/Поглед.инфо/ Когато преди седемдесет години Германия приключва участието си във Втората световна война (ВСВ) с пълен погром, немският политически елит, който успява да се спаси от възмездието на победителите, продължава да крои планове за връщането си на власт. Нещо повече, немалка част от видните представители на Националсоциалистическата партия и Хитлерюгенда се оказват в редиците на новосформираните партии във Федералната република Германия (ФРГ). И ако някой си мисли, че заедно с краха на Хитлерова Германия са погребани и идеите за световно господство, които са задвижвали бойната машина на Райха, то той би сгрешил. Германия (всъщност немският управляващ политически елит първо във ФРГ, а после и в обединена Германия) не е изоставила плановете си отпреди войната, нито пък крайната им цел, но ги преследва по нов начин, съобразен с променилите се условия след разгрома. Големият проблем пред Германия е, че ситуацията в международните отношения се е изменила до такава степен, че и стратегията, която отново излиза на дневен ред, но с ново лице, е неадекватна. Така „големият реванш” на Германия се оказва изначално сбъркан.

След края на Втората световна война Германия се оказва разделена на няколко зони. С обединението на принадлежащите на западните съюзници се образува ФРГ. Именно там остават да живеят и немалка част от нацистите, разбира се „разкаяли се” за извършваните зверства преди и по време на войната. Те се оказват проводници на старата политика, но избират нов начин за нейното осъществяване – икономиката. Още през 30-те години на двадесети век в немските политически и военни кръгове започва да битува и да получава все по-голямо разпространение разбирането, че който осъществява контрол над Евразия, то той ще може да господства над света. За целта Хитлер трябва да превземе Европа и Русия, но начинът, който избира, е противоборството с три от Великите сили по онова време – Англия, Франция и СССР. Освен това за реализацията на такъв мащабен военен проект подкрепа му оказва фашистка Италия, която показва изключителната небоеспособност на своята армия при всеки удобен случай. Малките сателитни държавици (тук сме и ние), които искат под фашистките знамена да осъществят териториалните си въжделения, също се оказват недостатъчно надеждна опора. В Далечния Изток Япония действа извънредно самостоятелно без да вижда кой знае каква необходимост да съгласува действията си с европейските си съюзници, преследвайки единствено своите собствени империалистически интереси, но очевидно надценявайки силите, с които разполага за тяхното постигане, включително и ангажирайки още една Велика сила на страната на враговете на Оста – САЩ. По този начин Оста се изправя срещу четири Велики сили, разполагащи с огромен демографски, икономически и военен потенциал, както и срещу много други държави, които допълват този потенциал, макар че не са смятани за „Велики” към онзи момент. Явното надценяване на собствените сили, подценяването на чуждите и поредица от неправилни решения водят до погрома на Оста във Втората световна война.

И така, Германия е разрушена, разделена и, както след Първата световна война, търсеща реванш. Но по нов начин. Оценявайки недостатъчния си потенциал, за да постигне реванша с военни средства, тя се ориентира към привличането на своя страна на онези Велики сили, които са ѝ нанесли поражение, за да може да изпълни начертания преди Втората световна война (ВСВ) план – завладяването на Евразия. В новия икономически проект – Европейските общности – ФРГ става един от основателите, заедно с едни от първите жертви на немската агресия през ВСВ и стария си съюзник – Италия. Немската икономика получава бурно развитие благодарение на плана „Маршал”. Немците могат да се сравняват със съседите си и да отбележат с нескрито задоволство своите темпове на икономически растеж. През следващите десетилетия трите победени държави от Оста ще осъществят „икономическо чудо”. Немският план за контрол над Евразия е претърпял няколко съществени изменения.

На първо място, трябва да бъдат привлечени като съюзници на ФРГ някои от Великите сили, които са ѝ нанесли поражение – САЩ, Англия и Франция, т.е. западните държави, защото със СССР разбирателството би било невъзможно, а и явно е преценено, че обвързването с горепосочените държави е достатъчно солидна основа за подготовката било на икономическа, било на военна атака срещу Съветския съюз, така че най-после да бъде превзета и суровата руска степ.

