Интервю на Валерия ВЕЛЕВА

Наскоро Мария Гигова обяви, че това е последният й мандат като шеф на федерацията по художествена гимнастика, която тя оглавява от 1982 до 1989 и от 1999 до днес.

- Значи, Мария, решила си - разделяш се със спорта, с художествената гимнастика. Не ти ли е мъчно?

- Никога няма да се разделя с художествената гимнастика, защото този спорт е дал твърде много в моя живот. Заявила съм, че ще изкарам мандата си и след това ще се отдам на международна дейност и на грижа към семейството. Не съм подавала оставка, защото съм длъжна да спазвам закона. Мандатът ми не е изтекъл, насрочено е ново извънредно общо събрание, на което трябва да се освободят управителният съвет, треньорската и съдийската комисия и председателят. А това може да стане само по волята на клубовете, членове на нашата федерация.

- Но Илияна Раева вече съобщи, че ще се кандидатира за твоето място.

- Това е нейно право. Нямам нищо против всеки по-млад човек да поеме един нов път за развитието на художествената гимнастика.

- Защо тогава има горчивина в гласа ти? Защо ти се насълзиха очите?

- Не, не е горчивина. В живота нещата невинаги се нареждат така, както човек си ги мисли. Особено при мен - аз винаги съм зависела от други хора, винаги съм била в услуга към някого и в дълг към спорта. Това е наслоило в мен емоции - да бъдеш отдаден на другите. И едновременно с това да търсиш баланса - да не игнорираш личното, да не пренебрегнеш семейството, децата, внуците. Искам да бъда и добрата съпруга, и добрата майка, и добрата баба, и добрият ръководител на този спорт. И мога да бъда горда от това, което до момента съм направила. Защото моят живот винаги е бил на показ. Това, от една страна, ме е притеснявало. От друга - ме е мобилизирало. И ми е давало възможност да преценявам нещата, да ги отсявам, да си казвам: „Ето, дотук е позитивното, оттук нататък е негативното. Кое трябва да избера?“ Понякога съм избирала средния път. Много компромиси със себе си съм правила, но в работата си - не. Винаги съм се старала да туширам конфликтите, да държа кухнята затворена. Е, имало е случаи ...

- Защо страниш от медиите?

- А защо трябва да бъда в медиите? Хората знаят какво съм направила. 55 години съм в този спорт, до 28-годишна възраст се състезавах. Слава Богу, генът ми е такъв: чувствам се още много активна и бих могла да бъда много полезна.

- Сега за какво мечтаеш?

- Със съпруга ми отдавна си мечтаем да направим една обиколка из България, да опознаем най-красивите кътчета на нашата страна.

- Хората искат да обикалят света, а ти искаш да обиколиш България!

- Аз света съм го обиколила, познат ми е в четирите посоки, няма какво ново да видя. Другото, за което мечтая, е да се отдам на изобразителното изкуство. Когато през 1974-та приключих моята кариера като спортист, аз кандидатствах и завърших Художествената академия, специалност изкуствознание. Бях в групата на Атанас Божков, Ружа Маринска, Елка Бакалова - корифеи в областта на история на изкуството. Видях, че има и друг свят, че има други неща в живота, които могат да ми дадат удовлетворение. И бях много щастлива.

- А как се върна отново в спорта?

- Не исках да се връщам в спорта, вътрешно душата ми не го желаеше повече. Бях уморена. Толкова дълга спортна кариера имах зад гърба си: три световни абсолютни титли, девет световни титли,13 медала от световни първенства. Но дойде ужасната 1978 година, когато в самолетната катастрофа загинаха Жулиета Шишманова, моята първа треньорка, и още много наши специалисти. Много тежко изживях тази драма. Защото трябваше аз да пътувам в делегацията като съдия. Но заради желанието ми на всяка цена да слушам една лекция при Атанас Божков в академия отказах пътуването. Една седмица всеки ден от федерацията ме натискаха. Накрая Жулиета каза: „Мария, добре, ти няма да заминеш сега, ще замине Севдалина Попова, а ти ще съдийстваш на европейското първенство“. И това ме спаси. Аз дължа живота си на Жулиета Шишманова. Това е човекът, с когото съдбовно съм свързана. След катастрофата при мен дойдоха членове на управителния съвет с настоятелното предложение да се върна в спорта. А тъкмо вече бяха завършила и бях решила да се отдам на изобразителното изкуство. Дадоха ми седмица да мисля. И явно тогава са надделели моралният момент в моето съзнанието, дългът пред молбите, че федерацията е осиротяла без Жулиета, че трябва да дойде човек, който има име, когото го познават, обичат, който е обществена личност и който, където и да отиде, вратите ще му бъдат отворени. Така се върнах.

- Кога започна конкуренцията ви с Нешка Робева?

