърло. От устата му от време на време се изтръгва по някой глух стон. Този полумъртав човек е окъпан в собствената си кръв. Вместо пот по челото му и гърба тече непрестанно кръв, докато той изгубва всичките си сили и се отпуска завинаги върху мократа и напоена с кръв земя.

Една последна въздишка, въздишката по скъпата Родина, се изтръгва от изстрадалите му гърди и Стамболийски издъхва.

В това време палачите потриват радостно ръце, надават пиянски викове от радост и пият с пълни чаши вино.

Стамболийски умира така, както умират великите хора: с достойнство той понася смъртта, стоически се справя с всичко, мъжествено преживява мъченията и страданията, за да остане неговият дух вечно да витае над родната земя.

Ян Хус бе изгорен на кладата, заради своите идеи в тъмните времена на Средновековието, но нито идеите му, нито името му умряха. Стамболийски бе съсечен от своите палачи, но идеите му не бяха унищожени, те вдъхновиха и сега вдъхновяват много стотици хиляди българи.

Би трябвало да се сравни мъченическата му смърт със смъртта на реформатори и носители на нови идеи през средните векове, за да се разбере, че двадесетият век е създал по-страшни и по-ужасни убийци. Тогава виновниците биваха разкъсвани от коне, изгаряни или обесвани. И мъките, колкото да са тежки и непоносими, не биха могли в никой случай да се сравнят с мъките и страданията които причиниха на Стамболийски неговите палачи докато го ликвидират.

Публикация на доц. Александър Гребенаров в кн. 2 на "Македонски преглед", 2003 г.

Из показанията на кап. Харлаков пред Народния съд

Превратът стана на 9 юни 1923 година. На другия ден Славейко Василев донася от Пазарджик, че Стамболийски се е вдигнал с населението и застрашава да превземе Пазарджик, като моли да му се изпрати от София помощ. Действително там положението не беше добре и затова от столицата се реши да се изпрати 6-та дружина с една батарея и един взвод кавалерия от гвардията. Решили да изпратят мен. Извикват ме на 10 юни в Министерството на войната, там бяха: Цанков, Калфов и Вълков. Вълков ми казва, че понеже положението в Пазарджик е застрашено, да взема 6-та дружина и даде нареждане на гара Подуяне да се приготви един влак за заминаване за Саранбей и оттам за Славовица, като с войсковата част влезна в подчинение на Славейко Василев. Казах, че не мога да замина веднага, понеже войниците не са спали две вечери, обаче той настояваше. След препирня се съгласих да замина на 11 с.м. Целият този разговор стана в чакалнята, а не в кабинета на Вълков, където бяха Цанков и Калфов. Вълков ми предаде заповедта да ликвидирам със Стамболийски и да не го докарвам в София жив, тъй както се залови, да се екзекутира веднага. Тогава аз му поисках писмена заповед, на което Вълков ми отговори: "Никаква писмена заповед, а ще отидеш веднага и ще изпълниш заповяданото, като в противен случай ще отговориш с главата си". Ударих токовете и заминах. Останалите двама не чуха разговора, обаче когато си отивах, по сърдечното ръкостискане разбрах, че са известени каква е заповедта - както те, така и всички останали министри.

Тръгнахме на 11 и пристигнахме на Саранбей. Там се яви Славейко Василев, командвах му мирно и влязох в подчинение, съгласно заповедта. От своя страна той раздели отряда на три части и потеглихме към обекта, като вечерта спахме по квартири около обекта. На другия ден Славейко ме повика по телефона от Пазарджик и ми каза, че по сведения Стамболийски се е движил в тази или онази посока; аз се заех да го търся в тази част, като от местното население вземах хора и на всеки 10 души поставих по един войник. Търсихме около Славовица и Годеч и вдясно имаше едно село; дирихме един-два дни. Забравих да добавя, че при тръгването на отряда от София имаше една команда от цивилни: запасни офицери, подофицери, широки социалисти и те бяха деветоюнци и други доброволци. За ротен командир назначихме един действащ офицер поручик Стамболджиев, сега трябва да е майор или подполковник.

