/Поглед.инфо/ Известната журналистка разказва в специално интервю за сайта на СБЖ за изключителния принос на първия чуждестранен кореспондент, документирал зверствата срещу българите след Априлското въстание, а после отразявал и Руско-турската освободителна война. Защо за журналистите от 19-ти век е било немислимо да се занимават с дезинформация, каквато днес ни залива от медиите

Днес отбелязваме 144-годишнината от края на Руско-турската освободителна война и Освобождението на България. Националният ни празник Трети март, възпоменаващ героите от онези битки, направили възможно възраждането на родината ни, е повод да си спомним и за бойците на перото и словото, които също дадоха значим принос за българската свобода.

Сред тях е и ярката личност на френския журналист Анри Пиер маркиз дьо Вестин дьо Валдес, избрал за свой псевдоним името Иван дьо Вестин в знак на почит към българите и славяните. Той не е така прочут сред широката ни общественост, както са например Джанюариъс Макгахан или Уилям Гладстон. Но всъщност е първият чуждестранен кореспондент, описал зверствата на турския поробител срещу българското население след Априлското въстание през 1876 г.

Анри Пиер маркиз дьо Вестин дьо Валдес избира псевдонима Иван дьо Вестин в знак на почит към българи и славяни.

Известната с неуморния си журналистически дух Велислава Дърева се е заела сега да подготвя сценарий за бъдещ документален филм за Иван дьо Вестин – за да може възможно най-много хора у нас да научат колко много е направил той за България и колко човешки плам и дар-слово е вложил в тази кауза.

Ето какво разказа Велислава по тази тема в специално интервю за сайта на СБЖ.

Велислава, моля те, представи на нашата аудитория вдъхновилия те за новия ти творчески проект Иван дьо Вестин.

- Преди всичко искам да изразя почитта си към нашия национален празник Трети март и преклонението си към всички, отдали живот и сили, за да дойде възкресението на България след 500 години робство. Възмутена съм от несекващите, а сега и особено арогантни атаки на хонорувани русофоби, призоваващи за бойкот на празника. Срам и позор за тях!

А що се отнася до Иван дьо Вестин, той е от онази плеяда изключителни личности, редом с Макгахан и Гладстон, на чието свидетелско, пламенно, честно слово, България в голяма степен дължи своето освобождение.

Дьо Вестин е първият журналист, който идва в страната ни след Априлското въстание и свидетелства за турските зверства в свои репортажи за в. „Фигаро”. Негова е и първата книга за тези ужаси – и тя стои на масата на Цариградската конференция. Книгата му излиза в Париж в края на 1876 под заглавието „Пътуване в страната на башибозуците”. А на български е преведена и издадена чак през 1971 г. под заглавието „Пътуване в страната на въстаналите българи”.

Роден е в Белгия през 1834 г. Пълното му име е Анри Пиер маркиз дьо Вестин дьо Валдес. Завършил е военната академия „Екол Милитер” в Париж. Офицер от артилерията, командир на дивизион, участник във Френско-пруската война. Кореспондент на „Фигаро” и на още няколко издания по време на Руско-турската освободителна война. Романист и драматург.

42-годишен е, когато идва в България. Има открито и добродушно лице. Представителен, жизнелюбив мъж с военна  стойка.

Пише огромни репортажи във „Фигаро”. За щастие, този най-стар от продължаващите да излизат във Франция и до днес вестници, поставил началото си още през 1826 г., вече е дигитализирал и направил достъпно цялото си съдържание от изминалите почти два века.

Анри Пиер маркиз дьо Вестин дьо Валдес не подписва кореспонденциите си със своето аристократично име, нито с офицерския си чин. А от уважение към българи и славяни взима псевдонима Иван дьо Вестин.

Всички негови свидетелства ще бъдат потвърдени по-късно и от Макгахан, и от всички други кореспонденти, които ще дойдат в България по-късно.

Кога пристига Дьо Вестин у нас?