- С Нешка бяхме много добри приятелки и сега се разбираме много добре. Но в един период журналистите раздухаха търкания между нас. Оттогава не обичам да бъда близко до журналистите. Подклаждаше се интригата между нас. Това беше на наш гръб, защото и двете изживяхме нещата болезнено. Но вече всичко е забравено. Не се връщам към тези негативни неща, винаги гледам позитивно и може би това ми е давало сили да продължавам напред. Вярвам в доброто, в справедливостта.

- Имаш ли си талисман, хвърляла ли си зарове преди състезание, ходиш ли да ти гледат на кафе, на боб?

- Една случайна среща през 1964-та преобърна мисленето ми. Тогава се опитвах като хоби да навлизам в астрологията. Имах среща с Ана Ненова, най-добрата астроложка по това време в България. Преди едно състезание с моя леля посетихме манастира в Малашевци. Там в градината аз поседнах на една пейка, докато тя палеше свещички в църквата, и неочаквано до мен дойде една жена. Сравнително млада, симпатична и с мек глас ми каза: „Мога ли да седна до теб, моето момиче, Мария?“ Назова ме по име: „Мога ли да споделя с теб нещо, да ти кажа нещо?“ Кимнах. И тя започна да ми казва какво ми е бъдещето. Аз го видях, тя ми го начерта. Тогава още не бях тръгнала по световни първенства. Тази жена ми каза: „Ще имаш три върха в живота си.“ Трите върха са трите световни титли. Всичко това аз после го осъзнавах. „Ще имаш по твоя път много завист, много интриги, много неприятности, които ще ти идват само от жени. Но да знаеш едно - ти не бива да се впускаш с действия или с мисли дори да отговаряш на злото със зло. Този, който е направил зло на теб, зло ще го постигне, без ти дори да се намесиш с мисълта си!“ Беше шокиращо!

- Какво се случи след това?

- Аз не смеех да мисля, защото след години си направих равносметка и си казах: „Ето на, този и този човек, тази и тази жена ми направиха много злини, несправедливо бях обвинявана от тях, бяха много непочтени и нечестни спрямо мен, точно те постигнаха най-лошото в живота си.“ Дори веднъж се хванах, че мисля за един човек, който ми причинява болка, и него го сполетя лошото. Оттогава си налагам да не мисля за тези неща, защото си спомних какво ми каза тази жена - не трябва дори да мислиш за лошо, мисли за добро, прави добро, стократно ще ти се върне.

- Тази жена коя е била?

- Една монахиня. Ние се сбогувахме, тя стана и си тръгна и ми пожела светъл път в живота. Потърсих я по-късно, след 17 години, оказа се, че е починала и много съжалявах. Съжалявах, че закъснях.

- След това продължи ли да се занимаваш с астрология?

- Да, да, винаги след тази среща съм се занимавала с астрология. Аз имам доста силни сетива, сензитивна съм, предчувствията са ми точни, имам предсказателни сънища. Явно нося някаква дарба, дадено ми е от Господ да усещам нещата. Много вярвах в хората и винаги съм вярвала във всеки безкористно, открито. Но когато се опарих и когато получих разочарованията, започнах да анализирам случките, да анализирам отношението към мен, да анализирам човека, който е до мен, или близките и колегите. Станах по-внимателна и знаех кой какво ми мисли, защо го мисли. Стараех се да се коригирам, ако вината е в мен.

- А защо през 1989-а трябваше да заминеш за Франция, принудително ли беше?

- Принудително беше, да. Принудително ме отделиха от гимнастиката. Казаха ми директно: „След две години може да се върнеш в гимнастиката, но сега трябва да си подадеш оставката!“ Беше юли месец 89-а. Не знам откъде дойде нареждането, много хора се намесиха, включително и Димитър Стоянов (вътрешен министър от 1973 до 1988 г - б.а.), но ми казаха, че трябва да си подам оставката.

- Защо, защо?

- Защото вече бяха създадени тежките взаимоотношения между мен и Нешка и за да се успокоят нещата, едната трябваше да се оттегли. Това бях аз. И аз го направих.

- България се оказа тясна за двете ви, така ли?

- Да, за съжаление. Макар че и за двете имаше поле за изява. Аз дълбоко уважавам Нешка за всичките й качества, тя направи много в нашия спорт. Но тогава журналистите раздухаха нещата до такава степен, че настъпи момент, в който или едната, или другата трябваше да се оттегли. Оттеглих се аз. На пресконференцията, която свикаха и на която аз трябваше да се оттегля, беше на 14 юли, казах на всички: „Съжалявам, че се стигна дотук. С много голямо удоволствие работих за този спорт и ще продължавам да работя независимо къде ще бъда! Но един ден всичко ще си дойде на мястото, сега аз се оттеглям.“ Имаше хора, които плачеха в залата, които ме познаваха много добре и знаеха, че не съм човек, който може да напакости на друг. Напротив, винаги съм била отворена да помагам и сега продължавам да бъда такава. И затова ми е болно, когато някои неща стават извън мен, а аз съм потърпевшата. Но ги приемам такива, каквито са, защото една лампичка винаги свети и знам, че не трябва да се намесвам, че това си е Божа работа.