На 3 или 4 ден от търсенето Стамболийски се предаде сам на войниците ми, там е бил адютантът на дружината, братът на генерал Дипчев, поручик. След залавянето лично Славейко Василев дойде да го вземе, като за целта му поисках разписка, че го е получил. Такава ми написа на един обикновен лист хартия. Закарва го в Пазарджик и оттам се обажда в София. Обаче оттам го наругали, защо се бърка в работи, които не са негови, като му предали да се изпълни заповедта, предадена на капитан Харлаков. Извика ме наново от Славовица, гдето бях, и Славейко ми предаде Стамболийски и да изпълня заповедта, каквато съм получил от София. На този разговор бяхме само двамата. Разписката обаче остана в мен.

Стигнахме във вилата на Стамболийски в Славовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Великоскопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подп. Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още, и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си опръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата. Двамата, особено Кръстев Антон е жив и е генерал-майор, човек на Дамян Велчев. Що се отнася дали Савов или Димчев бяха, може да греша: един от двамата. Върнах се във вилата и ми доложиха, че е погребан.

Къде е извършено убийството не знам, понеже излизах, пък и не съм чул гърмежи, дали близо или далече, не зная, на гроба му не съм ходил. По-късно научих, че не е бил застрелян, а убит с нож, обаче не мъченически, а изведнъж. Казаха ми, че бил погребан под вилата, обаче след няколко дни идва Славейко Василев, минава покрай вилата и прави оглед, там бяха още македонците и са му показали гроба. Понеже разправяха, че ще идват чуждестранни журналисти, Славейко ме извика и ми заповяда да го заровя на друго място, да не е около вилата. Извиках поручик Кръстев и поручик Савов и им казах да го заровят по посока на Марица на някое място, където малко се минава. След това се прибрах в София и отидох при Вълков на доклад, като му казах, че заповедта е изпълнена, на което ми отговори отлично.

След това обаче почнаха да ме гонят. По едно време Славейко излезе с една брошура и твърдеше, че е невинен... По едно време Вълков поиска да се отърве от мене и ме изпраща заедно с жена си и дъщеря си на Ломското пристанище. Беше ми дадена командировка в странство, да уча език в Бордо. По едно време на пристанището жената на Вълков, която щеше да пътува с мене, получи нервни припадъци. Вълков през всичкото време се разхождаше нервно нагоре надолу. От всичко се досетих, че се крои нещо за мене.

В 1927 година баща ми се разболя тежко и реших да се върна в България. По това време в Париж беше Дамян Велчев и току-що си беше отишъл, а Пенчо Златев беше там, с когото се срещахме често. Пред него съм критикувал Вълкова и съм го псувал, с моите разсъждения беше и Златев, но после донасял на Вълкова за разговорите ни. На тръгване се обадих на Пенчо Златев и той ме изпрати на гарата. В България баща ми се помина и по едно време получих писмо от Пенчо, да го почакам да се върне от Париж и после двамата да заминем за Франция. Не го дочаках, понеже наближаваше времето да се върна. Съгласно правилото трябваше да си взема сбогом, т.е. да се явя на началството си и отидох в кабинета на Вълкова, взехме си сбогом и се разцелувахме. Преди да замина, вземах охраната от 6 дружина и заминах за Русе. Отидох в полицията да ми заверят паспорта, обаче там почнаха да се бавят. Корабчето замина за Румъния, донесоха ми кафе обаче аз не вземах моето, а на директора, а той не посмя да изпие моето. Попитах го дали няма да ми заверят паспорта, а те ми отговориха, че имали заповед да не заминавам.

