/Поглед.инфо/ Появилите се наскоро в някои медии в Скопие информации, че „враждата между македонци и българи през последните години e насаждана от бившите управляващи от ВМРО-ДПМНЕ” може да се тълкуват всякак. Дори и като опит да се прехвърли вината от болната на здравата глава, за да се тушират поредицата от недоразумения, които къде целенасочено по вътрешни причини, къде по външни внушения поставят отново на изпитание опитите за постигане най-после на истинско разбирателство и тясно сътрудничество между двете най-близки на Балканите страни.

Не че няма доза истина в твърдението, че по време на правителството на ВМРО-ДПМНЕ отношенията между Р Македония /тогава/ и България са били обременени от т.н. „кражба на история”, както се казва в София, но напоследък българите все по-често си спомнят старата поговорка „ти му подаваш пръст, то ти отхапва ръката”. Защото съществена промяна от онова, което наричаме „кражба на история” на практика няма, макар премиерите на Северна Македония и Българи да поставят заедно венци на гроба на Гоце Делчев в Скопие или при тленните останки на Св.Кирил в Рим за 24 май. И примерът с националността на Годе Делчев, тема на безрезултатен дебат на сформираната съгласно превъзнасяния Договор за добросъседство и сътрудничество между двете страни, е само капка в морето от неразрешените противоречия в тази посока. Твърденията, че „членството в ЕС и НАТО ще ни обедини” т.е. ще тушира недоразуменията, наричани „кражба на история”, не хващат декиш сред мислещите българи. Те са наясно, че членствата в тези организации не решават исторически насложили се проблеми, които по принцип не интересуват „големите”, които си имат свои стратегии и цели. Членствата в тези организации са просто лост в геополитически игри за „цивилизована преориентация” и всъщност „изолация на Русия” от влияние в Централна, Източна Европа и Балканите. Каквото и друго да се говори. Макар, че съответни предимства не бива да се подминават с лека ръка. В случая не помага и да се мисли в посока „първо европейци, после националност или народност”, защото на практика не се получава. Иначе нямаше как новият т.н. външен министър на ЕС, испанецът Жозеп Борел, досегашен външен министър на страната си, да бойкотира срещата в Хелзинки преди дни на представители от страните-членки в ЕС с „партньорите” от Западните Балкани. Причината била, че на срещата присъствал и външният министър на Косово, Беджет Пацоли, а Косово не е признато от Испания. Мотивът, че е нарушена практиката на Брюксел „да не се канят територии, които са далеч от статута на кандидати за ЕС” би трябвало да отекне в София. