Май така ще е най-правилно.

Властите са формално независими една от друга, но твърде много зависи в държавата от изпълнителната власт.

Това са едновременно и хората, които стават заложници на партийните елити, и на успелите да се промъкнат до заветния и уютен имунитет на Народното събрание.

След като видяха, че елементарните им ходове са лесни за разгадаване, докато си менкаха топката на къс пас, облечени във внушаващи разноцветие екипи, родените от задкулисието на Кръглата маса разбраха, че вече не са си достатъчни.

Така се стигна до решение за включването на нови мощни политически проекти, целящи пълно шашване на вярващите и зяпнали в очакване на сеир „електорати”.

Първото успешно мероприятие се оказаха „гражданските квоти”.

Не една любовница, любовник, събрат по бизнесинтереси и тям подобни попаднаха с цялото си великолепно разноперие сред привидно екипните играчи от големите партии.

Когато този модел се оказа застрашен, тогава се включиха двата най-мащабни проекта.

Довеждането на Сакскобурготски и създаването на НДСВ гарантира запазване на статуквото и недопускане избухването на неконтролирано напрежение „отдолу”.

За следващия етап решението само се очерта - Бойко Борисов еднакво успешно играеше образите на ляв, десен и на монархист, при това ритащ топка едновременно с двата крака.

За всеки случай се дялкаха и други патерици, може пък да им дойде времето.

Формално Република, България продължи да си внушава, че е демокрация.

В мъглата едни „мишоци” окапаха, други си осигуриха меко слизане.

Наречените електорат за пореден път се оказаха излъгани.

Сега с последните избори ситуацията се оказа доста непредвидима:

  • колкото гласували, толкова негласували;
  • еднакво опасно изчакващи с едва сдържано ръмжене да видят резултата;
  • затрити традиционни партии заради крадлив и самовлюбен елит;
  • липса на реални и полезни решения за избраните.

Може би с рефлексите си, развити от вековен опит, а може и по други причини, само БСП се сети да си посочи навреме две желания:

  • да не товари лидера си с отговорности на управлението на страна, когато тя е в състояние, близко до колапс;
  • да си издигне предварително „равноотдалечен премиер”.

Безспорно удобно решение, но за кого?

Кой знае?

Ако едната партия, спечелила най-много гласове (съмнително как) сега се свива в ъгъла виновно и е еднакво презирана от всички, другите смятат, че са станали любимци.

Числените добавки сами по себе си нищо не означават, освен надежди, които, както се знае, лесно изпадат в състоянието на празнични балони- цветни, красиви, но сигурно пукащи се.

След като се преброиха и очертаха възможната не трудна двойна, и евентуално с малко повече конспирация тройна коалиция, партийните апаратчици сънливо замигаха.

Натовареният със свръхотговорности новоопределен премиер ще трябва да се поизпоти, разпънат между множество огньове.

Формално бъдещите кадрови решения ще тежат изцяло върху него.

Неформално други ще ги изковат.

А вече всички, причислили се към победителите, повтарят в захлас, че спасението е в постигането на някакви митични консенсуси (никога досега нежелани и непостигани) в подбирането в бъдещия екип „Орешарски”, изпълняващ „План Орешарски” и т.н.

В този пореден театър още отсега са ясни няколко основни неща:

  • за подереден път политическият елит оцеля и си осигури запазване на едно собствено статукво;
  • решения на основните неща, като икономическа криза, безработица и бедност, няма как да има;
  • ясно е отсега кой ще носи основната отговорност;
  • въпросът е и този път да не е тежка партийна жертва;
  • експерти и експертиза със сигурност все още някъде има, но отдавна са невидими за политиците;
  • точно същите безнаказано позволиха и науката да бъде определена като гномище на „синодални старчета”.

Сега само и единствено остава надеждата, че верните решения, включително кадрови, са добре преценени и вече посочени от:

  • „добре облечените бизнесмени”, щъкащи с променлив успех вътре на свобода и навън в принудителна, но лека емиграция;
  • олигарсите, каквото и да означава и доколкото има това в българските условия;
  • кръговете за влияние, маскирани в уютни ресторанти;
  • външните, но винаги силно загрижени за България фактори.

А можеше да стане така, че наред с партийно натрапваните кандидат-депутати, да си избираме и кандидат-министри.

Поне щяхме да си гризем ноктите още по-ядно, когато се осъзнаем.

Засега поне улицата все още продължава да бучи.

Заради което има опасност и това правителство да си тръгне още преди да се е състояло.

А усмихнато наснималите се „победители”, възпроизвели се отново до несменяемо статукво, този път май ще трябва да бягат маратонски.

Всъщност защо пък не?

За някои това може да се окаже елегантен ход.

„Служебните” и „консенсусните” ще носят отговорност.