След това извиках един войник и му поръчах да ми купи билет за Габрово, та да мога да се прехвърля на Г. Оряховица на влака. На гарата дойде началникът Митев и каза, че да ида да дам някои обяснения в полицията. Аз му отговорих, че в полицията няма да ида. Поискаха да ме насилят, обаче понеже аз носех в себе си винаги два пистолета, поисках да извадя единия, но той изгърмя и да не става повече шум, ме оставиха да се кача на влака. Във влака превързах раната си, но беше пълен с агенти да ме следят. На гара Горна Оряховица видях поручик Бакърджиев, който беше в Гражданската мобилизация напоследък. Като ме видя и се скри. Това беше през 1927 година. При тръгване на влака за Габрово се прехвърлих и заминах благополучно. С пристигането си викам мои... и им разправям всичко и през всичкото това време съм се движил с тях. Три дни след тази случка идват двама офицери, изпратени от Бакърджиев, единият се казва Велизаров, сега командир на 18 пехотен полк, и поручик Гинчев, с цел да ме убият. Дойдоха вкъщи и излязохме да се почерпим. Като поръчахме по една бира, попитах ги защо са дошли, а те отговориха да се видим. Казах им да се махат оттук, защото: мама им ще разплача. Те си заминаха. Имали заповед от Вълкова, чрез Бакърджиева да ме очистят. След тази случка ми дадоха паспорта да замина. За странство заминах през Свищов. Преди да замина, драснах на Вълкова писмо и му описах всичко, което става с мен. Той ми отговори, че това е работа на вътрешното министерство и ако искам, да ми даде доверени лица.

В България се върнах след преврата 19 май [1934 г.], след като Д. Велчев беше арестуван. От 1929 г. съм пенсиониран, но получавам и наем от дюкяна ми в Габрово.

Във вилата на Стамболийски намерихме чужда валута: френски франкове и швейцарски и когато пътувахме с него в автомобила за Славовица, ми каза за парите, че са му били дадени във връзка в странство с някои лица, за облекчаване на българското положение. Каза ми, че преврата сме го направили много майсторски.

От всичкото, извършено на 9 юни, моето дълбоко убеждение е, че убийството е било по знание и съгласие на царя.

Връзки с генерал Русев не съм имал никога. Парите бяха около 18 милиона. Приехме ги с комисия и ги описахме; като се върнахме в София, ги предадох на генерал Лазаров, полковник Здравко Георгиев и др., обаче научих, че в банката били внесени само 4 милиона.

Из спомените на Константин МУРАВИЕВ "Събития и хора", изд. „Български писател, 1992 г., (под редакцията на проф. Илчо Димитров)

Един ден през 1935 г. дойде при мен адвокатът Груйо Павлов, мой познат от войната и личен приятел на Ал. Цанков.

- Натоварен съм - разказва Павлов - с една приятна за мен задача. Бай Александър Цанков желае да се срещне с теб лично. Ако си съгласен, аз ще уредя срещата у мен, защото там е най-удобно.

...На другия ден в 9 ч. вечерта бях у Груйа Павлов. Той беше в официални черни дрехи. Съпругата му беше приготвила на една маса закуски като за прием. Цанков беше седнал прегърбен в един дълбок фотьойл, с двете ръце събрани под носа, и ме гледаше изпитателно под вежди. Той стана с мъка, когато се приближих. Груйо Павлов ни запозна. Цанков изпрати домакините да си легнат и им каза, че сам щял да заключи вратата, като си отива.

Останахме сами. Измина една минута в мълчание. Чаках той да заговори. Най-сетне Цанков каза:

- Исках да се видя с вас. Нас ни делят толкова много неща, че е необходимо да се обясня пред вас. Писано е много, говорено е още по-много - повечето публично. Не всичко е истина. Всеки пише и говори, както му е угодно. Аз съм замесен в много работи, а в други ме замесват без никакво основание. Станах изкупителна жертва и за чужди грехове. Не отричам своята отговорност за 9 юни, но в кръга на моята дейност само.

