Само нови финансови регулации могат да реабилитират държавата, политиката и демокрацията в борбата за един по-справедлив свят
Европейските срещи на върха идват една след друга и се провалят... „Пазарите" разбраха това и вече се отнасят към елитите като към обезглавени петли, елементарни играчки в ръцете на породени от самите тях сили...
Серж Алими(1)
Световната финансова и икономическа криза бушува вече пета година. За опустошенията, които нанася на жизнения стандарт, сигурността и перспективите на милиарди хора, се пише и говори всеки ден. Ако внимателно следим движението на парите обаче, трябва просто да се изсмеем на драматичния повик към всички: „Криза е, налага се да стягаме коланите!". Защото
кризата оряза доходите на обикновените хора
и увеличи богатството на най-богатите
Доказателствата могат да се вземат от произволна точка на света.
През 2010 г. авоарите на най-богатите хора, живеещи в Швейцария, са се увеличили с 16 млрд. евро. Богатството на 300-та най-богати се е увеличило за една година с 4,7 процента (2).
През 2011 г. състоянието на най-богатите британци не само не намалява, не просто се увеличава, то поставя рекорди! Според годишния списък на богатството, публикуван от „Сънди таймс" 3, общото състояние на хилядата най-богати лица във Великобритания се е увеличило с 4,7% до 414,26 млрд. паунда (508 млрд. евро). Въпреки тенденциите на страната към рецесия. Въпреки големите бюджетни съкращения. Въпреки повишената безработица. Този рекорд бие рекорда от последната предкризисна година - 2008 г., който е 412,85 млрд. паунда.
През 2011 г. е поставен и друг рекорд - в страната има 77 милиардери. При това класацията на вестника не отчита банковите сметки, а само недвижимата собственост и участията в компании. С депозитите картинката би била още по-категорична. Остава да си блъскаме главите как така най-богатите печелят от кризата, докато повечето губят. А докато губят, пропагандата им набива, че така е правилно - че трябва да сърбат попарата на лошите национални финансови и икономически показатели.
Сигурно има някакъв супер професионален отговор на този въпрос. Но и публицистичният, взет от Фейсбук, май не е далеч от истината: „Гладът не е заради това, че не можем да нахраним бедните, а заради това, че не можем да нахраним богатите."
Става дума за голямата лакомия, която черпи оръжия от промяна на правилата, от заобикаляне на правилата, от блокиране на всякакви опити за постигане на някаква социална справедливост. И, разбира се, от масираната пропаганда, която не дава достъп на обикновения човек до реалните процеси и техните пружини. Защото не е вярно, че който е умен и работлив, непременно ще постигне социално благополучие. Не е вярно, че работливите народи имат висок стандарт, а „мързеливите" заслужено живеят бедно. Не е вярно, че огромните богатства се натрупват просто с много работа, квалификация, борбеност и изобретателност. Не е вярно, че това, което е, е естественото състояние на света. Състояние, което нито трябва, нито може да бъде променено.
Затова първата глобална крачка по новия ляв път днес е
истината за правилата, които управляват света,
да стигне до колкото може повече хора
Истината за алчността на малцината, които ограбват труда на мнозинството, да стане факт на общественото съзнание.
Лакомията, която води до глобални бедствия, се признава и от високопоставени десни политици. Германският финансов министър Волфганг Шойбле например неотдавна критикува „безграничната алчност и стремежа към все по-високи печалби на капиталовите пазари, които съвсем не са невинни за банковата и икономическата криза, а и за последвалата криза в цели държави, с която се сблъскваме от 2008 г." (4)
Лакомията бива малка и голяма. Ето един пример за малка лакомия, взет от финансовия свят с наше, родно участие. През юли 2012 г. българското правителство пласира петгодишни еврооблигации на стойност от 950 млн. евро с доходност 4,436%. На български финансови субекти обаче беше забранено да участват в изкупуването. В сделката участваха 360 инвеститори - инвестиционни, застрахователни, пенсионни фондове, хедж фондове и банки. След това част от облигациите бяха препродадени на български купувачи - пенсионни фондове и банки, но при доходност ... 3,5 процента (5).
Така близо един процент остава в привилегирования купувач. Ако говорим за 1/10 от обема, печалбата на чужденеца е от порядъка на един милион евро за година. Пита се: срещу какъв труд? Образно казано, срещу натискане на две копчета на компютърната клавиатура („приеми" и „прати"). А за колко време може да изкара този милион евро един производител на реални стоки и услуги? Например ако произвежда хляб?
