/Поглед.инфо/ В края на август т.г. австрийският вестник „Дер Щандарт“ написа, че „ЕС, Русия, Китай, САЩ и Турция използват търговия и политика, за да консолидират влиянието си на Балканите“. Вниманието е съсредоточено най-вече към Русия, която „не иска Македония да се присъедини към НАТО и следователно се опитва да подкопае историческото споразумение между Гърция и Македония за разрешаване на спора за името“. Настоява се, че Москва е „нервна“, защото изградения от нея пъзел в региона не се получавал. Нито дума, че се иска промяна на името под чужд натиск. После германският „Велт“ заяви, че се наблюдава „Ердоганизация на Балканите“, защото Турция налива средства в региона с цел „насърчаване на ислямизацията“. Визира се Босна и Херцеговина, БиХ, където се изповядвал либерален /!/ ислям, но Анкара искала да промени това като поощрявала османското наследство. Чрез държавната ТИКА се инвестирали 70 млн евро за джамии, училища, банки, инфраструктурни и енергийни проекти, както и телекомуникации. Напомня се, че през май при посещението на Ердоган в Сараево босненският лидер Изетбегович е казал, че той е „изпратен от Аллах“ и го е нарекъл „брат ми“. Нали и неговият баща преди кончината си остава БиХ като наследство на Ердоган с цел „да се грижи за страната“. Междувременно „Вашингтон пост“ се спира на темата как „Русия и Китай се опитват да отслабят влиянието на Запада“ като разширяват сътрудничеството си във всички области, включително военната. Балканите са споменати като територия, където китайските капитали „навлизат стремително“ и се заемат все повече „свободни ниши“. Не само в нашия регион, разбира се. Няма спор, че Балканите са терен за „кръстосване на саби“ на геополитическите играчи от векове и че всеки неизменно е дърпал чергата към себе си в съответствие с националните си интереси. Няма спор, че това по-често е ставало в ущърб на интересите на балканските народи, които услужливо са наречени „барутния погреб на Европа“. Историята е пълна с факти, че интересите са прокарвани най-често чрез местни лидери, които в името на оцеляване, власт и придобивки са заемали съответни позиции. Най-добре е да са уязвими с деяния, за да е лесен контролът и „вилицата на врата“ да не личи от пръв поглед. Колкото и да се обвиняват взаимно „великите“ за ролята им, например на Балканите, не са тайна „лицата за влияние“, на които се дърпат конците в съответна посока или членство. Когато Лавров, руски външен министър, казва, че „Западът се опитва да превърне Балканите в плацдарм срещу Русия“ той има своите основания, защото последователното приемане на балканските страни за членки в НАТО всъщност създава верига от насочени към Москва бази на този военен съюз. Няма как това да не противоречи на руската сигурност и интереси. Всеки е в правото си да ги отстоява. Но когато опитен политик като Андонис Самарас, експремиер на Гърция от „Нова демокрация“, заявява, че „американците и европейците направиха грешка на Балканите, както с „Арабската пролет“, думите му са повод за размисъл. Защото веригата от „грешки“ взе да набъбва. Ирак бе съсипан след манипулативни внушения за химически оръжия и заплахи от страна на Багдад. Либия е в разруха след операция на НАТО. Сирия 7 години се раздира от война, а краят й все се отлага. Европа се гъне под напора на мигрантски потоци, вината за които се прехвърля във всички посоки, но канцлерът Меркел ще плати цената с отказ от партийно лидерство и следващо канцлерство. При всички цитирани случаи най-често като начин за въздействие в определена посока се използва метода на ултиматумите. Обикновено го свързват с политиката на „моркова и тоягата“. Но Самарас е убеден, че „САЩ и Европа поставят ултиматуми на онези, за които се знае, че са готови да отстъпят“. Белград например през последните дни е с ултиматум т.е. „предложение“ на ЕК за затваряне на нови 3 глави от преговорния процес за членство в ЕС срещу подновяване преговорите с Прищина, които да доведат до признаване на новата балканска страна. Без значение какви компромиси ще направят. Е, сърбите са известни като „твърди глави“ /ама винаги с Русия зад гърба си/ и на този етап определят тази позиция на Брюксел като „неприемлив ход за сметка на нейните национални интереси“. Можели да затворят не 3, а 7 глави, но ЕК един вид се разсейвала. Просто Сърбия разчита, че ЕК е в края на своя мандат, предстоят европейски избори през май 2019г, а там вече не е „каквото сабя покаже“. „Гардиън“ пише само преди дни, че „всеки четвърти европеец гласува като популист“ т.