След убийството на Греков през май 1922 г. ме намери полк. Иван Вълков, който бил председател на конспиративния Военен съюз. Дотогава аз не бях в течение на тяхното съзаклятие. Съобщи ми, че ръководството на Военния съюз се е спряло на мен за образуването на новото правителство, което щяло да се създаде, след като се извърши превратът за свалянето на земеделското управление. Всичко било готово. Датата щяла да бъде определена "отгоре". Дотогава аз трябвало да обмисля всичко - състава на новото правителство и неговата политика. Необходимо било да се явя пред Негово величество, за да ме види и ми даде евентуално някои упътвания. За тази цел да съм се обадел на Павел Груев, който щял да уреди срещата. Полковник Иван Вълков добави, че това патриотично дело заслужава да се подготви добре, като всичко се държи в пълна тайна. Затова само той щял да държи връзка занапред с мен. И наистина до преврата аз не видях повече царя.

Обадих се на Павел Груев, който ми каза да бъда постоянно готов за срещата. След две дена той ме повика към 4.30 часа следобед.

- След половин час - каза той - ще влезете в Зоологическата градина, ще вървите покрай лявата страна и като изминете около 20 крачки, ще видите малка врата, която не се заключва. Отворете я и влезте в Ботаническата градина. Вървете направо, докато стигнете една затворена беседка. Спрете и почакайте.

Точно в 5 часа аз бях на означеното място и зачаках. Беше минал половин час вече, когато се появи изведнъж царят отнякъде.

- Искали сте да ме видите, професоре, какво има?

Разказах му за разговора с полковник Вълков. Запитах го за някакви упътвания, преди да пристъпя към решения. Той беше в течение на всичко.

- Ах, да! Това е твърде интересна идея, която заслужава добре да се обмисли. Виждате ли, професоре, ще ни се наложи да излезем за малко извън рамките на закона и традициите, за да спасим страната. Днешните управници злоупотребяват с голямото доверие, което им дава народът. Ще трябва да се принудят да напуснат властта. Друго средство няма. Хора, които милеят за родината и са готови да се жертвуват за нея, са се спрели на вас да възглавите бъдещето правителство. Това за вас е голяма чест, но и голяма отговорност.

Той беше - продължи Цанков - смутен и говореше доста несвързано. Употребяваше много чужди думи, някои от които на език, непознат за мен. Затова ми беше твърде трудно да следя мисълта му. След това и той ми каза, че няма да може повече да ме вижда, затова Иван Вълков ще поддържа връзка с мен занапред. Пожела ми добър успех и изчезна навътре в градината, както бе дошъл, а аз се върнах по същия път незабелязано.

...Не подозирах, че партиите ще ми създадат толкова затруднения, които се явиха в началото на управлението. Освободихме водачите им от затвора, където заслужено лежаха. Отменихме всички закони, които ги обременяваха и бяха ощетили богатствата им. Възнаградихме военните и им възвърнахме всички права и привилегии. Партиите ни използваха всячески, но минаваха опозиция и ни злепоставяха. Още на 9 юни не можа да се развие никаква планомерна дейност. Целият конспиративен елемент стана фактор. И тези, които тогава нямаха никаква дейност, станаха властници. Всичко се обърна на стихия. Всички се впуснаха да си отмъщават и така започнаха изстъпленията. Други се обогатяваха. Още тогава почнаха да трупат всички отговорността върху мен. Аз трябваше да стана изкупителна жертва за чужди престъпления. Мярката за злодеянията носеше моето име: "кървавият Цанков, кръволокът Цанков, кървавият Цанков сговор" и т.н., а аз ви се кълна, че на съвестта ми не тежи нито един живот!

- Кой тогава заповядваше тези убийства - запитах.