Може би в инвестиционния случай става дума за някаква страхотна квалификация, която би трябвало да бъде заплатена скъпо и прескъпо? Да, ама в какво се състои разликата между препродаването на облигации и препродаването на банички? Май само в това, че някои ще нарекат далаверата с баничките спекула, а далаверата с облигации - висококвалифицирана финансова сделка.
Случаят изглежда като кокошкарска история в сравнение с други „висококвалифицирани" операции. Като тази например: частни банки вземат от Европейската централна банка пари с лихва от 1% и ги дават на Гърция, но срещу 4-5% за тримесечни заеми и около 12% за десетгодишни облигации. През май 2011 г. лихвите за десетгодишен период започват да надхвърлят 16,5 процента.
„Спасяването на Гърция", или един пример за голяма лакомия
Заради срива на гръцката икономика и огромния външен дълг на страната (днес той е 150% от БВП) Европа и светът тръгнаха „да спасяват" Гърция. Ето как изглежда това спасение:
• През май 2010 г. „тройката" (МВФ, ЕЦБ и ЕК) отпуска на закъсалата страна заем от 100 млрд. евро; през март 2012 г. - втори транш от 130 млрд. евро; очаква се тази година да бъде отпуснат още един транш от 31,5 млрд. евро.
• За да може да погасява лихвите, Гърция започва да продава шестмесечни и тримесечни облигации. Тоест да взема нови заеми, за да връща старите. Пазарите въобще не се назлъндисват. Търсенето на гръцки облигации е от два до четири пъти по-голямо от предлагането.
• През август т.г. Агенцията за управление на външния дълг на Гърция съобщава, че е събрала 3,13 млрд. евро с лихва от 4,48%. Финансовото министерство обявява, че ще приеме още оферти в размер на 30% от търгуваната сума. Акумулираната сума достига 4,3 млрд. евро. Тя е необходима за погасяване на облигационен заем с падеж на 20 август.
Само по този заем Гърция плаща лихви от порядъка на 50 млн. евро. (А пиесата се повтаря всеки месец, по веднъж или два пъти, с различни суми и с малка разлика в лихвените проценти.)
Срещу каква работа „спасителите" печелят тези пари? Срещу каква суперквалификация? И кой трябва да изработи тези пари? Гърците, разбира се. Но тъй като икономиката им не е в растеж, парите ще се вземат от орязване на заплати, пенсии, социално дело, здравеопазване и прочее.
В същото време Европейският фонд за финансова стабилност (ЕФФС) също продава облигации, но на лихва от 0,14%. Защо този фонд със събраните пари не купи гръцки облигации, пък да „одере" съседите с десет пъти по-висока лихва? С 1,4%! Защото правилата не позволяват. Защото Гърция трябва да бъде одрана не с десет, а с тридесет пъти по-голяма лихва. Сега им е паднала.
Между другото самото германско финансово министерство обяви, че до края на 2011 г. гръцкото правителство е превело на Германия 380 млн. евро лихви върху заемите, с които най-силната европейска икономика е участвала в първия спасителен пакт. Лихвите по въпросните заеми се движат между 3,423 и 4,528 процента.
Факти от този сорт обаче, осветляващи финансовите аспекти на европейската „доброта и загриженост", са хвърлени в мъгла. Неслучайно мощните медии всеки ден обясняват как „мързеливите" гърци трябва да правят още и още съкращения, да дават още и още жертви, докато „загриженият" свят ги „спасява". Никоя от големите медии не изкарва на светло шаячната истина за разликата в лихвите. А именно тази истина по един много ясен начин показва в каква посока се движат парите.
В края на август гръцкият министър-председател Андонис Самарас каза, че не иска повече пари, а малко въздух, за да постигне страната растеж. Той помоли за отсрочка от две години, в които да осъществи бюджетните мерки, наложени от спасителния план. Мощен хор от европейски политици и финансисти обаче извика „Не може!". Как така гърците ще се отпускат! А защо да не може? Защото грабежът, пардон - спасяването, трябва да бъде качествено и пълноценно.
Европейското възмущение от „претенциозните" гърци понякога се редува с европейско удовлетворение. То беше демонстрирано на 29 август, когато гръцкото правителство внесе законопроект за премахване на представителните разходи на премиера, председателя на парламента, министрите и зам.-министрите (за всички данни за Гърция, посочени по-горе, виж 6) (6). Достойна за уважение саможертва! От тук насетне гръцкият премиер, ако иска да почерпи едно кафе, ще трябва да се бръкне в частния си джоб. От това щели да се спестят 400 хиляди евро годишно. Над 120 пъти по-малко от тримесечната печалба на „спасителите", за която вече стана дума.
