/Поглед.инфо/ Патриархът на българската литература, народният поет Иван Вазов е и остава епоха не само в литературата, драматургията и културата на България. Той едновременно с това е личност, дълбоко разтворена в душата на българина, в народностното съзнание, в обществения живот на България.

Даденият материал има за своя ключова цел да покаже именно онези моменти от живота на Иван Вазов, когато той не само със своето творчество, но със своето политическо и обществено поведение винаги е заедно с българския народ, близко е до българските мъки и радости, поражения и триумфи. И днес той е пример на народен поет, който бе и вечно остана с народа на България.

Израстването на Иван Вазов като личност и поет

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот. Семейството, семейната среда играе ключова роля за неговото израстване като личност със силни патриотични настроения, уважаващ народностните традиции, прекланящ се пред възрожденския дух на българския народ. Доказателство за тази роля на семейството на Вазов виждаме във факта, че от десетте деца на баща му Минчо и майка му Съба Вазова много от тях остават незаличима следа в историята на България.

Братята му Владимир Вазов, Георги Вазов и Михаил Вазов са известни български военни дейци. Първите двама са генерал-лейтенанти от Българската армия. Генерал Владимир Вазов е легендарният герой от Дойранската епопея, на който оказват почест даже неговите противници в тази битка по време на Първата световна война. Брат му Кирил Вазов е известен български лекар и общественик, както и друг един негов брат - Борис Вазов. За ролята на семейството за това да стане такъв, какъвто е, както и за любовта към майка си пише самият Иван Вазов в стихотворението „Майка ми”:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блещеше,

ти и човека в мен създаде –

ти два пъти ми майка беше!

Другият фактор, който спомага за изграждането на Иван Вазов като патриот и велик български поет е училището. Учителят Партений Белчев, руски възпитаник, който преподава във взаимното и класно училище го запознава с руската поезия и му вдъхва любовта не само към руската литература и език. Но той укрепва още повече възпитаната в семейна среда обич към Русия, към „Дядо Иван“, както са наричали тогавашните българи Великата Руска страна. Значително място в морално-политическото и литературно израстване на юношата Иван Вазов играе срещата с даскал Ботьо Петков, който е баща на другия наш велик поет, поетът-революционер Христо Ботев, в Калоферското училище, където младият Иван не само учи, но успява да стане помощник-учител на Ботьо Петков.

Не по-малко значение има и учението на Вазов в ръководената от големия български просветител, педагог, преводач, книгоиздател и общественик Йоаким Груев Пловдивска гимназия. Там юношата Иван не само усъвършенства овладяването на гръцки и турски езици, но учи и френски, както и най-важното – запознава се с френската литература. Той силно е привлечен от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин.

По-нататък формирането на Иван Вазов става под въздействието на самия живот.

Националната революция и Иван Вазов

По ирония на съдбата за първи път силната връзка на младия Вазов с българския народ се проявява във времето на неговата емиграция в Румъния, във Влашко. Изпратен е от баща си да учи търговското дело и усъвършенства румънски език. Там той опознава румънската поезия и самият пише и публикува стихове. Среща се с Христо Ботев, живее 2-3 месеца с хъшовете, Резултат от всичко това става публикуваната през 1883 г. една от най-значителните негови повести - посветеното на хъшовете - войните на националната революция, произведение „Немили-недраги“. Тази повест трогва и днес с реализма на разказа за трагичната и неблагодарна съдба на нейните герои… И с мъката, която струи от думите на поета.

Немили-недраги“, XVII глава

Черногорците и 2-ят батальон от руско-българската бригада не удържаха редута. Сръбските батареи бяха млъкнали и сръбската резерва не дойде да подкрепи юнашкия подвиг на тая шепа герои; тя гледа хладнокръвно как гинеха юнаците. Защо??...

Няколко хиляди турци, подкрепени със свежи войски и от непрестанното действие на бялата батарея, нахълтаха пак в очистения подир отчаяно и безплодно съпротивление от доброволците редут.

В тоя злополучен и героически бой легнаха няколкостотин млади души българи и повечето черногорци, които, като видяха, че победата остая на числото, умряха спартански.

