/Поглед.инфо/ Едно интервю на Нишан Джингозян с Велислава Дърева за книгите, филмите и политиката, за “Мисия Левски” и “Мисия Гладстон”!

Тя е родена през 1953 г. в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет. Има специализации по телевизия, документално кино, изкуство и култура, международна политика.

Публицист, есеист, политически анализатор, кинодокументалист. Велислава Дърева е един от създателите на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството.

Вечен дисидент, преди 10 ноември са забранени 2 нейни книги, 2 сценария и 1 пиеса. Автор на над 2 000 публикации; носител на многобройни награди за публицистика и документално кино.

Госпожо Дърева, тази година получихте две престижни награди – едната на името на големия публицист Георги Бакалов, другата – на името на Св. Климент Охридски. Успешна ли бе за Вас 2020 година?

Не знам с какво се измерва успеха. Едно есе, един памфлет, книгата, която си търсил дълго и ето, вече е в ръцете ти, sms от приятел, който съобщава, че има отрицателен PCR-тест...

Човечеството с всичките си научни открития, с цялото си величие, стои стъписано пред нещо микроскопично и смъртоносно. Как да определя дали  2020 е успешна лично за мен - държавата се срутва, стотици хиляди останаха без работа, над 1 милион са ударени от икономическата криза, в здравеопазването е хаос, на ден умират по 150-200 души, а фейсбук се превърна в траурна агенция…

Пораженията върху човешката психика тепърва ще избуяват - всеки, който се приближи е заплаха, едва ли не враг; всяко пътуване с метрото е риск, ако някой се закашля, половината пътници слизат панически; празни класни стаи, празни театри, празни аудитории…  

А на върха на тази апокалиптична картина вилнее и фучи един джип, а в джипа – един нарцистичен социопат, станал за посмешище в цяла Европа. Че той е посмешище – хич не ме интересува.

Проблемът е, че срами България! За премиера говоря, оня, дето спинка сладко до дебели пачки и златни кюлчета след интимно посещение на поредната „прекрасна дама”... Този самодоволен персонаж, дошъл от мутренските подмоли, е обида за българската нация, за всеки просветен човек.

А двете награди са особено ценни, защото това е оценката на читателите. Също толкова ценно е признанието на колегите. Например, 2019-а завърши с наградата на СБЖ „Златното перо” за моята книга „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”.  Не очаквах такъв читателски интерес, това беше най-търсената книга за 2019-а.

Вие лично как се справяте с ограниченията, наложени от COVID?

За един журналист е истинско мъчение! Книгите, четенето, писането – това е спасението. COVID-кризата извади и доброто, и лошото в човека. В началото нямаше елементарни маски.

На опашка пред аптеката беше застанал възрастен господин, достолепен, а някакъв младеж му се развика – „Чупи се, бе, некролог!”… И в същото време едно съседско момче,15-16-годишно, обгрижва възрастните хора от неговия блок; собствениците на магазинчето приемат поръчки по телефона и са мобилизирали синовете и снахите да разнасят покупките.

На мен пък ми излезе прякор „Линейката”, веднъж качих на главата си всички болници в София, за да настаним човек с инсулт, който нямаше COVID и не искаха да го приемат!

Миналата вечер възрастна дама ми се обади с молба да купя еди-какво си лекарство от денонощната аптека - отидох, купих, занесох, беше някъде към полунощ. И никой от нас не ходи по телевизорите и не се прави на герой...  

Има и забавни истории. През март поради велика глупост затвориха парковете. Но разрешаваха да си разходиш кучето. Ама аз нямам куче. И взех назаем. Не куче. Каишка за куче.

И отивам в парка, разхождам каишката, и ме спира един полицай, гледа ме укоризнено, а-ха да ми тресне солена глоба, а аз невинно питам „Господин полицай, да сте виждали моя Реджиналд, красив голдън ретрийвър?

Реджи, Реджи! Къде отиде това куче!”… И му показвам в телефона снимка на един голдън ретрийвър, която си свалих от интернет… Ей така отървах глобата. Благодарение на Реджи!...    

Все пак успяхте да завършите Вашия филм за Васил Левски – „Когато Дякона срещна Апостола”. Беше представен онлайн, но се оказа, че тази платформа е достъпна само за българските зрители.

Да, тази година заради COVID фестивалът на документалното кино „Златният ритон” беше онлайн. Тъжно е – няма ги зрителите, няма го настроението…

Но филмът го има. Страховита битка беше за този филм. От 2013 г. до 2020 г.! Това са 7 години! Четири или пет пъти – не помня вече – моят сценарий участваше в конкурсните сесии на Националния филмов център. Спираха го, пускаха го, пак го спираха… Епопея! Каква ти епопея! Инквизиция!

