/Поглед.инфо/ Поет и публицист; обаятелен оратор; организатор на селскостопански комуни, работнически стачки, бунтове, чети, експроприации. През по-голямата част от съзнателния си живот работи нелегално. На два пъти бяга от затвора. Постоянно гонен и преследван от българската полиция, той остава неуловим, досущ като Апостола на свободата. Успява да емигрира през Цариград, Яфа, Кайро, Йерусалим и Марсилия в Париж; след това – в революционна Москва. Сред приятелите му са Асен Златаров, Гео Милев, Антон Страшимиров... И вярната му спътница в живота Мариола Сиракова.
Има нещо ботевско в неговото високо изпъкнало чело и тъмни проницателни очи. Като Ботев пише пламенно и зове на бунт срещу потисниците. Като Ботев владее свободно руски и френски езици. Като Ботев умира на 29 години, вероятно на същата дата – 2 юни. И гробът му – също като ботевият – остава до днес неизвестен...
Такъв е Георги Шейтанов – легендарната личност, идеологът на безвластническото движение от първата четвърт на ХХ век. Докато е в Москва публикува във в. „Всемирная революция“. След завръщането си в България публикува под различни псевдоними в сп. „Свободно общество“, в. „Анархист“, в. „Работническа мисъл“, в. „Пробуда“, в. „Бунт“, в. „Протест“, както и в „Пламък“ – списанието, което Гео Милев издава благодарение на спомоществователство на самия Георги Шейтанов.
„Днешният строй носи в сърцето си катастрофата“, пише той по повод репресиите, последвали Септемврийското въстание. „Септемврий беше първият паралитичен удар. Ние сме свидетели на лицемерно и жестоко време, когато гине всичко, което не се купува и не се продава“. И заключава:
„Всичко беше лъжа, всичко на което ни заставяха да се кланяме в тъмнината. Лъжа е правото да се потискат хората. Лъжа е правото да се събличат, ограбват и изгонват себеподобните на улицата. Лъжа е правото да се зверствува! Истина е правото на живот и свобода, защото то е естествено и общо право... И когато престанат да продават хората, робството ще изчезне, защото ще изгубят стойността си знаците, които купуват хората. Революционното насилие ще дойде като израз на духовния уровен, на който днес ние сварваме съвременниците“.
Тези редове са част от историята на българската култура през първата четвърт на ХХ в., свидетелство за ориентацията на една от светлите натури на България към левите идеи на епохата. Прави впечатление статията „Знамето на епохата“, което публикува в книжка първа на сп. „Пламък“: „Революцията не е догма, нито философия на кабинета. Тя е психобиологичен рефлекс на дадена социална класа, чието право на живот е застрашено. Реакцията на господстващите класи определя пътищата на революцията. Властническият, собственическият порядък е влизал всякога в противоречие с духа на огромната част от обществото. Когато на това общество от потиснати материално и духовно хора се е отнемала възможността на едно естествено развитие, тогава обществото е реагирало с онова право, което природата му е дала: с правото да се бори“.
Но Шейтанов много рано съзира опасността от пагубното разделение между народни маси и вождове на движението; от бюрократизиране на „новата държава“. Наред с това той показва до какви последици може да доведе „неразвитостта“ на естествените исторически процеси, тяхното недалновидно и превратно формиране, което води до нравствените деформации, или както той казва, „удариха го на лицемерие“.
Колко актуално звучи днес разбирането на Шейтанов за характера на българската интелигенция. Тя е „жадна за материални блага.., наклонна към компромиси със съвестта“, българският интелигент предпочита да отива към „държавните прегръдки, където му обещаваха власт и пари, и той продаваше на държавата душата си, защото не знаеше, че тя му трябва“.
Диктатурата е „узаконено насилие, изразяващо егоизма на дадена класа“, формулира ясно възгледите си Георги Шейтанов. „Свободата без социализъм е привилегия и несправедливост;. социализмът без свобода е робство и оскотяване“. Социалистическият идеал според него се въплътява в икономическо равенство и морална свобода и „логически отхвърля идеята за диктатурата“. Този идеал е общочовешки, базира се не върху т. нар. демокрация и диктатурата, а върху икономическото равенство и духовната истина. Практически, убеждава ни Шейтанов, това ще стане като се отрекат радикално учрежденията, които противоречат на идеала. „За обновлението на обществото е нужна нравствена сила, любов към хората и воля, много воля, която изменя живота според изискванията на съзнанието ни“. Идеалът на новото време се въплътява в „свободата, труда, взаимността“.