- Когато излезе от тази пресконференция, каза ли си, че вратите на гимнастиката са затворени за теб?

- Да, аз не исках да се връщам повече в гимнастиката. Имах нужда да се отдалеча, да почина, да се възстановя психически. За мен беше приключило моето пребиваване в гимнастиката в България.

- И кой те върна отново?

- Иван Славков беше човекът, който разговаря със Славчо - моя съпруг, и той го попита дали има някаква възможност в БОК да работя. Иван каза: „Да, разбира се, за Марийчето - винаги!“ И още от същия ден бях назначена за спортен директор в БОК. Безкрайно ще му бъда благодарна цял живот, защото благодарение на Славков аз нямах нито един ден, в който да страдам. Веднага се потопих със същата жар и плам в другата работа. В края на 89-а заминах с договор за Франция към Министерството на младежта и спорта. Върнах се през март 2000 година.

- Защо?

- Колеги, включително и Нешка Робева, ме поканиха да оглавя федерацията по художествена гимнастика в България. Мои пък близки приятели ми казваха тогава: „Ти си луда жена, как може да си оставиш тази хубава и спокойна работа в Париж и да се връщаш пак в България, пак да се захващаш с администрация, пак да се главоболиш!“ Чудеха ми се защо съм го направила.

- Съжаляваш ли, че се върна?

- Да, съжалявам за връщането ми в България след 10-годишния престой във Франция. Мисля, че ако бях останала там, щях да водя един много по-спокоен живот, щях да бъда много повече оценявана. Може би и за семейството си щях да бъда по-добра, а така отново се впуснах в това жестоко ежедневие, което ти изцежда силите.

- Смяташ ли, че днес си оценена подобаващо?

- От спорта получих много, но и дадох от себе си много. Може би ако съм била в друга страна, по друг начин щеше да се развие животът ми като световна шампионка. Не мисля, че беше достатъчно това, което се правеше за спортистите. Работихме и тренирахме при мизерни условия. Аз съм тренирала в зала „Армеец“ на 4-ти километър, във войнишкия гарнизон и съм се завивала в стаичката на дежурните войници с войнишките одеяла между две тренировки. Там работехме с Жулиета. Нешка - също, в големия спорт навлизаше. При 3 градуса температура, с тези дървени обръчи, с вкочанени ръце, с по едно мляко и един геврек на ден - така изкарвахме. Да поддържаш десет години високо ниво на подготовка беше къртовски труд. Всяка титла съм я преживяла с много болка.

- Защо плачеш? Таиш много болка в себе си. Искаш да я скриеш, но тя прозира.

- Знам, че каквото съм правила, винаги съм го правила в името на нещо по-добро, винаги с мисъл за другите. И понякога си правя равносметка на моето лично поведение и отношение към нещата от живота и си казвам: „А бе, защо е тази всеотдайност, имало ли е смисъл? Изцяло си в плен на това, което правиш, и в крайна сметка не го оценяват всички!“ Ако се погледна отстрани, от дистанция на времето, може да се каже: „Да, тя беше един мохикан, който работеше от сутрин до вечер и не се виждаше това, което прави.“ А всъщност то остава. Защото аз всяка сутрин в 7 - 7,30 съм вече на работа и по 9-10 часа работя на ден, без обедна почивка и никой не ти го признава. Понякога това ме кара да чувствам неудовлетворение. Не толкова болка, защото съм свикнала цял живот да се трудя, колкото неудовлетворение.

- Кой изтрива сълзите ти? Какво те успокоява?

- Добрата дума. Дъщеря ми, чието раждане беше върховен момент в моя живот - имах една-единствена бременност и тя се роди, и сега внукът ми, който ми дава пълно щастие. Съпругът ми, който е винаги до мен и който ме разбира. Приятелите, които също са до мен и ме напътстват в добрия път. Това са при мен емоциите - не знам как изглеждам в очите на хората, но аз искам да оставя добър спомен.

- И дори и през сълзи можеш да кажеш: „Аз съм щастлив човек“?

- Да, аз съм щастлив човек. Всичко съм, абсолютно всичко в спорта - няма българин, който да е посочен спортист на ХХ век, имам всички почетни звания от Европейския съюз, от световната федерация, от Балканския съюз. На мен не ми трябва нищо. Искам да бъда позитивно настроена към живота и това ми дава сила и кураж гордо да вървя напред и да гледам хората в очите.

 

Преса