/Поглед.инфо/ Има наистина случаи, в които по професор-вучковски гледаш и не вярваш на ушите си. Хем изявлението на едного или другиго се вписва напълно в досегашната му линия на поведение, хем пък постът, който е заемал, предполага разсъжденията му да бъдат доста по-различни. Поредното доказателство е призивът на Андерс Фог Расмусен в "The Wall Street Journal" към САЩ да не изоставят ролята си на световен полицай. На доста политици от различни страни този вопъл би им отивал. Но датчанинът не е кой да е, той е бивш генерален секретар на НАТО, на една организация за колективна сигурност. И би трябвало коментарите му да са насочени към взаимодействие при изпълнението на целите на пакта, а не към почти цялостно уповаване във възможностите, а и желанието, на един от неговите членове.
Повод за публикацията му е спомен за първото му посещение като шеф на Алианса в Москва през 2009 г., когато Путин му казал, че след като бил разпуснат Варшавският договор, трябвало да се разпусне и НАТО, тъй като и двете организации са отживелици от Студената война. Но причината е, че така мисли и Тръмп. Кандидатът на републиканците за президент на САЩ също смята, че НАТО е отживелица. Че е толкова демоде, та съвсем спокойно може да се разпадне и това да не е голяма беда. Разбира се, НАТО няма да се разпадне, поне в обозримото бъдеще, но Тръмп отива по-нататък, като отказва да приеме САЩ в ролята на световен полицай. Дали това е само игра на думи, засега не е ясно, но няма съмнение, че тъкмо във възможността им да се превърнат в дела се корени истинската причина Расмусен да се тревожи.
И датчанинът стъпва върху събитията в Близкия изток и Северна Африка, както и върху ситуацията в Украйна, за да мотивира нуждата от такъв американски президент, който не само да бъде полицаят, налагащ ред по света, но и пожарникарят, успяващ да гаси огъня на конфликтите, както и здравомислещият кмет, който да оглави процесите на възстановяване. И нито дума за това, че САЩ съвсем не са без участие, меко казано, в създаването на тези огнища на напрежение. Сякаш не е чул как Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп спорят чие управление - на републиканците или на демократите - е подпомагало бойците на "Ал Кайда" и е съдействало за укрепването на "Ислямска държава", и как никой от двамата не отрича, че това е сторила собствената им страна. Сякаш не му е попадало интервюто на 39-ия щатски президент, в което Джими Картър казва, че САЩ заслужено са получили образа на държавата, която разпалва въоръжени конфликти практически по всякакъв повод. Расмусен сигурно е запознат с всичко, което обаче не му пречи да твърди, че САЩ имат не само необходимото материално величие, за да бъдат световен полицай. Но и че работата е в нравствеността, защото само Вашингтон имал моралното величие, за да направи това.
Да оставим настрана моралната страна на въпроса, колкото и да е важна. По нея има непримирими различия между голяма част от политиците и свободомислещите хора, които не търпят световен полицай в страните си, независимо от националността му. Упреквайки Путин, че отправя предизвикателство към световния ред, установен след Втората световна война, Расмусен не се усеща, че заприличва на него, както и на Тръмп. Защото онова, което двамата казват на висок глас относно състоянието на Алианса, датчанинът не го произнася, но го предпоставя. Тримата са приблизително на едно и също мнение. Различията са по ключовия въпрос какво да се прави. Путин смята, че Западът е изиграл Москва, като не е разпуснал НАТО след разтурянето на Варшавския договор. И че във време, в което Русия все повече надскача отредения си преди четвърт век статус на регионална сила, а светът върви от еднополюсност към многополюсност, САЩ нито могат, нито трябва да бъдат световен полицай. Тръмп пък отказва да види своята страна в ролята на планетарен жандарм. Компромисът, на който засега е склонен, е съюзниците да си плащат, ако искат и занапред да бъдат под американския щит. И само Расмусен отчаяно, по собствения си израз, настоява Щатите да си останат световен полицай. Без тях НАТО не може да стори нищо.
За Путин и Тръмп е разбираема лекотата, с която правят тези оценки - върху техните плещи никога не е тежала отговорността за състоянието на пакта. Но за Расмусен е наистина по професор-вучковски учудващо, защото той беше негов генерален секретар. Би следвало да поеме поне част от отговорността защо НАТО до такава степен не е оня фактор за сигурност, който да оправдае съществуването си, та трябва изцяло да се осланя на САЩ. Но не я поема. Което е още един повод да се запитаме какви политици управляват семействата, към които от десетина години принадлежим. И че лидерската криза в ЕС, която вече мнозина анализатори признават, отдавна е не само вътрешносъюзна, но и евроатлантическа.
Дума