На второ място, привличането трябва да стане на икономическа основа. Избран е моделът на постепенното обвързване, което да преминава от една сфера в друга сфера, докато обвързването не стане толкова тясно, че решенията да се взимат уж общо, а всъщност според желанията и интересите на ФРГ, а още по-важното е тези решения да обвързват възможно най-голям брой държави. И така бавно и полека върви така наречената европейска интеграция, докато към настоящия момент вече от нея са обхванати 28 държави в Европа, чийто суверенитет, поне на повечето, е символичен, и които са до такава степен обвързани от решенията на това обединение, че собствените им законодателства не играят никаква роля. След обединението на Германия и последващите разширявания на Европейските общности немците вече са постигнали нещо, което през ВСВ им е струвало доста скъпо – контрол над Европа. Разликите са очевидни. По време на ВСВ това е осъществено за три години. За времето от 1952 г. до днес, т.е. 63 години, същият резултат в общи линии е постигнат по мирен път. В първия случай усилията да се държат под контрол окупираните територии е огромно, а във втория то е нулево. Германия е заложила на времето и икономиката за тези 63 години на възстановяване и подготовка, а не на силата и войната, както във ВСВ. Освен това в обединение като ЕС икономическите интереси на Германия са добре защитени и нейната икономика процъфтява за сметка на икономиките на малки държави като нашата. Войната вече е показала колко разрушителна може да бъде за немските икономически интереси. Така проектът „Европейски съюз (ЕС)” се оказва алтернативен модел за изпълнение на плана за осъществяване на контрол върху Евразия.

На трето място, САЩ, изживяващи се като Свръхсила след края на ВСВ, виждат себе си като лидер на новия световен ред. Като пример за подражание. Но самочувствието им изиграва твърде лоша шега. Ангажират се в множество конфликти навсякъде по света, но най-вече в Южна Азия, в Латинска Америка и в Близкия Изток, което им спечелва заслуженото име на агресор, а ползите за тях, освен за военната им промишленост, имат само краткотрайно благоприятно влияние, макар че в дългосрочен план се превръщат в бреме – военни контингенти за умиротворяване на населението в окупираните територии, нестабилни пазари, нови проблеми, произтичащи от разгула на американската сила, като тероризма например. За разлика от САЩ, Германия успява да изчисти образа си на агресор. Дори може би за сметка на САЩ. Докато и Германия е в НАТО, военнополитически агресивен блок, оглавяван от САЩ, то именно последните водят активната военна политика. Така немците си намират и кой да им върши „мръсната работа”, умело използвайки американското его, което не познава граници.

Резултатът от всичко това е, че за 63 години Германия е изградила съюз, който обслужва икономическите ѝ интереси и участва в такъв, който обслужва военните ѝ интереси. Самата тя се е превърнала във Велика сила, задминавайки много от предишните си опоненти. Нещо повече – косвено успява да контролира икономиките им. Т.е. без военна сила е успяла да постигне и да надхвърли онова, което през Втората световна война почти я е унищожило. Първият етап от стратегията за овладяване на Евразия е постигнат – Европа е под немско влияние. Икономическо, но и външнополитическо, благодарение на идеята за разпростиране на „евроинтеграцията” във все повече сфери. Още повече, че Германия е привлякла и една външна сила, която не е била предвидена в първоначалния план отпреди ВСВ (макар че се твърди, че Райхът е преговарял и със САЩ), за да използва икономическия и военния ѝ потенциали – САЩ. Необходимостта от по-тясно обвързване със САЩ обаче, за да е сигурна Германия, че ще може по всяко време да разчита за целите си на своя американски партньор, би била удовлетворена чрез така нареченото споразумение за трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (по-известно с латинската си абревиатура “TTIP”). Така вече евроинтеграцията ще се превърне в евроатлантическа интеграция, а немските планове ще са погълнали още една сила, която да ги обслужва. И то каква сила! Затова, колкото и да се говори, че споразумението би облагодетелствало САЩ за сметка на „горката“ Европа, то нещата са по-скоро наобратно, макар и не съвсем. Споразумението ще обслужва интересите на първо място на Германия, а чак след това на когото и да било другиго. След евентуалното му подписване вече първата фаза на плана ще е преизпълнена.

Втората фаза е „походът на изток“ – към Русия. Прелюдията към този поход бяха събитията в Украйна. Както и в навечерието на ВСВ, Германия проверява нервите на противника си. Докога и доколко ще издържи той, докато тя си позволява да нарушава международното право. В навечерието на ВСВ Австрия и Чехословакия прекратяват самостоятелното си съществуване като независими държави, в Испания е наложен фашисткият режим на Франко с помощта на Хитлер, а чак посегателството срещу териториалната цялост на Полша води до война, което обаче не спасява последната от разпокъсването ѝ. Сега Украйна е тестовото поле за търпението на Русия. Германия обаче отново показва, че е понаучила някой и друг урок и не се ангажира лично в конфликта. Напротив – тя само подкрепя агресора, кара и сателитите си в ЕС да го подкрепят, а що се отнася до САЩ, то те са толкова заслепени от русофобията си, че не е необходимо много подканване, за да подкрепят киевската хунта. Манипулациите и пропагандата са основните оръжия на Германия, за да помогне на нацистите в Украйна. Разчетите, които Германия си прави, са следните: икономическата мощ на водения от нея блок е много по-голяма от тази на Русия, военната ѝ мощ в рамките на НАТО – също. Ако се стигне до война, то Германия най-накрая ще успее да овладее цяла Евразия. 63 години подготовка вече са довели до заветната цел – готовност за война и за овладяване на териториите, които са предназначени за „жизнено пространство“ на „великата германска раса“. Именно затова Германия, а оттам и ЕС, и НАТО си позволяват така открито да толерират нацистите на Порошенко – смятат, че за готови за война с Русия. Санкциите срещу Русия също са насочени към това да изчерпат търпението на последната, за да даде тя повод на Германия и съюзниците ѝ. Втората фаза е подготвена, чака се единствено началото ѝ.

