24 години след промяната на 10 ноември въпросите, които си задаваме, са си все същите

Всеки път, когато наближи 10 ноември, започват да ме спохождат тези нелицеприятни въпросчета. Откъде тръгнахме, какво искахме и към какво се стремяхме? А докъде стигнахме? И реших тази година да си направя малък експеримент, като попитам за същото и приятелите си във фейсбук. Да си призная, не очаквах за по-малко от денонощие да получа над 200 коментара по темата. Значи тя вълнува и останалите! А да се питаме 24 години след промяната има ли поне една обществена сфера от живота, в която действително да сме прогресирали, значи не е без причина и си струва...

Нямам намерение да се правя на социолог и да обобщавам отговорите. Но ще вплета в обща нишка доста от тях, които споделям напълно или частично. Разбира се, коментарите и мненията са твърде различни, доста противоречиви и надявам се - искрени. Личи си например, че пазарът и пазарното мислене определено са дали своя отпечатък, защото някои виждат прогреса само в пълните магазини, стоковото разнообразие и липсата на опашки за банани, каквито имаше през "комунизма". Да, бананите, оказва се, винаги са били мерило за прогрес - и преди, и сега... Цели държави по света могат да се "похвалят" с подобно прозвище, което са си извоювали, та защо и ние да не опитаме?

Сега имаме, поне като разписано право, свобода на пътуване, свобода на изразяване (не визирам медийната свобода), по-широки възможности за реализация (поне така е на книга), достъпни стоки от всякакъв вид - но не като цена, а като наличност... Да, и продуктите си ги слагаме в шарени торбички, за разлика от преди, когато бакалите завиваха сиренето в кафява бакалска хартия. Все безспорни неща, които стоят (уж) по-добре в сравнение с времето отпреди 24 години. Въпросът обаче е за колко хора тези неща са важни и ги засягат лично? И какво сме загубили, като сме "победили" в отделни сфери? А каква е цената? Положителен или отрицателен е балансът? В крайна сметка - заживяхме ли по-добре?

Не отричам, че има такива, които успешно печелят, работят и се развиват днес. Но означава ли техният личен напредък и всеобщ напредък на обществото като цяло? Прави ли ни това по-напреднали като нация и народ или напротив? Защото според мен засега не можем да достигнем показатели и нива отпреди 24 години в нито една област. Достатъчно е да се поровим в статистическите справочници през годините - не само българските, а и чуждите. По икономически сфери, но да се види и съдържанието на потребителската кошница и да се съпостави.

Примери бол. Една от гордостите на страната ни преди време - селското стопанство, е съсипано. Днес вносът на храни е над 80%, а бяхме един от големите производители с немалък износ в цял свят. Да не говорим за унищожената индустрия, загубата на пазари, респективно на приходи. Вече нямаме никакво здравеопазване, образованието продължава да запада, обществото тъне в тежка морална криза. Някой да го отрече?! Прескачам от тема в тема и само маркирам, защото, извинете ме, но няма други думи, с които да обобщя положението, освен упадък и деградация. А те се оказват най-вкоренени в духовния ни свят, морала и ценностната система. И няма как да е другояче, при положение, че чалгата вече не е само пошъл попфолк, а се е превърнала в начин на мислене, в устойчива мярка за успех, даже в модел на управление.

Ами повсеместната корупция? Тук прогресът е повече от очевиден. Вярно, технологичният напредък наложи облекчения и достъп до технологии. Чиновническата служба обаче си остана на примитивно ниво. Големановщината и службогонството, партизанщината и рушветчийството избуяха и са в своя "златен век". Да не говорим за онази малка група от политици и олигарси, които прогресираха в забогатяването си чрез разграбването на държавата и така вече 24 години. А най-нелепото от цялата работа е, че днес мнозина от тях се опитват да учат на морал цялото общество. Кое е хубавото ли? Хубавото е, както образно се изрази един от приятелите, че можеш да теглиш по една майна на всички тях, които ти обясняват колко е чудесно да си затънал до шията в мръсотия и да приемаш всичко това като нещо здравословно - кална баня например! Пък ти си знаеш, че е нещо друго...

Да, тъжна е равносметката. Все едно, че сме имали дълга, продължителна и много разрушителна война. Или серия от земетръси и наводнения в течение на 24 години. Ежегодно. Дори по темата, която ни обединяваше преди десетина години и породи обществен консенсус - приемът и членството в ЕС, днес мнозина изглеждат разколебани. Не станахме европейска държава. Нямаме нито европейски институции, нито европейска инфраструктура. Повечето от причините за това, разбира се, трябва да търсим у нас самите. Но нека не си кривим душите - дали и докога ще си затваряме очите и ще стискаме зъби пред двойния аршин, който от ЕС демонстрират понякога? Особено по време на кризи, като сегашната, когато се видя, че има равни и по-равни държави. Че едни могат да бъдат притискани и наказвани, а други необезпокоявани могат да нарушават общите правила и норми. Е, как тогава да изграждаш цивилизационен образ и поведение, когато лицемерно ти отвръщат с другото, от което уж се опитваш да избягаш? И не е ли твърде показателно за нашата обърканост, че навремето се откъснахме от опеката на СССР, а националният ни суверенитет май се влоши още повече. Защото сега се чудим на ЕС ли да се кланяме, или на САЩ, но по никакъв начин - на Русия.

Изглежда обаче, че и на консенсус не сме се научили за тези 24 години. Успяхме да развием и задълбочим разединението като основна цел на българина. Доказахме, че за нас дъно не съществува. И винаги има какво да се желае, когато иде реч за упадък на междуличностните взаимоотношения. Затова и ще продължим да си задаваме все същите висящи въпроси, обединяващи в себе си противоречията не едно измамено поколение. Въпроси без отговор, но даващи шанс на бъдещите историци да спорят и издават трудове... Защото трудно се изтриват спомените за едно доста спокойно общество, живеещо без истерията на битовата престъпност, спокойните улици за децата, безплатните здравеопазване и образование, незаключените врати и много други "мрачни" примери от времето на омразния "комунизъм". Та извън "нездравата носталгия", в която някои ще ме упрекнат, си струва да си напомняме отвреме-навреме: оттам тръгнахме, друго искахме, но не го достигнахме. А накъде вървим?

Дума