Загинаха мнозина руски офицери; в отстъплението една граната счупи крака на капитана Сикорски, като уби шест души българи. Друга една се пръсна пред капитана Райча и го повали в несвяст. Три дни го считаха за убит.

Но българите умиха лицето си. Героизмът им гръмна навсякъде и запуши устата на клеветата. Генерал Черняев, трогнат от подвига им, ги обсипа с похвали и награди.

А нашите приятели?... Почти всичките оставиха костите си на гредетинските негостоприемни височини. Владиков умря от един куршум и от една бомба, която порази и Хаджият, който го изнасяше от боя. Бебровски биде пронизан от два байонета на редута в същото време, когато сваляше с един мах на сабята си троица неприятели. И другите паднаха или издъхнаха в околните амбуланци.

Попчето и Мравката, като се завръщаха подир войната в Букурещ пеши и голи, замръзнаха от студ една нощ близо до Крайово.

Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна. Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията... и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...

Една дълга агония!...

Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?..

Освобождението на България

Априлското въстание, разгрома на този искрен стремеж за свобода и величав народен подвиг, както и последвалата Руско-турска Освободителна война /1877-78 г./ не оставят Вазов настрана от събитията. В една или друга степен той се стреми да е в тях и най-важното да е на страната на българския народ. Възторгът от настъпваща след близо пет века османско иго свобода както и благодарността си към Освободителката Русия Иван Вазов най-ярко изразява в стихотворението „Здравствуйте, братушки!“

Мамо, мамо, я ги виж!

Що е? – Идат, погледни ги.

С пушки, с саби... – Що стоиш?

Скоро, чедо, поздрави ги!

Тях ги бог прати насам,

да помагат, чедо, нам. –

И детето дава крушки

на солдатите без страх

и крещи на тях:

здравствуйте, братушки!

………………………………

Как са горди тез момци!

Един казак варди, гони

хиляди злодей, крадци –

цели турски легиони.

И народа с лик засмен,

като гледа вече в плен

тия полкове хайдушки,

на казаците добри

тъй благодари:

здравствуйте, братушки!

1878 г.

Пътеките на съдбата на Вазов в свободна България

Кривуличещи са пътеките на съдбата на Вазов във вече свободна България. От края на 1880 г. той се установява в Пловдив, който по това време е столица на Източна Румелия. Същата е автономна провинция на Османската империя, създадена в Южна България съгласно Берлинския договор от 1878 г. Провинцията просъществува до Съединението с Княжество България през 1885 г.

В Източна Румелия, но също така и в Княжеството България споменът за героизма, за жертвите, за пролятата кръв на загиналите за свободата на България започва да избледнява. За да запази и разбуди не само народната памет, но и националното съзнание, както и държавното мислене и чувство Иван Вазов подготвя цикъл от 12 оди „Епопея на забравените“. Може да се каже, че именно с тази епопея Вазов влиза в душата на народа български като народен поет. А „Епопеята на забравените“ до днес остава най-големия шедьовър на българското баладично поетическо творчество. Върхът е несъмнено одата „Опълченците на Шипка“,посветена на участието на българското опълчение в Руско-турската Освободителна война (1877-1878 г.). Тя описва боевете при Шипка през август 1877 г.

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се завръщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

...........................

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

6 ноември 1883 г.

След провала на Деветоавгустовският преврат от лятото на 1886 година, чиято цел е да свали княз А. Батенберг, чиято политика влошава отношенията на младото Княжество България с Освободителката Русия, подкрепилият преврата Иван Вазов е принуден да замине за Руската страна. Там в град Одеса написва първият и най-велик роман в българската литература „Под игото“. Ужасяващ по своята трагичност и отчаяние е финалът на романа. Но явно с този край Вазов е желал да напомни за цената на свободата, платена с кръвта на национал-революционерите и с тази на руските войни, дали си живота за българската свобода. Но и за най-големия грях – неблагодарността към Освободителката Русия, който грях като тенденция започва да се проявява сред новия български „елит“.

……………………………………..

- Страдаш, брате?

- Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих...

- Имам още два в моя револвер, вземи... - каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. - Сега нека видят как умира един български апостол!

Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно...

......................................

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.

Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

Одеса, 1888 г.