Само че този план за овладяване на Евразия е изготвен преди ВСВ, т.е. преди повече от 70 години. По времето, когато това се случва, международната ситуация е коренно различна. Китай е разпокъсана държава, раздирана от вътрешни междуособици, изостанала, с над 80 % селско население, почти липсваща инфраструктура, ниски нива на грамотност, и на ръба на икономическата криза. Не е много по-добро и положението на страните от Латинска Америка, които се считат за „задния двор на САЩ“. Да не говорим за страните от Южна и Югоизточна Азия, някои от които са по-зле и от гореописания Китай. Тези държави в съответните региони съвсем естествено не влизат в плана за овладяване на Евразия отпреди ВСВ – те не само, че не са Велики сили, но и изобщо не са каквито и да било сили. Те се считат по-скоро за обекти, а не за субекти на международните отношения, които трябва да се съобразяват, но с които никой не е длъжен да се съобразява. Сега обаче ситуацията се е изменила. Китай и страните от Южна и Югоизточна Азия показват изключително високи темпове на икономическо развитие. Това е ускорено развитие. Демографският им потенциал е огромен. Що се отнася до най-същественото производство на настоящия етап от историческото развитие на човечеството – това на високи технологии, то именно в тези държави то процъфтява. Някога изостаналият Китай се превърна в първа икономическа сила. Така страните от тази част на света вече не са просто сила, а сила, с която останалите трябва да се съобразяват. Сходни темпове на развитие могат да се наблюдават в Латинска Америка, където като безспорен лидер се очертава Бразилия. Под нейното ръководство все по-осезаем става проектът УНАСУР (или УНАСУЛ), който да обхваща всички държави на юг от Мексико. В момента в съюза влизат 12 държави, но се предвижда неговото по-нататъшно разширяване. И след като може спокойно да се отбележи, че интеграционните процеси и в Латинска Америка, и в Южна Азия протичат сравнително гладко и успешно, то тези два региона се обособяват като безспорни центрове на силата. А връзката между всички тях и Русия е в БРИКС (съкращение от Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) – група от пет страни, които съгласуват основно икономическите си политики. Тези страни заемат повече от ¼ от сушата, разполагат с над 40% от населението на Земята, а освен това са най-бързо развиващите се в едно или друго отношение страни. Според експерти създаването и на политически съюз между тях е неизбежно.

Подценяването на тази група и по-точно изключването ѝ от немските планове, които са правени при други условия, показва основната слабост на немската стратегия. Тя просто не е адекватна на настоящата международна обстановка. Германия е проявила недалновидността да не се намеси при създаването на БРИКС. Не е успяла да предотврати засилването на сътрудничеството между участващите в тази група страни. По този начин е допуснала създаването на структура, която е много по-мощна от изгражданите от нея в продължение на 63 години. Освен това някои от членовете на тази структура са центрове на влияние, около които са групирани множество други държави в съответните региони. Ако БРИКС се създаде и като военнополитическа организация, в която да влизат и тези други държави, то немските планове изцяло ще се обезсмислят. Това е лошото на прилагането на нови методи към стари планове – понякога плановете са толкова стари, че обективните закономерности на международните отношения ги обезсмислят и или трябва да бъдат изработени нови планове, адекватни на изменилата се ситуация, или прилагащият старите се обрича на неуспех.

Разбира се, както в Първата световна война (ПСВ), така и във ВСВ, а и днес, ние сме „избрали“ страната на Германия и участваме в реализирането на един план, който е остарял, неотговарящ на реалностите и, поради това, губещ. Отново влизаме в коалиция с по-малък икономически и демографски потенциал. Отново сме на страната на агресорите. Този път обаче не е много ясно за какво да си трошим главата за трети път. В ПСВ и във ВСВ преследваме целта „национално обединение“. Сега не можем да я преследваме. И територии не можем да получим. И пари не ни се предлагат. Като цяло, изглежда, че подкрепяме поредната немска самоубийствена политика, но този път го правим напълно безплатно (е, то, че на някого му е платено, за да влезем в този съюз, това е ясно, но мисълта ми е, че българският народ като цяло нищо няма да получи, а после пак ще трябва да плаща за глупостта на своите управници и за империалистическите амбиции на Германия).

А немският „голям реванш“ е толкова изначално сгрешен...