Възпитателно е, когато към цинизма се добави и унижение
А в голямата лакомия институционалният цинизъм често е придружен и от личен. В края на май генералната директорка на МВФ Кристин Лагард се изяви с публично възмущение от „всички онези хора в Гърция, които се опитват да избягнат плащането на данъци". В същата седмица стана ясно, че тя самата не плаща никакъв данък върху заплатата си от 467 940 щ.д. плюс режийни на стойност 83 760 щ.д. за година. За да получи такава чиста сума, редовият данъкоплатец в САЩ трябва да плати 35% данък върху доход от 630 000 щ.д. Разбира се, Лагард не си е измислила тази екстра. Тя й е дадена от Виенската конвенция, която постановява, че „дипломатическите служители ще бъдат освободени от всички задължения и данъци, дължими като физическо лице или притежател на недвижима собственост..." (7). Извоювана привилегия, така да се каже. Когато обаче човек я има, би трябвало да бъде по-въздържан, обсъждайки финансовите отговорности на другите.
Този цинизъм всъщност ясно показва как широките кръгове от богатите отговарят на въпроса
„Кой трябва да плати сметката на кризата"
Има, разбира се, примери и в обратна посока. Стивън Кинг и Уорън Бъфет са сред извънредно богатите американци, които призоваха правителството да ги обложи с по-високи данъци. Те обаче не срещат разбиране в своите среди.
И така, в края на април стана известно, че за три години Европейската централна банка (ЕЦБ) е отпуснала на банките от еврозоната заеми в размер на един трилион евро при лихва от 1%. Всеки може да сметне за какви пари става дума, ако този трилион след това е раздаден с лихви от 3-4% (за тригодишни книжа). И къде са тези пари? В кого са? От кого са изкарани? Ако са напечатани, кой плаща сметката?
Ето как се изразява дясната преса: „Използването на евтините заеми на ЕЦБ (1% лихва) наистина даде на банките стимул да ги вложат в държавен дълг на Испания и Италия... и така да направят бърза печалба" (8). Това направо си е трогателен стимул. Взимаш двадесет лева от някого, даваш ги на друг и си печелиш един обяд. Ами ако смятаме двеста милиарда? Или петстотин милиарда?
Разбира се (понеже е добър и професионален), вестникът уточнява, че банките не са вложили тези пари в заеми за бизнеса и домакинствата, което би смекчило ефекта от бюджетните съкращения. Ама защо пък да го правят? При домакинствата има несигурност, има процент лоши кредити. Виж, при държавата Италия е друго - тя със сигурност няма да фалира. Освен това защо да се занимават с бизнеса и домакинствата? Някой да ги кара? Да ги стимулира?
И все пак тези колосални печалби кой ги изкарва?
Разбира се, „мързеливите" гръцки, италиански и испански граждани, които от сутрин до вечер се гънат в малките си семейни хотелчета и треперят при мисълта, че този сезон може да фалират. Или гръцките, италианските и испанските рибари, който по цял ден хвърлят мрежите. Именно те, „мързеливите", всъщност изработват стотиците милиони евро, предназначени да попаднат в банковите сметки на „работливите" английски, люксембургски, немски и прочее банкери. Които печелят, защото, видите ли, поемат страшния риск... да не си получат парите. Въпреки че обичайна практика е да ги застраховат, отделяйки част от кражбата - пардон, от печалбата - за съответния застраховател.
При това голямата лакомия не се ограничава само с търговията с пари и всякакви финансови деривати. В доклад на Организацията на ООН по прехрана и земеделие (ФАО) за 2011 г. се посочва, че само 2% от срочните договори за хранителни суровини приключват с действителна доставка на определена стока. Останалите 98% се препродават от спекуланти преди датата на изтичане на договора. Доклад от 2009 г. пък, предназначен за американския Сенат, който критикува спекулата на зърнения пазар, посочва факта, че някои търговци притежават по 53 000 договора (9). Нали се сещаме кой изработва спекулативните печалби - същите тези „мързеливци", за които неолибералните философи много обичат да приказват. Ами, свободна търговия, казват. Да, но
когато свободата на търговията увеличава глада по света,
тя се превръща в робство за мнозинството
На фона на голямото ограбване някои „притеснения" на Европейската комисия звучат направо трогателно. Например притеснението, че през 2008-2010 г. заплатите в България нараснали твърде много - с цели 27,8 процента (10)! Поради което през февруари тази година ЕК предупреди страната ни и я постави под наблюдение. Родните десни папагали също виждат в нарастването на заплатите големия проблем на Европа. Обсъждайки плахите мерки на Франсоа Оланд да постави пранги на финансовите спекулации, в. „Капитал" с удоволствие цитира главния изпълнителен директор на „Пежо" Филип Варен, според когото големият проблем на неговата компания идвал от цената на труда. За последните 10 години разходите за един работник на час във Франция се били вдигнали с 31%, а в Германия, видите ли, само с 19 процента (11)!
