Източници на аналитичния сайт „Дебка” информират, че на 27 май 2011 г. на срещата на Г-8 в Довил президентите на САЩ Барак Обама и на Русия Дмитрий Медведев са се договорили за бъдещето на двама арабски ръководители, срещу които собствените им народи вдигнаха бунтове. Става въпрос за либийския лидер Моамар Кадафи и сирийския държавен глава Башар Асад.
Предполага се, че Обама е обещал на Медведев да остави Асад да се справи окончателно срещу бунтовниците, без да бъде упражняван сериозен западен натиск. В същото време Москва се ангажира да подпомогне Вашингтон да приключи войната в Либия като крайната цел е отстраняването на Кадафи от властта. Президентът Медведев вече открито призова либийския полковник да сдаде поста. Твърди се, че направо се е стигнало до пазарлъка: оцеляването на Асад срещу прогонването на Кадафи.
В същото време изтече информация, че както САЩ, така и Русия не възприемат ръководството на бунтовниците като сериозен партньор, способен да поеме отговорността за бъдещото управление на Либия. Неслучайно председателят на Преходния национален съвет Мустафа Абдул Джалил декларира, че нито един от неговите членове не се стреми към пост в бъдещата държавна администрация.
Анализатори прогнозират, че е твърде вероятно член на семейство Кадафи да бъде избран да поеме преходното управление на страната. Лидерите на двете суперсили са стигнали до общото мнение, че въпреки големите усилия на Франция и Великобритания, те нямат военен потенциал да отстранят Кадафи от властта. Според Медведев атаките на НАТО не са довели до унищожаването на нито една от петте бригади на Кадафи.
Въпросната договорка е постигната заради национални интереси на двете сили и след отчитането на реалната военнооперативна обстановка. Според западни наблюдатели Башар Асад си е възвърнал контрола върху цялата територия на страната с изключение на областта Хомс в Централна Сирия. Опозицията все по-трудно организира масови протести. В неделя правителството е изпратило танкове и тежка бойна техника, за да смаже протестите в Талбиса и Растан. В останалата част на страната цари спокойствие. Все пак, експертите на „Дебка” посочват няколко причини, поради които бунтовете в Сирия затихват:
1. Представителите на средната класа в двата най-големи града Дамаск и Халеб не се включиха масово в недоволството.
2. Друзката общност не участва активно в протестите, вслушвайки се в призивите на своите лидери. Предполага се, че последните са били повлияни от авторитетния ръководител на друзите в Ливан Уалид Джумблат.
3. Мнозинството от християните в страната, които са сърцевината на сирийската бизнес-класа, застанаха на страната на Башар Асад.
4. Повече от 100 офицери и инструктори от Иран и „Хизбула” активно подпомагат сирийските сили за сигурност в борбата срещу демонстрантите.
5. Забелязват се белези на разцепление в редовете на опозицията.
6. Още в самото начало на събитията Тел Авив даде да се разбере, че предпочита настоящия президент Асад пред неизвестната управленска алтернатива, най-вероятно доминирана от сунитите и „Мюсюлманските братя”. Нещо повече, едва ли държавата Израел би предпочела правителство, което да е подкрепено от Анкара. Преди няколко дни стана ясно, че Ердоган е наредил на турските държавни институции да прекъснат всякакви връзки със Сирия. Счита се, че именно тогава Турция окончателно е застанала на страната на сирийската опозиция.
В същото време, лондонският вестник „Шарк арл аусат” информира, че след консултации между Обама и Ердоган Вашингтон е решил да се довери на Анкара при определянето на реалната събитийна картина. Някои специалисти лансират тезата, че САЩ се опитват да балансират между интересите на двата си стратегически партньори в региона – Израел и Турция. Задкулисно обаче отдават предпочитание на еврейската държава.
Обтегнатите отношения между Сирия и Турция са довели също до завръщането на Кюрдската работническа партия (ПКК) в Дамаск. Това става, след като през 1998 г. Хафез Асад беше принуден да прогони нейния лидер Абдула Йоджалан от сирийската столица и след като управлението на Башар Асад дълго време сътрудничеше на Анкара в противопоставянето на кюрдските бунтовници.
Много често обаче договорките между суперсилите се оказват временни и са обречени на провал главно поради неточната оценка и подценяването на редица фактори. Това може да се случи и с проблемната ситуация в Сирия - както от вътрешнополитическа, така и от външнополитическа гледна точка.