- Убийствата се инспирираха и извършваха от няколко централи. Най-първо от "високо място", след това от Вълков и специалния му антураж от офицери екзекутори - Кочо Стоянов, Порков, Куцаров и др. от Конвента - тогава така наричаха ръководството на Военния съюз, чиито нареждания се изпълняваха в най-отдалечените гарнизони... Ръководството на Военния съюз не беше вече тайно. То се състоеше от Иван Вълков, Дамян Велчев, Христо Калфов, Кимон Георгиев, Никола Рачев, Славейко Василев, Иван Русев, генерал Лазаров, Г. Вълчев и Янко Стоенчев. Трети център беше Иван Русев, особено кръвожаден човек, заедно с неговата специално подбрана администрация. Четвъртият център бе ВМРО, чиито злодеяния са известни. Покрай тях действаха и отделни индивиди и се отдаваха безнаказано на убийства за забогатяване, за отмъщение или за задоволяване на най-долни страсти. От тези центрове излизаха всички убийства и злодеяния. Всеки от тях действаше самостоятелно, без да се счита обвързан с някакви задължения с правителството и законите.

- Вие къде бяхте тогава и какво правехте?

- Там е моят грях, че аз се държах пасивно и не реагирах. Слабостта ми бе тази, че нямах партия, нито приятели. Другарите ми от Народния сговор също бяха без никакво политическо значение и влияние.

- Можете ли да ми кажете кой заповяда убийството на министър-председателя?

- Генерал Вълков е наредил да бъде убит Александър Стамболийски. Убеден съм, че той е направил това по поръчение на царя. Той беше само едно оръдие на царя. Имах възможност да констатирам това. Той минаваше за добър топограф, но иначе нямаше никакви способности.

- Царят можеше ли да предотврати убийствата?

- С една дума, с един жест той можеше да предотврати всички убийства и своеволия. Той разполагаше с войската и с Военния съюз, както и с ВМРО.

Целта на моя разговор с вас тази вечер е да ви кажа, да ви уверя, ако щете, че аз не съм замесен в никакво убийство - пряко или косвено. Обвиненията, които ми се отправят, са голословни. Тези обвинения продължават да ме преследват и измъчват. От тях аз се разболях, станах нервно болен. Когато чуех насън, че минава по улица "Витоша" камион, аз се събуждах и изпадах в нервна криза. ...Когато научих, че Петко Петков е убит, аз изгубих съзнание, толкова бях нервно разстроен. По съвети на лекари занимавах се с котки и гълъби, но и това не помогна. ...Царят е толкова подъл, толкова коварен, така изкусно се прикрива, че мъчно може да се познае даже и от този, който работи с него. А при това е страхлив и бяга от отговорности.

...Цанков продължи да разхвърля отговорности, като нарече тогавашното управление "управление на неотговорни фактори". Почна да се повтаря. Най-подир ме запита какво мисля по всичко това.

- Вие определихте точно управлението си като такова на неотговорните фактори. Но това не е достатъчно. Защото сте един от авторите на 9 юни. А знаете, че всеки преврат влече след себе си гражданска война и безредици. Освен това вие сте министър-председател на това управление. Така вие мъчно можете да се отделите от общите отговорности. Слушах ви много внимателно и се мъчех да ви разбера, но не можах. Знаете, че убитите през ваше време са десетки хиляди и че този кървав поход на терор продължи години. Не виждам как можете да обърнете общественото мнение и да получите някакво снизхождение, освен с един голям смел жест - да се даде публичност на истината, на голата истина, независимо кого ще засегне тя. Обществото и историята ще ви разберат. Няма да жалите и "високото място", на което още не желаете да дадете истинско име. Знайте, че историята много работи прощава и забравя, но не и кръвта!

Беше късно - 1 часът след полунощ. Сбогувахме се без "довиждане". Прегърбен и сломен от големите си отговорности, той се изгуби в тъмнината, без охрана и без куче. Той беше психически болен човек и в криза на пълна депресия диреше облекчение на неспокойния си дух.

* Черно на бяло

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?