Защо обаче не представят други данни? Например как се променя делът на заплатите и осигуровките в добавената стойност.
Статистиката показва, че през 80-те и 90-те години на ХХ век този дял е намалял с повече от 8 пункта от БВП. В същото време сумите, изплащани на собственици на капитал и земи, са се увеличили от 3% на 8% от брутната добавена стойност за периода от 1982 г. до 2007 г.(12) „Доходите от капитал, от лихви и дивиденти се ползват с огромни привилегии. По данни на националното счетоводство 80% от тях се изплъзват от прогресивния данък благодарение на многобройните специални режими за опрощаване на данъци... За пет години, от 2003 до 2008 г., мащабът на раздаваните подаръци нарасна с 47%, като се увеличи от 50 на 70 млрд. евро... Дивидентите са нараснали от 3,2% от БВП през 1982 г. на 8,5% през 2007г. А това представлява прехвърляне на 80-100 млрд." (13)
Още нещо за механизма на задълбочаващото се неравенство
Механизмът за обогатяване на висшето финансово съсловие е всъщност много прост. Колкото по-големи финансови трудности има една страна, толкова по-лоша оценка й дават световните рейтингови агенции, толкова „по-рисково" става според тези оценки отпускането на кредити за нея, толкова по-високи лихви й искат финансовите институции.
За да изпроси милост от пазарите, съответната страна съкращава драстично разходите. Което по правило удря обикновените граждани. От това обаче финансовите институции генерират по-високи печалби. Печалби, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като паразитни и спекулативни, доколкото не са резултат от вложен труд, време и интелект.
Ето как сферата, която потопи света в кризата, получава яки бонуси, за да спасява света, който потопи. Преди да застане в ролята на спасител обаче, тя самата трябваше да бъде спасена от същите тези, които потопи и които след това започнаха да я молят за спасение.
Образно казано, получи се следното: имам 100 лева, но моята банка фа- лира и ми вземат 20 лева, за да я спасят (защото била кръвоносната система на обществото - без нея нямало как да се развивам, от нея трябвало да вземам пари, за да върви бизнесът ми или да увелича потреблението си). След това аз наистина се нуждая от пари, искам 100 лева от банката, но тя, позовавайки се на едни експертни оценки, ми казва, че съм станал рисков кредитополучател, защото вече нямам 100 лева, а само 80. Затова ми дава кредита, но не срещу три, а срещу пет процента лихва. Тя не е пострадала от кризата (аз съм я спасил с моите 20 лева), но аз пък съм обеднял с 25 лева, вместо само с три. Ето ти разслоението. Логично, пазарно, съвременно и преди всичко „правилно".
Не трябва обаче да крием и факта, че още в началото на кризата бяха предприети мерки срещу това разслоение. Например през октомври 2008 г. германското правителство прие ограничение на заплатите на мениджърите на затруднените банки - максимум 500 хил. евро годишно. Представяте ли си, таван от 40 хил. евро на месец, направо да ги ожалиш! И за да не бъде съвсем грубо, законът предвиди изключения от правилото (14).
Ето това се казва „голяма лакомия". И когато икономисти и политици, в чиито глави освен „печалба" съществува и понятието „справедливост", предлагат ЕЦБ директно да дава пари на закъсали правителства, цялото неолиберално войнство настръхва и надава вой: „Ама това е нарушаване на закона, на правилата, по които работи ЕЦБ!".
А какво пречи правилата да се променят?
Защо е нужен посредник между централната банка и испанската държава например? Защото, ако го няма, няма как с две натискания на копчета да спечелиш толкова, колкото хиляди хора биха спечелили с нормалния си производителен труд за целия си живот.
