/Поглед.инфо/ На Запад често обвиняват Русия, че e наслeдила съветската политика на международната сцена. Това обвинение обаче не е „в час“ с истината, а Западът ще трябва да смени диоптрите на мисленето, ако не иска да остане с късоглед манталитет.
Руската геополитика силно се различава от съветската и това се откроява много отчетливо в Сирия и изобщо в Близкия изток. Там Кремъл изигра поредния си гросмайсторски ход. Това е еднозначното впечатление от споразумението за създаване на зона за деескалация в южна Сирия между президентите Владимир Путин и Доналд Тръмп, обявено по време на първата им лична среща на 7 юли в Хамбург. Комай това е и най-важният геополитически резултат от тази среща. И най-малко оспорваният резултат.
Най-напред няколко думи за самата зона. За мнозина споразумението за нея бе неочаквано. Резултатът обаче хич не бе изненадващ. Миналия месец руският министър на отбраната Сергей Шойгу заяви на пресконференция в Москва, че руски и американски военни работят върху нова идея по укрепването на задействаното вече примирие в Сирия. И в Хамбург стана ясно каква е тази идея. Всъщност тя е продължение на меморандума за създаване на 4 зони за деескалация в западна Сирия, който бе постигнат този май в рамките на Астанския мирен процес. Едно уточнение – зоните за деескалация предвиждат спиране на военните действия между правителствената армия и въоръжената опозиция, но не и срещу терористичните групировки, действащи в източната част на страната. Тези зони се простират от север на юг в западната част на Сирия. Новата зона, за която бе постигнато споразумение, всъщност не е нова, а последната, най-южната зона – районите на Дераа, Ел Кунейтра и Сувейда, които стига до границите с Йордания и Израел. При нея обаче има други играчи. Ако при първите три зони гаранти и наблюдатели за спазването на примирието и за тяхното възстановяване са Русия, Турция и Иран, при тази зона действащите лица са други. Русия пак присъства, но вече със САЩ и Йордания - по настояване на опозицията и на Израел, който не желае иранско присъствие до границите си. Русия ще изпрати военна полиция, която ще поддържа спазването на примирието в координация с военни от САЩ и Йордания. Твърди се, че тези военни ще бъдат руски мюсюлмани или военни от мюсюлманските страни на бившия СССР, най-вече Казахстан, като домакин на Астанския процес.
Реакциите по споразумението говорят достатъчно красноречиво за неговата стойност. Самата сирийска опозиция го одобри без никакви мръщения и стискане на зъби. Показателна е и оценката на президентския помощник по националната сигурност Хърбърт Макмастър: „Такива зони са приоритет за САЩ и ние сме въодушевени от прогреса, постигнат при изработването на сегашното споразумение". Досега няма случай по регулирането на сирийския конфликт, който да е дал повод на американската страна да употреби прилагателното „въодушевен“.
Замисълът с тези зони е спирането на огъня постепенно да доведе до нормализирането на живота в тях, до взаимодействието както помежду им, така и с властта в Дамаск. И от само себе си да се изгради тъканта на бъдещото устройство на държавата. Замисълът за нормализирането на живота не е чужда и на самата опозиция.
Разбира се, в САЩ има достатъчно мощни сили да саботират или направо да провалят споразумението за южната зона. Но това не може да засенчи силните страни на руския подход, който в немалка степен се дължат на скъсването му с практиката от съветско време.
Руснаците имат една съвременна песен, която е емблематична за характера им: „Почему чтобы быть сильней, нам нужна беда“. Тази песен важи донякъде и за руската дипломация. Парадоксално, но най-силните си качества тя показа в бедите със Сирия и Украйна. Впрочем тези качества се мяркаха и преди конфликтите в тези две държави (примерно в сложните отношения с ЕС или САЩ), но те избуяха именно в хода на тези конфликти. Макар и наследничка на Съветския съюз, руската дипломация прилага подходи и разиграва ходовете си по начин, който е коренно различен от съветската дипломация. Тя действа далеч по-многопластово, по-многопосочно, ако щете и разнолико, но не непременно в лошия смисъл на тази дума. Очевидно тук заслугата е колкото на Владимир Путин, толкова (ако не и повече) на Сергей Лавров. Един от най-силните козове на руската дипломация е нейната диалогичност и прагматизъм. На времето съветската дипломация бе белязана с идеологическото черно-бяло възприемане на геополитическия пейзаж, с еднозначното „нет“ на диалога с всеки, който тя смяташе за заклет враг, че дори и просто за противник (изключение бе направено само с преговорите по разоръжаването със САЩ).
