/Поглед.инфо/ Да си журналист – е професия. Да си добър журналист – е призвание. Да си репортер – е тръпка. Да си добър репортер – е заболяване. В особена остра форма е това заболяване, когато у репортера напира ненаситния търсачески дух да се завре, както се казва, в миша дупка, в най-горещи точки на локални и световни конфликти, да разплете сложният пъзел на различни мнения и противоречия, за да сподели обективно с публиката информацията, каквато я е видял, чул, преживял. И след като в продължение на 50 години е бил в епицентъра на горещи събития в 73 държави и е оцелял, да бъде удовлетворен и благодарен на живота си, който му е отредил такава съдба!
Всичко това е Йосиф Давидов – журналист-международник във в.“Труд“, гл. редактор на сп. „По света“, кореспондент на БТА в Мадрид, гл. редактор на „Глобал прес“ – Франкфурт/Мадрид; автор на публицистични книги, документални филми, на хиляди репортажи, интервюта, статии и есета в български и чуждестранни периодични издания. Последната му книга „Репортер от минало време“ (изд. на М3 Communications Group Inc., София, 2019) е равносметка на житейския и половинвековния му професионален път.
Йосиф, или както приятелите му го наричат Жози или Йоско, разказва историите си в телеграфен стил, случките му текат като че от телекса на БТА. На места преминават в повествование, след това – отново синтетично, репортерски, маркира факти, които навеждат читателя към размисъл за зловещите последици от „прехода“, когато „умните мълчат, глупаците говорят, а разсипниците богатеят“ (по Иво Андрич).
Първият му досег с външния свят е чрез богатата семейна библиотека и, разбира се, чрез майката – вечната и святата, възпитана и израсла във Франкфурт, осъдена у нас за антифашистка дейност. Следват лудориите в пансиона на софийската Английска гимназия, за което е изключен и с „голям зор“ прехвърлен в пловдивската. В училищната радиостанция са и първите му журналистически опити. Но когато цитира слово на Че Гевара, критикуващо „някои другари, които се подават на дребнобуржоазната стихия, Жози е „помолен“ от директора да напусне радиостанцията.
Като студент по българска филология в Софийския университет започва да сътрудничи на „Студентска трибуна“ и сп. „Младеж“. Негови „педагози“ в репортерския жанр са Кирил Нешев, Филип Панайотов и др. Факултативно учи унгарски език. Заедно с поетесата Живка Балтаджиева – бъдещата вярна спътница в живота му, са командировани в Унгария за 6 месеца с цел усъвършенстване на езика и „установяване тесни отношения с младата унгарска творческа интелигенция“.
В края на 60-те години започва работа във в. „Труд“. И началото на „авантюрата“, както сам нарича репортерския си път през СССР, Китай, Корейската народно-демократична република, Шри Ланка, Малайзия, Венецуела, Бразилия, Кипър, Ливан и т.н.; и разбира се, през почти всички африкански държави. Не случайно на широката публика Йоско е известен като специалист по проблемите на Африка. Бил е при партизаните в Гвинея-Бисау, Мозамбик, Ангола, интервюирал е десетки африкански лидери като Амилкар Кабрал, Агостино Нето, Джошуа Нкомо, Робърт Мугабе, Жоаким Шисано, Джулиъс Ниерере, Менгисту Хайле Мариам, Мариан Нгуаби, Матьо Кереку... Разговорите му и уроците, които е почерпил от Уилфред Бърчет – именитият репортер, първи стъпил в Хирошима след поразяването на града от американската атомна бомба; срещата му в навечерието на първите свободни избори в Зимбабве с Клеър Стърлинг, която две години по-късно ще изфабрикува българската следа в покушението срещу папа Йоан Павел II; интервюто с Ясер Арафат в Бейрутския му бункер? Впрочем, колко журналисти са се срещали с лидера на Палестинската съпротива? А колко български журналисти са успели през 1981 г. да влязат в страната на апартейда – ЮАР? Негово е и първото интервю с „царя“ в Мадрид, поръчано през януари 1990 г. от главния редактор на „Отечествен фронт“ Любен Генов. В него, бъдещият министър-председател заявява, че няма никакви имотни претенции и счита, че „България би трябвало да води политика на активен неутралитет“. Но 11 години по-късно, вече като премиер, подкара страната към НАТО и заведе многобройни искове срещу родината си.
В африканските си „авантюри“ Йоско среща подкрепата на наши дипломати, на колегите си от БТА и ТАСС, както и на стотици специалисти от „Афрокомерс“, „Техноекспортстрой“, „Булгаргеомин“, „Глобфиш“ и други български организации, които оказват незаменима помощ, оставят забележителни образци на архитектурата и стоителството и изграждат връзки в най-високите етажи на управлението на тези страни, които, за съжаление, днес са напълно разрушени от самообявилите се за демократи на прехода. Но се сблъсква и с безразличието на отделни посланици и търговски представители, които гледат през „гурбетчийски очила“ на официалната си мисия. Веднага след политическата промяна през 1989 г. много от тях – не само в Африка, използват служебните си връзки, за да завъртят „бизнес игри“ с големи материални и финансови активи, обсебвайки създаденото през годините на социализма общонародно богатство.
С неотслабващ плам днес Йоско продължава журналистическото си призвание, вече като редактор на „Нова дума“ – вестникът на българите в Испания, доказвайки, че няма такава професия като репортер от минало време! Да му пожелаем, още по-остро перо, нови книги, и все така да отстоява мъдростта на поколенията.