Разбира се, в публичното пространство се дава съвсем друго обяснение за необходимостта от посредник. Ето как разсъждава президентът на Бундесбанк Йенс Вайдеман: „Пълното премахване на дисциплиниращия ефект на нарастващите лихвени проценти би било фатално... Когато държавните кредити поскъпнат, рязко намалява изкушението да се вземат заеми" (15). Много разпространен аргумент. Да, но закъсалите държави продължават да вземат заеми дори при високи лихви не просто защото са изкушени. Те трябва да връщат стари кредити, трябва да плащат заплати, пенсии, обезщетения; те трябва да поддържат здравеопазване, образование и пр. (Освен ако не решат, като България, че доходите и социалните системи нямат значение, за разлика от финансовата стабилност.)
Като става дума за изкушения обаче, трябва да се споменат поне още три. Първо, изкушението на финансовите пазари да изсмукват колкото може по-големи печалби, дори ако по този начин тласкат съответната държава към фалит. Второ, изкушението на самите закъсали държави да спрат плащанията, за да спасят обществата си от мизерия и бунтове. Трето, изкушението на значими ръководни фигури да се противопоставят на изкушението на алчността с нови правила.
Ако струпаме четирите изкушения на куп и се видят техните зависимости, ще се очертае картината на днешната глобална социална битка.
Един вектор на тази битка, независимо от политическите пристрастия на нейните главни двигатели, получи мощен импулс през септември т.г. На 6 септември управителният съвет на ЕЦБ взе решение да изкупува директно неограничено количество държавни облигации. Естествено реакцията на финансовите среди беше повече от бурна. Най-рязък в своите коментари беше германският финансов министър Волфганг Шойбле: „Възможен е съдебен процес срещу плана на ЕЦБ за изкупуване на облигации" (16). И защо? Защото това щяло да доведе до финансиране на правителства чрез печатане на пари.
Какъв беше ефектът от решението на ЕЦБ? Лихвите, които финансовите пазари искат от правителствата, тръгнаха надолу. Например на 13 септември Италия продаде тригодишни облигации за 4 млрд. евро при доходност от 2,5% - най-ниската от близо две години насам. За Испания - лихвата по базовите десетгодишни испански облигации стана 5,62%, след като само преди месец и половина беше стигнала 7,64%! Зад тези проценти се крие голяма драма. Това са стотици милиони, които всяка година ще остават при испанския народ, вместо да попадат в джобовете на „спасителите". Разбира се, драмата е за последните. И прекрасен повод обикновените хора в Испания да празнуват.
Само едно решение, последвано от една пресконференция на Марио Драги,
накара спекулантите рязко да ограничат апетита си
И изведнъж видни финансисти се плеснаха по челото и направиха заключението, че твърде е възможно на ЕЦБ изобщо да не й се налага да изкупува облигации. „Заплахата, че в рамките на новата програма ЕЦБ ще изкупува неограничено количество облигации, означава, че в края на краищата интервенция няма да е необходима", каза Паникос Деметриадес, управител на Централната банка на Кипър и член на управителното тяло на ЕЦБ. После пояснява: „Никой няма да посмее да спекулира срещу неограничената мощ на една централна банка."
Думата „заплаха" е много точна. Размаханият пръст е срещу всички, които, колкото по-закъсали страни има около тях, толкова по-силно потриват ръце. Заплашени са паразитните печалби. Заплашена е огромната лакомия на спекулативния капитал.
Друга, емблематична част от глобалната битка за социална справедливост е близо 40-годишната история на
борбата за облагане на финансовите транзакции -
една от основните регулации
Съвсем малко история. През 1972 г. Нобеловият лауреат за икономика Джеймс Тобин, който по никакъв начин не е искал да бъде свързван с левицата, предлага международните финансови транзакции да се облагат с данък. Имал е предвид главно валутния пазар. Според него този данък би могъл съществено да ограничи спекулата и да натрупа сериозни суми, чрез които да се решават глобални проблеми.
През декември 1997 г. Игнасио Рамоне в своя уводна статия в „Le Monde diplomatique" под заглавие „Да отнемем силата на пазарите" апелира: „Абсолютната свобода на движението на капиталите дестабилизира демокрацията. Поради тази причина трябва да се създадат ограничаващи механизми. Единият от тях е данъкът „Тобин"...
На 3 юни 1998 г. в Париж печатни органи, профсъюзи, асоциации и физически лица създават Асоциацията за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите (Attac - от френското Association pour une Taxation des Transactions financiers pour l, Aide aux Citoyens). Шест месеца по-късно, на 11-12 декември 1998 г., по покана на френската асоциация Attac се учредява и международно движение Attac. Така започва международната битка за облагане на сделките с валути.