- Пътуването му всъщност започва на 1 юни 1876 г. в 9 сутринта. Тогава Дьо Вестин е поканен в един разкошен дом на Булеварда на Императрицата номер 64. Това е днешният булевард „Фош”. А домът е на главния редактор на „Фигаро” – Жан Иполит Огюст Делоне дьо Вилмесан. Той е много колоритна фигура. Създател на над 10 вестника. Както го описва  Анри Перюшо в книгата си за Сезан, това е човек словоохотлив, авантюристичен, брутален, благороден, понякога вулгарен, но страшно изобретателен. И най-важното – този главен редактор има безпогрешен усет за талантите и за най-важните събития. Връчва на талантливия Дьо Вестин 4000 франка и няколко препоръчителни писма, като му казва: „Не забравяйте, че ние и целият свят трябва да научим всичко, което става с българите”.

Така Дьо Вестин на следващия ден, петък, 2 юни 1876 г. – каква дата само! – сяда във влака за Марсилия, на 3 юни се качва на кораб за Истанбул и след 10-12 дни пътуване пристига там. Пътува с изумителен багаж – малък куфар, походно легло, което се побира в калъф за чадър (!), разбира се, има и бележници, мастилници, пера, плюс неизменната манерка с коняк, благодарение на която оцелява сред всичките изпитания в България.

Когато пристига, още не е излязла известната кореспонденция на Едуард Пиърс в „Дейли нюз”. Тя ще излезе чак на 23 юни. Още никой нищо не знае за зверствата над българите.

Ще напомня – в деня, в който избухва Априлското въстание, кралица Виктория е провъзгласена за императрица на Индия благодарение на ловкостта на Бенджамин Дизраели, който за благодарност ще стане лорд Бийкънсфийлд, ще бъде декориран с Ордена на жартиерата и ще твърди, че турските зверства в България са „празни прикази по кафенетата”...

Когато Дьо Вестин идва в България, той още не е виждал жив българин. Но ще види много посечени и обесени. Не е виждал и башибозуци в действие – виждал ги е само на романтични картини, на които свирят на мандолини... Когато ги вижда на живо, изпада в ужас. Описва ги със „сиви, разбойнически лица”, а дрехите им „са спечени от кръв”.

Дотогавашните му преки впечатления от Турция се изчерпват с общуването му с неговите турски колеги от военната школа, където с него учат бъдещите генерали Хафъз Паша и Неджеп Паша – прилежни, интелигентни, с приличен френски, участват във всички студентски буйства.

Когато Дьо Вестин тръгва от Франция за Истанбул, той още не знае, че Хафъз Паша вече е изпепели Панагюрище и е изклал над 3000 българи...

Но още на кораба пратеникът на „Фигаро” разбира какво е да си християнин в Османската империя. Навсякъде крещят към него и другите „неверници”: „Ти си само едно християнско куче! Гяур! Млъквай! Умри!”.

Той пристига в Истанбул във време, когато империята е в икономически и финансов срив и се тресе от заговори, интриги, убийства, преврати. На всеки три месеца се сменят султани, везири. Вече не се говори за Източен въпрос, а за Източна криза, която прераства в катаклизъм. Единствената спасителна сламка за тази прогнила империя е ислямският фанатизъм. Европа е обявена за най-голямото зло на света.

Дьо Вестин описва как пълчища софти и ходжи, въоръжени до зъби, призовават за джихад и за всеобщо клане на българите и на всички християни. Френският кореспондент е първият, който документира ролята на софтите – ученици от религиозните училища, подобни на съвременните талибани в Афганистан. Пръв описва как държавата въоръжава тези военизирани тълпи. Те повтарят като заклинание думите на великия везир Митхад Паша: „Нека Русия се опита да защити българите. Но когато тя дойде, няма да завари жив българин”.

И пак Дьо Вестин пръв съобщава, че на пазарите за роби се очаква нова стока – от България, млади момичета и момчета. Той пише, че тази новина била стигнала до Мека и търговците на роби вече тръгнали към Истанбул.

Има ли Дьо Вестин местни придружители при своето пътуване?

- Той пътува с един грък, който му е преводач, и с един албанец гавазин – нещо като бодигард. Животът му постоянно виси на косъм, преследват го едновременно и башбозуците, и редовната армия.

Всички кореспонденти, които ще дойдат след него, се движат в компактна група, с цяла кавалкада с коне, с консули, които имат дипломатическа защита. А той е само с преводача и гавазина.

Какво го мотивира да предприеме това опасно пътешествие?

- Важно е да знаем, че през 19-ти век столът на главния редактор е по-важен от всеки трон. А перото на журналиста тежи повече от всеки скиптър.