Дуетът Путин-Лавров тръгна по друг път – той не тръшна вратата на никого. Дори на Порошенко, който може да мине и за Потрошенко заради самоцелно вредителската му политика. Но дори и с него Москва води диалог.
Е, има изключение – Михаил Наакашвили (не е грешка). Но как да водиш диалог с посерковската му политика.
В Хамбург руският президент каза за ТАСС нещо, което би трябвало да възприемем като руския ключ по сирийското регулиране, а и по други международни проблеми. „Много неща са свързани с противоречията между страните в (близкоизточния) регион. Всички имат своите безпокойства, своите предпочитания, интереси, при това законни интереси, и към тях трябва да се отнасяме именно така – като към законни интереси. Трябва да търсим компромиси.“
В Сирия руската страна имаше, а и продължава да има немалко международни противници – САЩ (и ЕС като тяхна сянка), Турция, Саудитска Арабия, Катар. В отделни моменти някои от тях действаха направо като нейни врагове. Но Путин-Лавров нито за момент не тръшнаха вратата за диалога и компромиси с всички тях. Дори го търсеха, насърчаваха и поддържаха динамиката му. САЩ, например, въоръжаваха и насъскваха въоръжената опозиция, саботираха немалко усилия за спиране на военните действия, но прагматизмът и дипломатическата и разкрепостеност на Москва ги накараха да одобрят в края на 2015 година резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Сирия. А без нея нямаше да се стигне до сегашното примирие. Противопоставянето с Вашингтон не попречи на Москва да му предложи партниране в Астанския преговорен процес, което доведе и до споразумението за зона в южна Сирия. А и до отказа на Вашингтон от условието за оставката на Башар Асад.
Да вземем и Турция. Всички знаем през какъв трънлив участък минаха руско-турските отношения заради сваления през 2015 година руски боен самолет от турски изтребител. Но дори и в непреклонния си гняв Путин остави вратичка за помирение – той каза, че Русия ще прости, ако Турция се извини и плати обезщетение. Известно е, че Реджеп Ердоган се шмугна в компромисната вратичка на Путин. После се случи немислимото – под шапката на Кремъл сунитска Турция и шиитски Иран, които иначе са непримирими противници по силата на регионалното и религиозно противоборство, седнаха един до друг, за да омиротворяват Сирия. Така се стигна и до зоните за деескалация – с отчитане интересите не само на Иран, но и кюрдските страхове на Турция. Тук роля на Анкара е множо важна, тя е втора по значимост след руската роля - просто Анкара има влияние върху немалка част от опозицията, действаща в северна Сирия. Щеше ли всичко това да се случи, ако Путин и Лавров по съветски обичай бяха отписали Ердоган след инцидента със самолета? И не мислеха за турските интереси?
Да вземем Саудитска Арабия и Катар. Те въоръжаваха противниците на Асад, но Москва нито за миг не ги бе отписала от диалога. При това разшири диалога в посоки, които привидно нямаха почти нищо общо сирийския конфликт. Русия не си позволи да иззлорадства срещу кралството и да му прави мръсотии на петролните пазари, ами заедно с него се хвана да омиротворят петролните цени – дори с цената на намален добив от сибирските нефтени полета. Катар пък получи правото да купи дял от държавната компания „Роснефт“. Разбира се, че Русия има чисто (гео) икономически съображения да направи всичко това, но едва ли щеше да го стори, ако продължаваше да робува на еднопосочния съветски подход. И ако не отчиташе някои интереси на кралството или на емирството? В крайна сметка именно нефтеният диалог на Москва с двете държави косвено пречупи непримиримостта им по сирийската криза.
И накрая – самата сирийска опозиция. Русия не изневери на прагматизма си и спрямо нея. Преговорните процеси за Сирия са два – женевският, който тече от 2013 г., и астанският, който стартира едва този януари. Но зоните за деескалация бяха създадени именно от краткия формат, защото в него бе включена опозицията, действаща на сирийски терен (в Женева действаше „резервната“ опозиция, тоест опозицията от чужбина). На Дамаск (и на Техеран) вероятно не им е било лесно да седнат в казахстанската столица на една маса с враговете си, но макар и със скърцане на зъби трябваше да приемат диалогичността на патрона си.
