Като човек извън голямото добро утро, поназнайващ нещичко за живота във висшето общество преди 1989 г. само от книги като "Принцовете" на Дончо Цончев и филми като "Завръщане от Рим" на Иля Велчев, останах изумен от скромния дом, обитаван от рано напусналата ни режисьорка Иванка Гръбчева. Хол с кухненски бокс, спалня и малък кабинет, общо около 80 квадрата. Скърцащ паркет, олющена ламперия, камина, превърната в склад. Връщахме се от премиерата в НДК на последния й филм - "Една калория нежност", годината беше 2003-а, и някак ми беше трудно да повярвам, че личност на такова положение в онова време не се е възползвала от възможностите да се види по-нашироко, както сториха немалко от нейния ранг тогава и както го правят мнозина от докопалите се до властта сега.
По-късно се притуриха болестите, а пенсията й беше близка до минималната, колкото за лекарствата. Продаде и колата си, за да си вземе кислороден апарат, с който да диша. В подобно положение са мнозина творци. Не могат да си купуват книги, нито пък да плащат за интернет или кабелна телевизия. Почти всичките им левчета отиват за медикаменти. Разбира се, в режим на оцеляване са десетки и може би стотици хиляди сънародници. Но когато в унизителна нищета креят хора със значими заслуги към България, държавата трябва да се сети, че им е длъжник и да покаже специално отношение.
Иванка Гръбчева е сред тези заслужили люде. Нейните филми не просто донесоха награди на страната ни от престижни фестивали. Ленти като "Деца играят вън", "Изпити по никое време", "Войната на таралежите", "13-ата годеница на принца" възпитаха няколко подрастващи поколения, помогнаха им да станат човеци. Специалното отношение на държавата обаче липсва. В момента НОИ изплаща малък брой персонални пенсии. Разширяването на този кръг се оказа изключително трудно. Нелепо е пенсиите за особени заслуги да зависят от особени връзки, отбеляза преди време самата Гръбчева в писмо до инстанциите. И още: дали един творец не се приема за по-заслужил от друг само защото има кой да го предложи за персонална пенсия? И въобще: финансовото подпомагане на творците награда ли е, та скалъпеният в миналия мандат проект да се казва "Закон за награждаване на лица за особени заслуги към държавата и нацията"?
"Таралежите" може и да не са войнствени по природа, но веднъж настъпиш ли ги, да не си им насреща! Колкото справедлива, толкова и безцеремонна в оценките си, Гръбчева беше "бодил" в очите и на свои, и на чужди. По-долна твар от пребоядисан комунист няма, възкликваше тя по отношение на някои от доскорошните си другари. А който се плаши от комунистически филми и въобще от комунистическите идеи, има гузна съвест, казваше тя по адрес на другите. Навярно затова предложенията да получи персонална пенсия, за които и моя милост е давал становища, вечно стигаха донякъде и все не докъдето трябва.
Режисьорката на "Жребият" и "В името на народа" е израсла в семейството на активни участници в антифашистката съпротива. Нейна майка е легендарната Митка Гръбчева. След промените Иванка не се отказа нито от родителите си, нито от филмите си, посветени на партизанската борба, нито от идеите си. Тя критикуваше социализма и преди, и по-късно, но никога не го охули. И това не само не можеше да й бъде простено, но и й даваше основание да заяви, че спрямо реализиралите се при предишния обществен строй дейци на културата, които не направиха компромиси със собствената си съвест, се прилага пенсионен геноцид.
Промиването на мозъците след промените доведе дотам мнозина да смятат родителите на Гръбчева за "терористи". Подобно бе отношението и към Тодор Ангелов - Божаната, баща на нейната голяма приятелка Свобода Бъчварова, чийто паметник в началото на 90-те седесарската управа на Кюстендил бе решила да демонтира. Наложи се няколко социалисти да отидем в белгийското посолство и със съдействието на Кралство Белгия, чийто национален герой е Божаната, да предпазим града и страната от този позор. И това беше единственият паметник, който оцеля в града под Хисарлъка.
В първите отровносини години подобни действия бяха не оправдани, но поне разбираеми с оглед на това кой беше в управлението. В наши дни обаче да се твърди, че Вапцаров е "терорист", си е чиста проба диващина. Особено ако идва от някого, облечен във власт. Дори в най-синьото време 90-годишнината от рождението на Вапцаров бе чествана в зала 1 на НДК, и то под патронажа на проф. Емма Москова - министър на културата! Утре е Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България - и него ли ще наречем "терорист"? Нали и той е престъпвал законите на Османската империя? Или най-после ще си дадем сметка, че презрение заслужават не героите, а онези, които изопачават подвига им.
Други текстове от автора на ivoatanasov.info
Дума