През 2002 г. специалисти изчисляват, че обемът на този пазар е от порядъка на един трилион долара. Предложенията за размер на данъка варират от 0,1% до 5 процента (17).
Междувременно силата на финансовия капитал расте неимоверно. Ако през 1997 г. финансовите транзакции са били 15 пъти по-обемни от производството, сега са 70-75 пъти!(18). Специалисти твърдят, че дневният оборот на световния валутен пазар днес надвишава 4000 милиарда долара (19).
Няколко парламента приемат по принцип необходимостта от такава глобална регулация - Канада (през 1999 г.), Франция и Белгия (през 2004 г.).
През март 2010 г. Европейският парламент приема резолюция, с която настоява Еврокомисията да разработи план за въвеждане на данък върху финансовите транзакции. „Ако глобалното въвеждане на този данък се окаже невъзможно, ЕС трябва да разгледа възможността за неговото едностранно въвеждане", се казва в решението (20).
На среща в Торонто през юни 2010 г. Г-20 решава, че всяка страна, която сметне за нужно, може да наложи данъци върху дейността на своите банки, но отхвърля идеята за глобално облагане на финансовите операции. Германският канцлер Ангела Меркел с разочарование констатира, че в Г-20 няма единна позиция и потвърждава своето мнение, че такова облагане трябва да се приложи.
Същата година в Европейската комисия правят изчисления, че минимална такса върху финансовите транзакции ще носи за държавите членки между 145 и 372 млрд. евро годишно (21).
През юли 2011 г. ЕК отново настоява държавите да въведат такъв данък (22).
През август 2011 г. след двучасова среща в Елисейския дворец тогавашният френски президент Никола Саркози и Ангела Меркел решават да поискат от всички страни - членки на ЕС, да наложат от септември данък върху финансовите транзакции. Но „пазарите не харесаха идеята за облагането на финансовите транзакции", както писаха вестниците (23).
В края на септември 2011 г. и председателят на ЕК Жозе Барозу предлага на Европейския парламент да приеме такса върху финансовите транзакции. Според него това би носило до 55 млрд. евро на година. Поет е ангажимент предложението да бъде обсъдено от 27-те страни членки. Барозу говори за такса от 0,1% - за операции с акции и облигации, и от 0,01% - за деривати. Форексът (валутният обмен) не се визира. Повече от половината от приходите щели да бъдат за бюджета на ЕС, а останалото да се връща в страните членки (24).
През януари 2012 г. Никола Саркози обещава да започне обсъждане на проекта, известен като данъка „Тобин", дори при липса на подкрепа от страна на някои партньори от ЕС (25).
Няколко дни след това британският премиер Дейвид Камерън заявява, че Англия ще продължи да блокира облагането с данък на финансовите операции в страните на ЕС, за каквото настоява Франция.
Пак през януари датското председателство на ЕС отхвърля идеята за въвеждане на данък върху финансовите транзакции в целия ЕС. Копенхаген заявява също, че е против приемането му само в страните от еврозоната, както настояват Париж и Берлин.
Междувременно френските банки обявяват, че ще бъдат принудени да изнесат по-голямата част от своите финансови операции в чужбина, ако държавата въведе едностранно т.нар. данък „Тобин". Швеция също излага свои аргументи „против" (26).
Тук е мястото да се отбележи, че в средствата за масова информация, а и в изказванията на политици и икономисти, твърде произволно се използва името на Джеймс Тобин. На практика се говори предимно за облагане само на част от търговията с акции. Някои (като Барозу) разпростират идеята и до търговията с облигации и деривати. Търговията с акции обаче в световен мащаб заема само 3,5% от оборота на финансовите пазари. Втора по дял е търговията с деривати - 39,3%, с облигации - 1,3%. Най-голям дял има пазарът на валути - 55,9 процента (27)!
След толкова много говорене, съвещания, препоръки и призиви най-после, на 1 август т.г., новият френски президент Франсоа Оланд въведе данък върху част от търговията с акции. Неговият размер е 0,2% (Саркози до последно предлагаше 0,1%) и засяга всички компании с основно седалище във Франция, чиито акции се търгуват на борсите и които имат пазарна стойност над един милиард евро. Става дума за 109 компании. Оланд смята, че така ще събере около 170 млн. евро през 2012 г. и до 500 млн. евро през следващата година. Франция наложи и друг данък с размер от 0,01% върху сделки със застраховки при фалит по държавни облигации на страни от Европейския съюз.