Отказвайки се от общите декларации, Шейтанов доразвива своето разбиране за социалната революция като дело на градските и на селските бедни и полубедни маси. С огромна прозорливост той посочва ангажиментите на българския анархизъм към пролетариата, но още повече към селските маси. Точно определя ролята и значението на дребния собственик в страна като България.
Според него, както е несправедливо работниците, градили фабриките и работещи в тях, да не им принадлежат, така е несправедливо земята да не се притежава от хората, които я обработват. Затова отстоява формите на работническото самоуправление и кооперациите, които да заместят държавната власт. В редица статии, публикувани през 1924 г. и 1925 г., той доуточнява непрестанно доводите си. В „Бездържавничество и общност на имуществата“ (1924 г.) показва по-определено как си представя отнемането на богатствата от капиталистите и обединяването на производителите в свободни асоциации. Градовете и селата ще станат „свободни промишлени и селски общини“. Работникът ще се труди в свободните промишлени комуни, а селянинът в свободните земеделски комуни. Впрочем, тази идея, отчасти започва да се практикува в Съветска Русия, но след смъртта на Ленин е турена във фризера, без възможност да се осъществи.
След Септемврийското въстание Шейтанов апелира за необходимостта от създаването на ляв фронт на комунисти, анархисти и земеделци, на всички патриотични леви сили. В „Писмо до анархистите“, написано след завръщането си от Москва и отпечатано в началото на 1919 г. нелегално в Ямбол, той призовава левите сили да се организират в името на социалната революция у нас, която „иде“. „Социалисти, синдикалисти, анархисти – днес всички са само едно: революционери. Революцията има фронт и ние трябва да отидем до един. В затишие сме пред гръм...“ Писмото всъщност представлява политически апел за единодействие. С подобен призив за съвместни действия той се обръща малко по-късно и към интелектуалците.
Шейтанов излъчва страстите и въжделенията на романтика във философските си представи, в политиката и културата. Но той е същевременно „реалполитик“ и общественик. Има извънредно остър слух за нещата, които стават в живота и налагат да бъдат променяни идеи и практики в революционната дейност. Не страда от самовлюбеност, готов е да се довери във всеки момент и ситуация на показанията от живата действителност. С интуиция и мисъл Шейтанов прави дълбоки и точни прогнози за държавата и държавния социализъм след революцията; потвърдени са в развитието на европейското и световното социалистическо движение. Тези прогнози и днес са крайно навременни и полезни за всеки лявомислещ човек.
Идеалите и животът на Георги Шейтанов могат да служат за ориентири и днес, когато се демаскира обещаното безоблачно срастване на буржоазната икономическа и политическа свобода със свободата в икономиката и политиката. Когато разбиранията на обществения елит за социална справедливост влизат в неразрешими противоречия с наемния труд. Когато расте в геометрични пропорции ръстът на глобалните и регионалните конфликти в отделните страни, както и в света като цяло. Когато съвременното богатство продължава да се концентрира в извънредно малък кръг от мултимилиардери. Когато в Европа, най-вече в южната ѝ част, печелят все по-голямо влияние и авторитет леви движения, разочаровани от съвременния капитализъм и използващи активни средства на социалната борба, търсещи по-сигурни гаранции за социалните си права, но и за правото си на съществуване.
Aз чакам
Георги Шейтанов
Вериги в нощта коваха нищи духом
с закана злобна срещу мен
и налетяха те яростно и вкупом,
но аз останах несломен.
Затуй, че вярвах в бъдеща зорница
и лижех раната с език,
а страдна участ на стоманена десница
развях кат пряпорец велик.
И днес аз страдам, гнетен от сиво време:
замлъкна бойната тръба,
че съм метежен син на робско племе,
аз чакам бъдеща борба.
Дума