Водещ принцип на Дьо Вестин е да е винаги пръв на събитието. Също така казва: „Твърде много съм пропит от уважение към читателя, за да злоупотребя с него”. Девизът му е: „Истината, въпреки всичко”. Разбира своята мисия така: да разбие оковите, в които искат да оковат истината.

Отношението му към политиката е, меко казано, критично. Особено остър е към Британската империя. Казва: „Политиката – това са стотина господа в официално облекло. И тези господа желаят да се изтезават хора, да се избиват жени и деца.”

Разкажи за някои по-конкретни негови свидетелства в репортажите му.

- Има невероятни, покъртителни описания от Одрин, Пловдив, Перущица, като навсякъде подчертава: „Аз лично видях всичко това”.

Описва например първия конвой арестувани след Априлското въстание, който влиза в Пловдив – това са 418 души, оковани през врата, ръцете и краката. Разказва, че по-нататък в града ежедневно са докарвани по 1000-1500 оковани пленници. И всяка сутрин издигнатите на една крачка от Хисар Капия 12 бесилки „получават своята ежедневна дажба”. И понеже се очертавало тези екзекуции да продължат „до безкрай”, затова възникнало предложение бесенията да се заместят с набивания на кол „за повече разнообразие за мюсюлманското население”...

Потресаващи са свидетелствата му от Перущица, където не е останало нищо от 350-те къщи преди въстанието. Оцелели са само четирите стени на черквата, а единственото запазено сред тях е половин икона на Свети Павел. Взима тази половин икона и я носи на редакцията на вестника си в Париж. Разказва, че всички мъже са избити, всички жени са изнасилени. А цената на момченцата и момиченцата, продавани за роби, е по 50 пиастри или 11 франка...

Една от най-страшните фрази в неговите репортажи е следната: „Гарваните, които идваха от Баак, летяха бавно, защото бяха натежали от човешка плът”...

За България той пише, че това е „великолепна страна, истинска житница”. Но няма кой да прибере реколтата... Ужасът заема първо място...

Срещали ли са се Дьо Вестин и Макгахан?

- За пръв път се срещат, когато Дьо Вестин вече се връща от България и е в Истанбул. Там двамата се запознават и пият бира на една тераса над Босфора. За мен това е най-значителната среща в историята на журналистиката. Двама изключителни журналисти и невероятно смели хора. Допускам, че Дьо Вестин е помогнал на Макгахан с разкази и съвети за това, откъде е минал и какво е видял.

Има и още един забележителен момент, който тепърва ще проучвам. Както се знае, Дьо Вестин пътува с влак от Истанбул до Одрин и от Одрин до Пловдив. Когато пристига в Одрин, там го чака един богат обяд с две бутилки великолепно червено вино – обядът е даден от името на барон Хирш, който е собственик на железниците. Но всъщност зад гощавката стои не самият барон Хирш, а началникът на жп строежа – инженер Яков Хербст, бащата на бъдещия голям журналист Йосиф Хербст, една от емблематичните жертви на терора в България през 1925 година... Каква пресечка на историята само!... По онова време Йосиф е 6-месечно бебе. А баща му, инженер Хербст, научил, че в града е пристигнал журналист от Париж, решава да му помогне с този жест с обяда...

Вероятно Дьо Вестин е получавал за репортажите си и някаква официална статистическа информация за жертви, разрушения, за дипломатически ходове. Кой му е помагал за отва?

- Руският консул в Пловдив и Одрин княз Алексей Церетелев помага много и на него, и на другите чуждестранни кореспонденти по-късно. Също така Дьо Вестин се среща в Истанбул и с граф Игнатиев, който му дава да прочете подготвен доклад  на руското посолство за кланетата, опожаряванията и всичко, което става в България. Докладът е предвиден за изпращане в Санкт Петербург и е на френски, защото дипломатическата кореспонденция се е водела на френски. Дьо Вестин моли да си запише някои данни от документа, но граф Игнатиев отказва – това е поверителен документ. А Дьо Вестин отвръща: „Нищо, аз го запомних”.

А как е видял Дьо Вестин тогавашния български народ, какви са му впечатленията?