Това е голям пробив. Голяма победа за всички, които настояват за регулации върху финансовия капитал и за някакви юзди на спекулативния капитал. Голямата победа не е нито в обхвата на данъка, нито в сумите, които се очаква да бъдат събрани. И обхватът е малък, и сумите са малки. Нанесен е обаче удар върху едно табу. Крачката е малка, но кракът е на пътя. След точно 40 години говорене за данъка „Тобин" пръв на пътя стъпи социалистът Франсоа Оланд.
Цялата история за облагането на финансовите транзакции до този момент показва колко дълга, трудна и изтощителна ще бъде борбата. Защото за финансовите спекуланти е абсолютно естествено ти да платиш 20% ДДС, когато си купиш обувки, но е скандално неприемливо те да платят макар и 0,01%, когато си купят един милион долара, които утре ще препродадат с печалба.
Европейската левица също се включи в тази битка. В своя декларация 1000 депутати от партии - членки на ПЕС, поискаха още от 2013 г. да започне облагане на всички финансови транзакции с 0,05% и изчислиха, че приходите от такъв европейски данък ще бъдат 200 милиарда евро годишно.
Така че в интелектуално-политически план има поне една добра новина. Финансовата криза е на път да очертае
финалната права на дългата идейна криза в лявото пространство
Първо, стана ясно какво левицата не може. Тя не може да защитава интересите на наемния труд и на социално слабите просто и само на национално ниво. Времето, в което съумяваше да притиска националния капитал и да отвоюва придобивки и социална сигурност за широките слоеве, отдавна отмина. Пресните примери са със социалистическите партии на Гърция и Испания... Бидейки на власт, те бяха принудени да направят всичко, което поиска от тях глобалният финансов капитал.
Второ, кризата направи твърде релефен субекта, който превръща капитализма в казинокапитализъм, в мутрокапитализъм (ще рече капитализъм, който увеличава неравенствата, изтръгва социални придобивки, извоювани със столетни борби, и хвърля в несигурност милиарди хора, докато други - абсолютно паразитно! - трупат милиарди). „Релефен" не означава „на светло". От левите световни лидери най-точно го определи Франсоа Оланд: „В тази битка, която започва, ще ви кажа кой е истинският ми противник. Той няма име, няма лице, няма партийна принадлежност, той никога няма да се кандидатира и никога няма да бъде избран. Този противник е светът на финансите" (28).
Трето, кризата открои правилата, които управляват света. Те спокойно могат да получат името „голямата световна лакомия".
Четвърто, в общи линии станаха известни
регулациите, които трябва да се случат, за да бъдат променени сегашните правила
• Спекулативният капитал трябва да плаща за фантастичните си обороти. Световните финансови транзакции за година са от порядъка на 3 450 000 милиарда евро (29). Това е 75 пъти повече от оборотите на реалната икономика. Ако бъдат облагани с данък дори от 0,1%, получената сума ще бъде от порядъка на 3400 милиарда евро. Това е т.нар. такса „Тобин".
• Местата, известни като „финансов рай", трябва да бъдат унищожени. В тях се укриват от данъци колосални суми.
• На акционерния капитал трябва да бъде сложен таван на допустимата печалба - SLAM (Shareholder Limited Authorized Margin), на български - ГРАП (Граница на разрешената акционерна печалба). Сега добре печелещи фирми затварят печеливши производства само защото акционерите им искат да печелят още повече. Мултинационалната фармацевтична компания „Санофи" например се готви да съкрати 2500 работни места, макар че през 2011 г. е реализирала печалба от почти 6 млрд. евро и е изплатила на акционерите си 1,3 млрд. Дивиденти (30).
• Банковата дейност трябва да стане прозрачна. В името на борбата не само с нелегалните пари на престъпността, но и с бягството от данъци. Твърди се, че само в Швейцария само гърци държат 20 млрд. евро, естествено укрити от данъци (31).
• Високорисковата финансова дейност трябва да бъде отделена от класическото кредитиране. Поддръжниците на този подход припомнят закона „Глас-Сийгъл", приет след Великата депресия и отменен по времето на Клинтън през 1999 г. Законът разделя банките на инвестиционни и обикновени и така защитава влоговете и класическото кредитиране от банкерските авантюри с високорискови операции.
