/Поглед.инфо/ Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите и площадите европейско бъдеще (нали „времето е наше“!) днес е баналното ни настояще. Нека без патос и без съмнение да кажем: българите поучиха най-сетне онова, което желаеха и нетърпеливо очакваха. И го получиха такова, каквото го получават всички народи и държави, пожелали го страстно като нов цивилизационен избор: Европа!

Цивилизационният избор е извършен и резултатите са такива, каквито винаги биват!

Не мислете, че съм си изгубил ума; дори не ми е до шеги. Нито иронизирам, нито се шегувам. Просто казвам, че стана това, което трябваше да стане!

Но вместо в „Европа“ българският свят влезе в капана на политическата си глупост, оставяйки се лъжите на една безчовечна система и нейните местни клакьори да го поведат към пропастта. А същата тази система го предупреждаваше много пъти, че единственото, с което ще ни възнагради, е да превърне България в „Швейцария на Балканите“ и че ще напълни магазините с банани, предупреждавайки, че няма да ни гощава наготово с риба, а ще ни научи как сами да си я уловим. Защото било много трудно, а ние не сме умеели. Кой чу и кой разбра смисъла на тези обещания и предупреждения, кой разчете в тях същността на „светлото бъдеще“, нахлуващо с „демократичните избори“ и демократично избраните президенти и парламенти, със т. нар. свободна преса, с навъдилите се от кол и въже демократи и тяхната свобода на словото и магическото „всичко е позволено“?

Беше време, когато сумите демокрацията и европейските ценности не бяха заклинания, а публичното говорене се съобразяваше с някакво приличие и възпитание. То беше свенливо и непоносимо към вулгарните и просташките изрази и не ги позволяваше. Употребяваха ги само като характеристика на декласираните от обществото престъпни слоеве. По-късно, вече при новия цивилизационен избор, тези слоеве придобиха ново значение и заеха ново място в обществения и държавния живот. Техният свят, определян от криминалните романи и филми повече с ирония отколкото сериозно като „подземен“, изведнъж се преобрази, излезе на показ и започна да диктува правилата на поведение и публичното говорене. Той именно ни поведе към идеала, наричан „Швейцария на Балканите“. Тази „Швейцария“ напълно го легитимира, изчисти „подземния“ му вид и вонята, с която бе проникнат, и го направи „героя на нашето време“. За да му повери управлението на икономиката и държавата. Както и да му отреди ролята на законодател на езика, морала, поведението.

Той охотно се зае да променя държавата и да я тъпче с европейски ценности.

Този, когото довчера презираха и му се подиграваха, рисуваха го на карикатури и му се присмиваха, днес е пълновластният господар на българския живот. Името му е „легион“, но дори и властта не може да скрие лицето на простака. Или казано с езика на високата класика: „героя на нашето време“.

С такъв герой на никого в нашето време не му е до езика, възпитанието, изящното слово, умната приказка, учтивостта, добродетелите. Други са сега грижите на „швейцарията на Балканите“; друг е езикът, на който тя говори. И кой ти гледа, че всичко гние, вони и въздух не достига, когато този простак и нагъл самозванец те учат „ сам да ловиш риба“, за да живееш и успяваш; когато грижата му за тебе е толкова голяма, че си задължен да му благодариш. Да му благодариш и затова, че бил безукорно честен.

На простака му се възхищават, обожават го, целуват му ръка, заклеват се да му бъдат верни и да го следват до край. Той се бие в гърдите, нервно ръкомаха пред възхищаващите му се почитатели и предупреждава, че може да ги изостави и тогава да му мислят. Такъв персонаж и в българската литература няма да срещнето. Сравненията с бай Ганьо са обидни за героя на Алеко Константинов и изкривяват и профанират литературния образ.

Днешният простак обаче не е чудо, а жестока реалност в света на „новия цивилизационен избор“.

Не е случайно, че реакциите на хората са пасивни. Не е случайно и това, че тези реакции са все в духа на говоренето и мисленето и също на езика на „подземния свят“. Защото да си от този свят е престижно и отваря пред тебе огромни перспективи.

Е, срещу всичко това се надигат някакви политически опоненти. Те говорят на малко по-опитомен език, но и той е също толкова безсмислен, нелогичен и профанен, че звучи като негова нескопосна редакция.

Опонентите също са подаръкът от въпросния „цивилизационен избор“.

Ето няколко щриха от нашата жадувана „Швейцария на Балканите“ с нейното изобилие от банани, демократични избори, свобода на словото и пътуванията по света. Искахме ги – получихме ги! Не са ни виновни нито „народопсихологията“, нито държавна сигурност, номенклатурата, задкуллисието и китайските дронове, още по-малко руските хибридни войни.

Този „подарък“ е урокът, който историята отново ни преподава и който така и не научихме.

Историята просто днес обявява падежа на сметката, която преди тридесет години ни е отворила, за да я изплатим, щом сме решили да правим нов цивилизационен избор. И да променяме ценностите, с които да живеем и се радваме на живота. Трябва да плащаме, но и да изпием до дъно горчивата чаша.

В рамките на този избор нищо добро не ни чака.

А черната вода, която ни е заляла, едва ли скоро ще се оттече…

Няма да се оттече, докато не осъзнаем в пълна мяра какво се е случило и откъде ни се е изпратено, за да си бием с него главите.

„Цивилизационният избор“, направен преди тридесет години, се възнаграждава по този начин!