След като през 1889 г. Вазов се връща в България той се установява в София. Съдбата е благосклонна към поета. Делото му получава признание, но и държавнически постове. През 1897 – 1899 г. той е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. Но нито постове, нито официалното признание не затваря очите на Иван Вазов пред тежкото положение на хората от народа. България е тръгнала по пътя на буржоазно-капиталистическото развитие, в основанията на което са заложени неравноправието, разделението на имащи и нямащи, на сити и гладни… Поетичната гусла на народния поет отразява страданията народни с елегията „Елате ни вижте!“/1899 г./.

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи — ума ми размътя.

Отбивам се в селското бедно жилище:

картина плачевна душа ми покъртя!

Елате ни вижте“

Под — гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух; в полумрак потопени

човеци и дрипи… На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени.

Елате ни вижте“

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,

набърчени булки, деца застарели;

Къс ръжено тесто в пушливо огнище

загрява се там за гърла изгладнели.

Елате ни вижте“

……………………………………………

……………………………………………

Елате ни вижте!“ — той моли и стене, —

вий, мъдри велможи, от нази гоени…

На миг напуснете там вашто тържище

на шум и на фрази, богато платени —

Елате ни вижте“

Вий, дето в покой и в палати стоите,

към нас приближете — вий, славни, вий, сити!

Зърнете през нашто изгнило плетище

и може би вам ще настръхнат космите!

Елате ни вижте“

Тогаз за народа се бихте смислили

и срам, угризение бихте сетили.

И вашето сърце със болка заби ще.

О, доста на думи сте нази любили —

Елате ни вижте!“

И по-нататък в своето творчество, и в своя жизнен път Иван Вазов не отделя себе си от народа на България. И по време на Първата Балканска война/1912-1913 г./ и по време на Втората Балканска война /Междусъюзническата война/ през 1913 г. със своето поетично перо поддържа България. Даже по време на Първата световна война /1914 – 1918 г./, въпреки че Иван Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България във войната на страната на Тройния съюз – Германската, Автро-унгарската и Османската империи, той възпява в стиховете си победите на българските войски в битките на тази война.

На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор, с който завършва трагично Първата световна война за България. Ньойският договор оставя под чужда власт 2 милиона българи, което е близо 40% от довоенното население на страната. Поради това денят на подписването на този договор е смятан за един от най-черните дни в историята на България. Известно е, че в деня на подписването на Ньойския диктат, както остава в паметта на българите този договор, в църквата "Света Неделя" в София е отслужена панихида за загиналите по бойните полета на Първата световна война български войни.

Събралите се граждани решават да направят шествие из града. Обзетото от отчаяние и покруса опечалено мнозинство с черни знамена и хоругви тръгват към дома на народния поет. Иван Вазов се показва на прозореца на своя дом. Настъпва тишина и той с мъка произнася няколко думи, които завършва с призива „Не се отчайвайте, жив е Българският Бог!“ След което започва да плаче. Така в деня на своята най-тежка горест в своята най-нова история българите търсят утеха не другаде, а при своя народен поет…

Две години по-късно на 22 септември 1921 г. Патриархът на българската литература затваря завинаги очи.

*

С целия си живот, с огромното си литературно творчество, посветено на България народният поет Иван Минчов Вазов е бил, е и остава заедно със своя народ в неговите радости и печали, в неговите върхове и падения. И той получава своята най-голяма награда – искрената и безкористна любов на съшия този български народ.

Ivan Vazov - the national poet, who was and always remained with the Bulgarian people

Professor Nako Stefanov, Ph.D. Habilis (Philosophy), Ph.D. (History)

Abstract:

The Patriarch of Bulgarian literature, the national poet Ivan Vazov is and remains an epoch not only in the literature, dramaturgy and culture of Bulgaria. But at the same time he is a person deeply dissolved in the soul of the Bulgarian, in the national consciousness, in the public life of Bulgaria.

The given report has as its key goal to show exactly those moments in the life of Ivan Vazov, when he not only with his work, but with his political and social behavior is always together with the Bulgarian people, close to Bulgarian sorrows and joys, defeats and triumphs. Even today he is an example of a national poet who was and will always be with the people of Bulgaria.

Key terms:

Patriarch of Bulgarian Literature, National poet, always close to the Bulgarian people, Ivan Vazov is remaining forever with the people of Bulgaria