• Капиталът трябва да си плаща за делокализациите и за освобождаването на работна ръка (32).
• Наддържавните обединения трябва да създадат собствени рейтингови агенции. Известна е ролята на сегашните „суперкомпетентни" и „безпристрастни" агенции в грабежите чрез спекулативни лихви. Във връзка с това Пол Кругман припомня, че до месеца на смъртта на „Лемън брадърс", чийто колапс предизвика глобална паника, Standard & Poor,s (S&P) даваше рейтинг А на тази фирма (33). Чрез собствени системи за кредитиране същите тези наддържавни обединения трябва да влязат в конкуренция с прословутите световни финансови пазари и да охладят мераците им за спекулативни лихви.
Естествено списъкът е далеч по-дълъг. Общият знаменател на всички тези регулации е реабилитация на държавата, реабилитация на политиката, реабилитация на демокрацията.
И тъй като последната дума от безкрайни употреби и най-вече злоупотреби е изпразнена от съдържание, необходимо е пояснение. „Демокрация" означава избирателят действително да може да избира между политики и да овластява техните носители. Политиците да зависят от избирателите, а не просто от анонимния и всемогъщ финансов капитал. Който, както правилно отбелязва Оланд, никога и никъде не се кандидатира на избори.
Сама по себе си борбата за превръщане на тези регулации в действителност не е лява. Неслучайно и много политици на десницата говорят за регулации. Тя обаче е необходимото преддверие към бъдещи леви политики. Без нея нито ще има ресурс за лява политика, нито ще бъде ограничена лакомията, която копае все по-дълбоки пропасти между бедни и богати.
Статията е редакционно приключена на 15 септември 2012 г.
БЕЛЕЖКИ
1.Алими, Серж. Петли без глави. - Монд дипломатик в Дума, 05.01.2012 г.
2. Profit.bg, 02.12.2010 г.
3. Profit.bg, 29.04. 2012 г.
4. Les Echos, Paris, 16-17.12.2012 г., цит. по [1].
5. Аврамов, Йосиф. Провалът, представен като успех. - Дума, 02.08.2012 г.
6. Economy News.bg, 14.06.2011, 07.03.2012; radar.bg, 19.06.2012; infostock.bg, 19.06.2012; GRReporter, 14.08.2012; Капитал, бр. 34, 25-31.08.2012; mediapool, 29.08.2012.
7. Investor.bg, 30.05.2012 г.
8. Капитал, бр. 17, 28.04.-04.05.2012 г.
9. Монд дипломатик в Дума, 16.02.2012 г.
10. Сега, 15.02.2012 г.
11. Капитал, бр.30, 28.07.-03.08.2012 г.
12. Монд дипломатик в Дума, 17.06.2010 г.
13. ЛьоДигу,Жан-Кристоф. Да се реабилитира данъкът. - Монд дипломатик в Дума, 17 март 2011 г.
14. Агенция „Фокус", 23.10.2008 г.
15. Цит. по [1].
16. По investor.bg, 13.09.2012 г.
17. Ново време, бр. 7 от 2001 г., бр. 4 от 2002 г., бр. 5-6 от 2003 г, бр. 4 от 2007 г.
18. Алими, Серж. След Тобин накъде? - Монд дипломатик в Дума, 02.02.2012 г.
19. Лоран,Жак. Войната на валутите, митове и реалност. - Монд дипломатик в Дума, 16.12.2010 г.
20. Първанов, К. - Тема, брой 26, 5-11 юли 2010 г.
21. Рамоне, Игнасио. Социален изблик във Франция. - Монд дипломатик в Дума, 17.11.2010 г.
22. Капитал, бр. 26, 02-08 юли 2011 г.
23. Труд, 17 август 2011 г.
24. Liberation, 28.09.2011 г.
25. Дума, 09.01.2012 г.
26. Капитал daily, 11.01.2012 г.
27. Николов, Чавдар. Финансовите авантюри се плащат от обикновения човек. - Дума, 08.06.2012 г.
28. В предизборна реч на 22 януари т.г., цитирана в Монд дипломатик в Дума, 02.05.2012 г.
29. Рамоне, Игнасио. Големият скок назад. - Монд дипломатик в Дума, 15.12.2011 г.
30. Лордон, Фредерик. Пежо - социален шок и повратна точка. - Монд дипломатик в Дума, 16.08.2012 г.
31. Шпигел, 28.08.2012 г.
32. Цит. по 30.
33. New York Times, 09.08.2011 г.
Сп. Понеделник