Така стигаме до формулата на руския подход в сирийското регулиране - всеки съперник е равен и на партньор.Това Съветският съюз определено не го можеше, то беше противопоказно на кръвната му група.
Това не го могат и някои от актьорите на сирийската сцена – например Саудитска Арабия и Иран. Или САЩ и Иран. Доскоро не го можеха Турция и Иран.
В този смисъл ролята на Русия е уникална. Тя е единствената страна, която партнира с всички останали действащи сили на сирийската сцена. Това не се получи нито на САЩ, нито на която и да е от регионалните държави, нито на Евросъюза, чийто опит в балансирането между интересите е нещо като втората му природа. Русия стана не просто балансьорът, но и диспечерът в сирийското политическо пространство. Казано по-образно, Кремъл е като многоръкия Шива, но не във философско-притчовото му значение, а в масовото му възприемане. С една ръка той брани Асад, но с другата подканя опозицията да седне на масата за преговори. С една ръка поваля радикални джихадисти, а с другата дава знак на саудитския им покровител, че отчита опасенията му от примерно засилено иранско присъствие. (и опасенията на Израел, впрочем). От една страна, партнира със САЩ, но от друга се опитва да парира кюрдската им карта, която плаши най-вече Турция, но също и Иран.
Това, разбира се, може и да звучи като идеализиран прочит на събитията, но неточностите в този прочит едва ли изопачават съдържанието.
Това може и да не се харесва на мнозина, включително и на симпатизанти на Русия, които вероятно смятат, че Русия върви по ръба на двуличността и безпринципността. Има ли обаче друга алтернатива след 340-хилядите загинали в конфликта, след умопомрачителната разруха на Сирия и след като никой друг подход досега не доведе било до примирие, било до зони за деескалация?
В Хамбург за Путин каза още нещо за ТАСС, което също е ключ към съвременната руска политика: „Това, че са прекратени бойните действия, че сега се занимаваме със зоните за деескалация, това е огромна крачка. Сега трябва да се договорим какви ще бъдат границите на тези зони, как ще се осигурява безопасността в тях. Това е къртовска, на пръв поглед дори отегчителна и досадна, но изключително необходима и отговорна работа“, изтъкна той.
Казано иначе, става дума за движение не с големи крачки, а стъпка по стъпка. Точно това обаче не беше свойствено за съветската страна. Тя бе гигантска държава, впрочем гигантска си остава и Русия. Географският мащаб не може да не моделира мисловния и психологическия профил. Ако вземем реформите в руската история, те винаги са били „на едро“. И при Петър Велики, и при болшевишката революция, и при хрушчовото разкултване, и при горбачовата перестройка промените бяха все мащабни, ударни и с гигантски последици.
Същите са провалите и трагедиите в руската история – разпадът на руската империя, сталинските лагери, разпръснали се в 11 часови зони, началото на хитлеристкото нашествие, което стигна до портите на Москва и дори виждаше кулите на Кремъл, и накрая втори за един век разпад на гигантската държава, но този път на съветската. Русия сякаш може да живее само „на едро“ и да общува с другите държави „на едро“ – или си ми приятел, или не.
И изведнаж един Путин (и един Лавров), които мислят и действат „на дребно“ – стъпка по стъпка. Не бягат от отегчителната работа, от досадните проблеми, от обсъждане на подробности. И виждаме, че този подход дава резултат.
На времето именитият съветски и руски политорог Фьодор Бурлацки (1927-2014) беше казал, че руските реформатори са повече талантливи, отколкото умни. Те са движени от идеали и вдъхновения, могат да възпламеняват масите, да ги мобилизират с ентусиазма си, да организират национални кампании, много от тях са и обаятелни като индивиди (предавам тезата му по памет). Но те някак не стъпват на земята, не обичат пространните анализи, избягват продължителната работа с доклади и документи, не обичат постоянно да калкулират в главите си числа и данни, нетърпеливи са, а кръвната им група не понася стъпките на дребно.
В този смисъл сирийското регулиране явно случи, че Путин (и Лавров) не са „талантливи“ и не приличат на политиците, смятани за реформатори - Хрушчов, Горбачов или пък Елцин. Макар че да си многоръкия Шива при толкова разнопрофилни сили в Сирия не става и без талант – не просто дипломатически, но и геополитически, антикризисен. Не става и без лидерски талант на междудържавно общуване.
