/Поглед.инфо/ „Аз не искам да дебатирам с това правителство! Искам то да си ходи!” – изтърси чистосърдечно Бойко Борисов, в отговор на въпроса защо провали собствената си идея за вот на недоверие. Един политик трябва да подготвя внимателно своето мълчание, да не говорим за коментарите и речите. Но Борисов го познаваме добре, този човек е транзитно преминаващ през стените на демокрацията.
Поведението на ГЕРБ през изминалата седмица само потвърждава нашия политически мазо-третосветизъм в културата на демокрацията. За първи път светът става свидетел на подобен парадокс: партия да иска вот на недоверие, но да не иска да присъства на този вот, да разиграва инфантилни сценки, да делегитимира парламента, довеждайки институцията до абсурд. Това неминуемо повдига въпроса що за партия е ГЕРБ?
Съвсем скоро Борисов заяви, че група от много подготвени офицери от бившата ДС му спретвала всевъзможни компромати и му рушила имиджа. Има обаче едно много по-страшно оръжие от клеветата и това е истината. А истината е, че човекът, който лидираше изпълнителната власт през последните четири години, Бойко Борисов, не може да функционира в парламентарни условия. Той няма никаква представа за модерната форма на политическа общност.
Да започнем с това, че Борисов страда от жестока ненавист към властта на другите.
Това подчертава видимата теза, че той е политик по случайност, а не по знания и умения.
Вярно, че няма по-болезнена раздяла от раздялата с властта,
но съвременното ни общество е далеч от физически-силовите трактовки за узурпиране на управлението.
Обикновено най-силните аргументи срещу Борисов като политик са свързани с книжовната му неинтелигентност, не достатъчно чел, не достатъчно учил, липса на езици, на дипломатически умения, на рафинирани поведенчески маниери, липса на управленско мислене, имал подозрително минало, бил авторитарен, егоцентричен и т.н. Но напоследък започна да ни избожда очите още един много дълбок особен негов дефицит:
Борисов изобщо не умее да губи.
В никакъв случай не можеш да бъдеш добър политик, ако не умееш да губиш. Този недостатък не е някаква незначителна лична характеропатия, защото,хиперболизиран в общата ни публичност, той застрашава парламентаризма като основен институт за функционирането на държавата. Подчертавам думите на д-р Николай Михайлов пред БНР:
„Делигитимацията на този парламент върви с ускорена крачка. Защото се разиграва театър, който е непоносим и нарастването на тази абсурдност може да доведе до бурна реакция на нетърпимост.”
Защо в страни като Австрия, примерно, два партийни лагера могат да работят в общ парламент и дори в широка коалиция, а у нас това е невъзможно, основни партии излизат, влизат, искат оставката на председателя, правят пърформънси, скечове, смешки, изобщо:
живеем в държава с бламиран политически разговор?!
Защо?! Защото Борисов изгуби властта през коалиционната хватка на останалите партии (процедурно-легитимно заобикаляне) и това усещане му е толкова непоносимо, че той е готов да разтури демократичните устои на държавата, само и само да се добере до властта отново.
Борисов е неуморен, но много уморителен. Той се бори за властта, но не желае да предлага доводи. За него получаването на властта е нещо като силово мероприятие, физическа програма, физкултура. Протести, упражнения, подскоци, емоционална биполярност. Но дебати – никога. Да, опозицията в парламента е враг, противник на управляващите партии, но това е легитимна политическа война, в която съществува една задължителна обща основа и тя е да се поддържа принципа за демокрация.
Не може да не идваш на работа, да биеш барабани, да рушиш парламентаризма и да превръщаш процедурите в комедия, само защото ти е личностно неудобно, някак ти е ръбесто и изнервено да си в опозиция. Ако не е умееш да си политик, сей картофи! Но не превръщай държавата в истерична въртележка без правила!