С какви аргументи го спираха? Питам, защото Вие сте един от най-задълбочените изследователи на Левски.

„Аргументи”?! Ха-ха! Ето Ви един „аргумент”: „Към този филм няма да има интерес, защото зрителят предпочита риалити-шоу”! Потрес! Аз не вярвах, че някога ще започнем да снимаме. По време на снимките имаше всякакви премеждия и перипетии. Не вярвах, че изобщо ще има филм…

Сценарият е сложен, многопластов, есеистичен, публицистичен, баладичен, с препратки във времето, с неизвестни или малко известни моменти от живота на Левски. Този сценарий е предизвикателство за един режисьор. Във филма участват проф. Андрей Пантев, проф. Пламен Митев, епископ Сионий, карловският художник Дечко Тодоров.

През 2003-а, ако не греша, написах едно есе за триединната същност на Левски, който е едновременно духовник, революционер и държавник.

Духовникът не противоречи на революционера, държавникът не противоречи на духовника. Тези три характеристики се допълват взаимно.

Една от тях да липсва и вече ще говорим за някой друг, не за Левски. В това триединство, в тази триединна същност е магията на Апостола. И това е основната идея на филма.

Например – идеалът на държавника Левски е „чиста и свята република”. Духовникът нарича бъдеща свободна България с една само дума – Храм. „Храм на истинната и правата свобода”.

Революционерът отрежда смърт за всеки, който „презре и отхвърли демократската република и поиска да я замени с деспотско-тиранска система”. Събрах и подредих неговите принципи и познайте какво се получи! Конституция се получи!

Възгледите на Левски за държавата, за историята, за длъжностите на народните водачи, за правата на човека са недостижими за днешните политици, дето се мислят за велики.

Колко от тях разбират и следват тези думи: „Не си народен! Виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да порасне и да убие народа!”. Или – „На такива хора дай работа, които са постоянни, разсъдителни, безстрашливи и великодушни.

Едно от тия качества да липсва на водача на святата народна работа, то той ще е улайневи, както и да е”! Пък после се чудят, що са я улайневили святата народна работа!

Възгледите на Левски за правата на човека се събират на една компютърна страничка! Но ако от едната страна на везните поставите тази една страничка, а от другата – тоновете конвенции и декларации, кое ще натежи? Тази една страничка.

Дълго време господстваше тезата, че Левски хвърлил расото и от Дякон станал Апостол. Нищо подобно! Той не се отрича от Църквата, не хвърля расото, до края, до бесилото и под бесилото си остава йеродякон Игнатий.

Цялата му стилистика е евангелска. Той не нарича себе си байрактар, нито знаменосец, а хоругвоносец! Когато говори за правата на човека, той казва „правата на човека са от Бога”…

Илия Бешков нарича Левски „най-ясната загадка”, Тончо Жечев – „нашият народен Христос”. Ние си мислим, че сме го разбрали, че сме го разгадали, че ни е останала само една дума с четири въпросителни – „Народе????”.

Но ние не знаем отговора, защото не разбираме въпроса, не знаем какво ни пита през времето… Иначе пишем по стени, плакати и тениски „Народе????” и всеки си мисли, че това се отнася за някой друг, за всеки друг, но не и за него лично. Аз мисля, че всеки един от нас е петата въпросителна…

Не за първи път водите такава битка. Доколкото знам, имате спрени сценарии, спрени книги, спряна пиеса…

Тук съм шампион! Преди 10 ноември спряха сценария за Йосиф Хербст – големият български публицист, убит през 1925. По-късно един от главните „спирачи” ми казва „Това е най-хубавият сценарий, който съм чел!”. Питам го - „А защо го спря?”. Отговаря - „Ами такова беше времето!”. 

Ей това оправдание ме вбесява! Времето е такова, каквото го направим ние! Спряха сценария за Трайчо Костов. „Кой го спря?”, питам. „От най-високото място”, отговарят ми. Аха. А ние започнахме да снимаме тайно.

След нас неизменно вървяха едни „шлифери”… Някои от участниците ги снимахме на един таван… Нямахме достъп до архивите. Чак след 1989-а получихме достъп и завършихме филма.

Имахме премиера и – до тук. „Сините” казаха, че филмът е червен, „червените” казаха, че е син. Казвам им аз, че е черно-бял, защото е заснет на черно-бяла лента, обаче кой да чуе! Филмът повече не видя бял свят.

Пак преди 1989-а написах литургичната драма „Литургия за Васил Левски – Апостолът ни”.  Направихме премиера в пловдивския храм „Св.св. Константин и Елена” с благословението на митрополит Арсений, а той, както се досещате, се е допитал до патриарх Максим.

