/Поглед.инфо/ Малкият интервал е голяма работа! В израза "How can you MEND A...?" смисълът е един, но ако го изпишеш в края слято "How can you, MENDA?", става съвсем друг. В първия случай се пита как можеш да поправиш нещо. Великите "Bee Gees" например издадоха през 1971 г. на малка плоча песента "How can you mend a broken heart?" - как можеш да поправиш, буквално - да закърпиш, разбито сърце. Във втория вариант обаче въпросът се вписва в българската действителност с мощен заряд от удивление, укор и дори негодувание: как можеш, Менда? Да речем: как можеш да приемеш предложената ти от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив почетна титла? Как можеш да се съгласиш, че отговаряш на изискванията за званието "Доктор хонорис кауза" на висше учебно заведение не примерно по финанси, а по изкуствата? Как можеш да се чувстваш равнопоставена с имена от ранга на Марин Големинов, Милчо Левиев, Николай Кауфман, удостоени със същата чест?
Въпросите обаче са не само и дори не толкова към шефката на бюджетната комисия в парламента Менда Стоянова. Те не просто подсказват, но и доказват как функционира системата. В тревожно много случаи парите на данъкоплатеца се разпределят не в съответствие с убедителни критерии, нито в унисон с някакви приоритети, а според силата на лобирането. Признава го и самата г-жа Стоянова, споделяйки, че приема отличието като знак за това, че е била много настоятелна пред правителството да отпусне милион и сто хиляди за ремонт на старата сграда на Академията. Ако не е била настъпателна, зданието сигурно щеше да се руши, както се случва с много други. Същевременно някъде това милионче навярно е в пъти по-необходимо, но няма да бъде отпуснато, защото не се е намерило толкова високопоставено лице да упражнява натиск. А пред тамошните народни представители ще се изправи угрозата да не повторят мандата си. И не защото са слаби оратори в пленарната зала или вносители на калпави законопроекти. А тъй като не успяват да отчупят повечко за собствената си губерния от общата пита.
Ето как депутатът, който по Конституция представлява целия народ, локализира усилията си в собствения избирателен район. С което се саморазжалва в местен патриот. Нататък пътищата пред него не са много. Каквито и средства да привлече - за изграждане на нов мост или за възстановяване на стара римска стена, за екологичен проект или за луксозна тоалетна, все ще му казват, че нищо не е направил. Ако е осигурил средства за мръсната канализация на някое село, ще му отговорят сякаш по правило с нещо още по-мръсно. Примерно ще поканят за първата копка кого ли не, но не и него. А ако е помогнал за стартирането на някой фолклорен фестивал, ще го споменат първия път и в никое от следващите издания. Колкото и да не е тщеславен, да не търси благодарност, нито пък признателност, понякога и депутатът е човек, и на него му се иска не друго, а поне фактите да не потъват в забрава.
Тъкмо затова по-оправните парламентаристи взимат инициативата в собствените ръце. Ще се преборят за някой обект или проект, но ако им се отговори подобаващо. С прославяне или с пачки. Или с двете заедно. Нищо, че привлича средства не от собствения си джоб, а от народната пара. За мнозина депутатстването се изражда в търговия от типа на "ти - на мене, аз - на тебе". Ето защо вече няма кой да вярва, че поощрените с по-големи парчета от общата баница пеят по собствен почин дитирамби в чест на благодетеля си. В доста от случаите той не просто им подсказва, но и изисква това.
В общество, в което всичко е пари и с пари, това върви. И все пак, дори и в тези условия има някакъв предел на допустимост. Когато решаването на имотни и финансови проблеми се приема, оценява и награждава като принос в художественото творчество, обширни зони от публиката не само се озадачават, но и изумяват. Което говори, че все още не са изгубили усета си за мярка. При удостояването на Христо Стоичков със същата титла от Пловдивския университет един доцент си подаде оставката в знак на протест. Когато художниците се втурнаха да правят премиера Борисов свой почетен колега, известен професор напусна творческия им съюз. Така бе преди време, но вече е друго. На церемонията в Пловдив ректорът сияеше като възможно най-сполучливия манекен на непробиваемата гордост.
На днешната дата през 1989 г. студентите изпълниха пространството около парламента, за да съборят властта. Днес младите им колеги пълнят аулите, за да слушат академичните й лекции. Или разсъжденията й за фалшивите новини. Или приветстват с цял концерт първата бюджетарка на държавата. И не защото демокрацията чак толкова е победила, а тъй като чалгата се оказа по-силна от всичко. Включително и при удостояването с титли. Ето защо не очаквайте г-жа Стоянова да върне званието. И не само защото чете "How can you, MENDA?" не слято, а с интервал между последните две букви.
Дума