- Той е потресен. Неговото отношение към българите е пропито от състрадание, от човечност, от съпричастие. Той непрекъснато повтаря – „ужаси, ужаси, ужаси, убийства, бесилки, пожарища, кървища, бруталност, жестокости, зверства”… За него тази гледка е непоносима. Той е гневен, яростен на политиците. Пише как българите са жертви на чудовищни жестокости и издевателства от башибозуците, от редовната войска, от всякакви банди и мародери, които вилнеят… Той и неговите придружители имат маса премеждия с какви ли не типове – крадяли са им конете, храната. Е, налагало се е и те на свой ред да откраднат, за да оцелеят. Когато са оставали съвсем без храна, са стривали житни класове, пък ако им падне някоя круша или ябълка - пиршество...

Всички тези епизоди плачат за филмиране. Чудесно е, че вече подготвяш сценария. А ще се осъществи ли и филмът?

- Работя усилено, но осъществяването на филма няма да е лесно. На пръсти се броят хората, които изобщо знаят кой е Иван дьо Вестин. Ако проектът напредне, задължително ще трябва да се разговаря и с днешния главен редактор на „Фигаро”.

Дьо Вестин всъщност и втори път пътува из България – вече с руските войски, след началото на Руско-турската война, нали така?

- Да, тогава вече се движат заедно с Макгахан, за когото Дьо Вестин пише с огромно уважение. Тези невероятни журналисти са били не само много смели хора, но и изключително честни, почтени – те са залагали имената си като свидетели на историята. Дьо Вестин е сравнявал онова, което пише със „скица с въглен. Не е могло и да им хрумне до какви низости ще падне днешната псевдожурналистика с тези потоци от дезинформация, които ни заливат сега...

Не мога да не те попитам за отношението ти към войната в Украйна, която тревожи всички ни...

- Не приемам никоя война по принцип. Естествено, че желая от все сърце по-бързо да се възстанови мирът. Страдам и за руския, и за украинския народ.

А България е най-добре да запази неутралитет. Смятам, че бе подло отстраняването от поста военен министър на Стефан Янев. Той пледираше за умереност и поставяне на българския национален интерес на първо място, вместо да се следват чужди заповеди. Завиването в друга посока е политическа, стратегическа, историческа грешка.

Отстраниха го точно на 1 март. Каква символика! На 1 март 1941 г. в двореца „Белведере” Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристрания пакт – и родината ни е хвърлена на страната на нацизма. И сега пак ни тласкат на страната на неонацистите. Не говоря за украинския народ, а за тези, които управляват Украйна, които дойдоха с преврат и превърнаха неонацизма в политически инструмент и държавна идеология, получавайки подкрепа от Запада. Резултатът е 13 000 избити в Украйна, 30 000 ранени и осакатени, 50 живи изгорени в Одеса. Такава власт ли ни се представя за „пазител на европейските ценности”? В същото време над 100 компютърни страници са санкциите срещу Русия от 2014 г. до 2017 г. ... Всичко това е битка за за природните богатства на Русия. Трябва да познаваме фактите и да виждаме по-далеч от онова, което ни се спуска по „правилните” телевизии...

Велислава, ти преживя и поредно голямо лично изпитание – цялата ни гилдия бе потресена от грубото ти изхвърляне от вестник „Дума” през януари т. г. заради критичните ти позиции срещу лидерката на БСП. Но виждам, че това не е прекършило журналистическият ти хъс, продължаваш да пишеш и да работиш по нови проекти...

- Това уволнение беше 14-ото в професионалния ми път. Гадно е. Отчаянието е съблазнително като бялата смърт, която те изяжда неусетно – заспиваш в някоя пряспа и повече не се събуждаш.

Лесно е човек да се отпусне. Да се самосъжалява като жертва. Никой не е железен, обидно е, не е честно. А и не изгониха само мен – Велиана Христова също, а и Георги Георгиев бе принуден да напусне. Много стойностни журналисти. Гледам „Дума” сега и ми е мъчно – не прилича на вестник. Всеки, готов да обслужва председателката, е добре дошъл. Това е недопустимо.

В същото време обаче силната солидарност на много колеги изключително ми помага и ме мотивира. Чувствам отговорност пред всички, които ме подкрепят. Колеги, приятели и непознати хора – на тях дължа, че продължавам да пиша и следователно да съществувам. Благодаря им за тази невероятна подкрепа!

 * Интервю на Къдринка Къдринова, СБЖ