От друга страна, как можем да очакваме от Бойко Борисов парламентарна култура, след като дори в речите му се долавят правописни грешки. Той е извънсистемен играч, бурен, непремерен, популярен, но неподготвен. За да е налице работещ парламент,тоест да има съгласуване на парламентарните правила, първо трябва да има съгласуване на формите на публична интелигентност. Борисов е интуитивен медийно-комуникационен талант за печелене на симпатии, но свръхегото му е крайно непригодно за същността на политиката. Защото политиката е набор от практики, дискурси, институции, стремящи се да организират общото ни съществуване в условия, които са потенциално конфликтни.
„Политиката - както казва Шантал Муф, професор по политическа теория в Уестминстърския университет в Лондон - политиката се състои в обуздаване на враждебността”. Политиката има за цел да създава общо единство, обща посока в контекста на множеството различия. Какво обаче прави Бойко Борисов?! Тъкмо обратното. Протектира хаоса, безутешния скандал по улиците, кафеджийските протести и циркаджийството вътре в пленарна зала. С какво Борисов в момента допринася за създаването на демократично гражданство в България? Нека, моля ви, отмахнем клишето, че непродуктивната свиркаджийска улица е „гражданско общество”. Прекалено дълго вече тази заблуда обитава главите на хората.
Трябва най-после да се каже ясно, че възможността за възпитание на демократични индивиди идва единствено през насърчаване културата на демократичните институции. А не през индуциране на мисли за хвърляне на павета. Със своята непремерена амбиция за власт Борисов заплашва социалната тъкан на обществото. В социума ни цари невиждано от четвърт век насам разделение, злоба и омраза. Въпреки инжектирането на огромни дози развлекателна ненавист в обществото за политически цели и въпреки натрапчивото идеологическо доктринерство, опитът за политически преврат от страна на улицата не успя, и в момента Борисов продължава играта, но с други средства. Основното поведение на ГЕРБ е да бъдат контрапродуктивни, тоест разрушителни, да пречат. Толкова да пречат, че накрая се объркаха и започнаха да пречат дори на самите себе си - това е връх в българската традиция по „ненавиждане на чуждия успех”. Това е и дъното на опозиционната култура у нас.
Бойко нарече „шмекер” председателя на парламента Михаил Миков, а депутатката Десислава Атанасова поиска оставката на Миков с думите: „няма нужда от него, той е безполезен”. Причините за тези квалификации били, че Миков разпоредил преброяване, а то трябвало задължително да бъде електронно преброяване, в никакъв случай ръчно, естествено или обикновено. Размахват правилници, точки, алинеи, диктуват небивали обяснения за безпрецедентната си глупост. Но забравят едно, все някога наистина ще има избори, а ситуацията с публиката е такава:
в цирка много обичат клоуните, но уважават тигрите.
Да бъдеш интелигентна опозиция означава да задаваш въпроси, да правиш възражения или да предлагаш, но при всички случаи – да дебатираш от парламентарната трибуна и през медиите. А не да обсаждаш парламента, да унижаваш институцията, да разделяш нацията на две и да докарваш автобуси от страната. Тиранията на егото на един загубил властта политик, както и интересите на бизнес-кликата около него, оказва се, могат да доведат до крах на парламентаризма у нас.
И не само това. Могат да предизвикат емоционален хаос в държавата и силна политизация, предвид неограничения капацитет за манипулация на масите. Един умен политик би трябвало да е по-отговорен към историческото лутане на този народ. Да провокираш нестабилност в тази бедна страна е престъпление. Още повече през елементарни популистки декларации за разправа с олигархията, класически прийом на латиноамериканските политически популизми. Никой никъде по света още не се е справил с олигархията със словесно „изобретяване на врага” и декларативни методи. Единственото, което може да противостои на олигахията е осъзната, богата и самостоятелна, широка средна класа, която по естествен начин да функционира като гражданска активност. Такава класа не се създава с разклащане на парламентаризма и анархистични улични похвати.
И накрая. Заради излишествата от политическа арогантност, хубаво е на всеки самозабравил се политик все пак да му се напомня,
че най-добрите ешафоди се получават от пиедесталите.