е. очаква се, най-вече в десния сектор и центъра, партиите с националистически идеи да влеят решаваща жизнена сила в Брюксел. И не е ясно как ще продължи тази политика на „търгуване на преговорния процес“, както се изразяват все повече експерти на Запад. На Балканите бе прието за нормално да се прилага „глави срещу диалог и членство“, което в крайна сметка се оказваше, но след време, че е срещу собствени национални интереси. Най-вече икономически. Разбира се, че и Сърбия, и Косово са заинтересовани от нормализация на отношенията. Но всеки си има интереси и противоречащи си един на друг „голям брат“ зад гърба. САЩ не само способстваха за създаване на Косово, не само изградиха там военната база „Бондстийл“, но и открито стоят зад Прищина по всички въпроси, които се отнасят до тази „изконна сръбска територия“, както я наричат в Белград. Зад Сърбия, естествено, стои Русия и казват, че президентът Путин е приготвил „голяма кошница с подаръци“ при предстоящото му през януари гостуване в сръбската столица. Тази ситуация не е нова. САЩ и Русия отдавна са с противоположни позиции в региона. Едните разчитат на „албанската дъга“ /като Анкара/, а другата страна – на православието и славянските корени. Разделени Балкани? Да, ама и светът не избра Косово за член на Интерпол, въпреки че кандидатства за 3-ти път с цел да има международно признание като функционираща нормална държава. Е, и руският представител не стана председател на тази организация, но Москва едва ли наистина е очаквала западни страни да я подкрепят при гласуването, след като са известни методите на натиск, които се използват в такива случаи. Вашингтон добре ги владее. Но прави впечатление,че дори френският президент Макрон бе принуден да каже, че „ние не сме васал на САШ, а съюзник“. Нещо различно се носи във въздуха. Защото в същото време и Герхард Шьодер, ексканцлер на Германоия, казва, че „САЩ се отнасят с нас като с окупирана страна, Германия трябва да търси нови съюзници“ /визира Китай/. В случая Меркел остана на заден план, но брани „Северен поток- 2“, срещу който САЩ са категорично против. Кой ще им купува втечнения газ, ако този проект се осъществи? Само Полща и Украйна не са достатъчни.
На този фон ситуацията на Балканите, които са наш приоритет не само заради миналото ни председателство, е най-малкото тревожна. Членството в ЕС на Западните Балкани, за което лобирахме 6 месеца като председател, се отдалечава във времето. На хоризонта са нови сили в Брюксел и няма яснота за техните „приоритети относно разширяването“. Националистически настроени лидери има не само в нашия регион /последно такива станаха водещи и в БиХ/, а това измества фокуса на политиките и в Брюксел, и в балканските столици. Растат опасенията, че ЕС се ограничава с пожелания и грешни ходове в региона. Да се констатира, че „Балканите се Ердоганизират“ не е достатъчно. Анкара си следва своята т.н. неосманска политика. Разчита на изповядващото ислям население в балканските страни и на „османското наследство“. Китай си следва своя „път на коприната“ и инвестира в някои страни от региона. Русия трудно ще отстъпи от историческото си присъствие тук, независимо, че Вашингтон й води по точки след приемането на Черна Гора и Албания в НАТО. А случаят с Македония е различен. Само писмото на Никола Груевски от Будапеща, публикувано във фейсбук, с което обосновава решението си да поиска и получи политическо убежище в Унгария, е основание за размисъл. Особено за управляващите в Скопие, които са обвинени ни повече, ни по-малко в „политическо преследване, многобройни заплахи за живота, корупция и продажба на държавата и националните интереси на Р Македония“. Подробното изреждане на действията на властта спрямо личността му, както и за политиките, които се водят, са доказателство, че това бягство не само не е случайно, но и реализирано с цел. Човекът си имал кауза, каузата на Македония и ще използва „други методи, регулирани от международното право, да търси правосъдие и за други жертви на политическо преследване“. Между другото споменава, че идването на власт на настоящото правителство, което наистина не е печелило избори, идва след „публикуването на незаконно придобити аудио материали“. Имаше съмнения, публикувани и в Скопие, че са предоставени от чужди сили. Дава се гласност на тактики, които, според Груевски, са „недемократични мерки и методи“. Дали ценностите на ЕС не са защитени в Македония или просто вече има сили, които не приемат този начин на действие? Политиките за влияние и отстояване на интереси определено се нуждаят от промяна, защото съпротивата е налице. Духът е изпуснат от бутилката, а дали ще доведе до търсена справедливост и нови хоризонти за Европа, в рамките на ЕС, е въпрос на време. Пасивността в случая е противопоказна за Брюксел. А за нас е трудно да се прогнозира, защото ние не сме играч с мащабите на тези, които си съперничат в региона. Добре би било да сме добре информирани за процесите, които текат на Балканите и да имаме ориентация, която отчита нашите интереси. Ако си ги знаем. Груевски си имал кауза. А ние? Погледи в една посока напоследък не носят дивиденти. Спомнете си думите на Самарас, че „ултиматумите са за онези, които се огъват“. Е, ние от кои сме?
