/Поглед.инфо/ Признавам си, че съм по-голям почитател на есетата и другите творби на Умберто Еко, отколкото на романите му, от които съм чел само два. В случая обаче бих искал да посветя повече внимание на сборника с негови публикации „Връща ли се часовникът назад”.

Става дума за компилация от негови изказвания пред различни конференции или други събития, на които е бил поканен да говори, но основният корпус текстове са неговите колонки в италианския вестник „Л`Еспресо” между 2000 и 2005 г.

Подзаглавието е „Горещи войни и медиен популизъм”, така че откриваме статии, посветени и на двете.

Писани в напрегнатата обстановка след ударите от 11 септември в САЩ и войната в Ирак, няма как част от текстовете да не се занимават именно с тази тематика – войната с тероризма, междукултурния диалог и мултикултурализма, антисемтиските и предразсъдъците спрямо арабите. Текстовете не само звучат изненадващо актуално, но от разксъжденията на Еко за „новите” войни, сравнени с войните от миналото, научих доста повече, отколкото от една книга на английски език по същата тема, писана от А. Ролингтън - някаква важна клечка в анализите на „Икономист”.

Медийното също е важен фокус. Едно от най-добрите есета разглежда карнавалното – в политиката, медиите, религията, дори и при благотворителноста и спортът, който по дефиниция трябва да е игра. „В спорта вече няма значение играта на играчите (сведена впрочев до тежък физически труд, понасян само благодарение на дрогата), а карнавалът, разиграван през седмицата от фактическите играчи, които само гледат отстрани.” „Тоталната карнавализация не задоволява, а изостра желанието”, пише интелектуалецът (стр. 104-105). Следващата последица от новите технологии и интернет е загубата на частното, на интимното поле, навлизането в свят, в който „1984 г.” на Оруел изглежда като аматьорска постановка. И наистина, в момента сме наблюдавани на улицата, шпионирани какво купуваме в супермаркета и какво плащаме с кредитната карта (ако някой иска да прочете сериозна книга по темата, това е написаната достъпно и нескъпа „Кой ни наблюдава” на Джон Гиб (http://www.book.store.bg/p24104/koj-ni-nabliudava-kolko-otblizo-ni-slediat-i-koj-tochno-dzhon-gib.html). „Когато властта няма лице, тя става непобедима!”, заключава Еко (стр. 109).

Едни от най-забавните и умно написани страници са тези, в които Еко разсъждава за клюката и обществените отдушници. В перверзното извъртане на съвременните медии обаче самите жертви застават радостни пред камерата, за да клюкарстват за самите себе си! (стр. 111-113). Проблемът е и там, че „прославен от появата си на телевизионния екран, глупакът става всеобщ модел. Щом той се показва, значи всеки може да го направи.” (стр. 115) (Нота бене – да си препрочета този пасаж, когато видя следващия Пульо да анализира Близкия изток по медиите).

За съжаление, масовите медии понастоящем объркват образа на науката с този на технологията и зрителите смятат за научно всичко, което е технологично. Други някои страници пък ангажират с въпроса за технологиите и бъдещето, в което ще живеем.

Интересен (и верен!) поглед е демонстриран и към проблема за политически коректния език – често става дума за „начин за заобикаляне на нерешени социални проблеми чрез употреба на по-учтив език. Ако се реши хората в инвалидни колички да бъдат наричани не инвалиди и не хора с увреждания, а различно можещи, но не се построят рампи за достъп до публични места, очевидно думата е лицемерно премахната, но не и проблемът.”

Много полезни за българския читател са и анализите, посветени на вярата в окултното, магиите и баячките. В момента състоянието на нашето общество е такова, че то беше деинтелектуализирано и вярата в подобни неща достига значителни размери, дори и сред формално образовани и интелигентни хора.

Четейки разсъжденията на Еко по адрес на Берлускони и неговият режим на медийно управление, българският читател ще си отговори и на въпроса защо Бойко Борисов и Силвио Б. са такива приятели. Еднаква харизма, постепенна окупация на най-важните медии (основните телевизии, а това, че съществуват и няколко свободни вестника, които обаче достигат до крайно ограничена аудитория, служи единствено само за легитимация – „Не виждате ли, че постоянно ме критикуват?”), преминаване „отвъд фазата на конфликта на интереси към абсолютна конвергенция на интереси, т.е. карайки страната да приеме идеята, че неговите лични интереси съвпадат с тези на националната общност.” (стр. 164-165; 178-179).

Две от финалните есета – „Един сън” и „За неудобствата и предимствата на смъртта” – ме караха да оставям за малко книгата, за да прекъсна четенето и да се опитам да го удължа още малко.

След като казах толкова хубави неща, редно е за баланс да изтъкна и дребни слабости. Като негативи на сборника мога да посоча това, че той е писан за друга публика и културна среда и понякога някои от текстовете са напълно неразбираеми за хора, които не са италианци, независимо от добрия и прецизен апарат на бележките под линия, защото ни занимават с много, средно и слабо известни италиански писатели, поети, антифашисти, телевизионни водещи и актьори/актриси. Също така, предимство, което е и недостатък (и обратното ) е липсата на обща идея и различните теми на статиите, но в българското издание те са свързани в 8 по-големи раздела, които имат обща тема.

И сега, тъй като сме ако не приятели, то поне отдавнашни познайници: грацие, синьор Умберто, за хубавия разговор и приятно прекараното време заедно!