Не съм виждала такава премиера! Пред храма – милиционери на коне и с кучета! След премиерата спряха спектакъла. Но след 10 ноември го записахме за Телевизионния театър на БНТ. Такива работи…

До къде стигна Вашата „Мисия Гладстон”?

След убийството на Джордж Флойд се надигна вълната BLM, започнаха да рушат и сквернят паметниците на Колумб, Вашингтон, Джеферсън, Линкълн, Рузвелт, та до Сервантес, Ганди и Чърчил, запретнаха се да „поправят” историята.

 В САЩ активисти на BLM стигнаха до абсурда да нарекат Мартин Лутър Кинг „фашист” заради убеждението му, че животът на всички има значение.

Това цунами стигна и до Великобритания като отглас, като ек. Появи се карта с „расистки паметници”, нарочени за събаряне и сред тях – четири паметника на Уилям Гладстон – импозантни произведения на изкуството.

Всичко започна с решението една от сградите на университета в Ливърпул да не носи името на Гладстон. Пръв реагира нашият посланик г-н Марин Райков, изпрати  чудесно писмо до университета в Ливърпул.

С г-н Райков не се познаваме лично, сърцат човек се оказа, патриот. После аз написах едно писмо до британския посланик г-жа Ема Хопкинс, но нейният мандат приключваше. После изпратих писмо до премиера на Уелс. После до кмета на Лондон. После до кметство Брент – там пък искат да преименуват Gladstone Park, Gladstone Park Gardens и Gladstone Primary School.

И какво написахте? Как защитихте Гладстон пред британските институции?

Обясних, че да приравняваш Гладстон с робовладелци като Едуард Колстън, Робърт Милиган и Сесил Роудс е недопустимо, да не кажа невежествено.

Гладстон е хуманист; един от бащите на съвременната концепция за правата на човека; защитава угнетените, където и да се намират те; неговите основни принципи са: „Всички нации са равни” и „Това, което е морално грешно, не може да бъде политически вярно”.

Гладстон е четири пъти премиер. Въвежда тайното гласуване, вдига жизнения стандарт на работническата класа и разширява нейното участие в политическия живот, легализира синдикатите, въвежда всеобщо образование до 12-годишна възраст и

приемни изпити в Оксфорд и Кембридж, завещава библиотека със 150 000 тома, намалява данъците и военните разходи, оставя в хазната излишък от 12 млн. паунда (а след него Дизраели „постига” 6 млн. паунда дефицит!), премахва митата върху хартията и това дава тласък на книгоиздаването и пресата, противопоставя се на колонизирането на Африка и т.н.

Гладстон велик британски държавник и в същото време е български герой. За нас, българите, той е свят човек, той е „Великият старец”, „Благодетелят на България”. Всеки български ученик знае неговите памфлети „Българските ужаси и Източният въпрос” и „Уроци по клане”, в които Гладстон изобличава престъпната политика на Високата порта и осъжда турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Неговата „българска агитация” вдига цяла Великобритания в защита на българския народ и преобръща британската политика към Османската империя. Неговото име стои редом с имената на такива знаменити защитници на българската кауза като Юго, Гарибалди, Толстой, Достоевски.

През 1879 г. Българското Учредително Народно събрание определя Гладстон като „главен деец на нашето Освобождение наред с Царя-Освободител Александър ІІ”. И цялото това благородно усилие, тази праведна страст да бъдат сринати и заличени?! А името на Гладстон да бъде опозорено?! Абсурд! И защо? Защото в плантацията на баща му на Карибите работели роби.

И заради първото му изказване като един току-що избран 23-годишен депутат! Но и в предизборната кампания, и в същата дебютна реч от 1833 г. Гладстон заявява: „робството е зло, деморализиращо състояние, от което трябва да се избавим с максимална скорост”. През 1850 г.

Гладстон нарича робството „най-гнусното престъпление, което помрачава човешката история”. За Бога, това не се ли учи в английските училища и университети?!

Томас Едисон записва Уилям Гладстон на фонограф. Чух този глас. Могъщ! Музикален! Мелодичен! Всяка дума е музикална фраза. Представям си как е звучал този величествен глас в Парламента!

Ако Гладстон беше любител на робството, щеше ли да защити поробените българи? Или щеше да следва вековната политика на Британската империя в подкрепа на Високата порта?!

Можеше да си стои в имението, да пише за Омир и да сече големи дървета – неговото любимо занимание. Вместо това този 77-годишен човек обикаля страната, говори пред многохилядни митинги, неговите гневни памфлети срещу турските зверства през 1876 г. надхвърлят 250 000 тираж!

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ! ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО!

Новини-Лондон, Нишан Джингозян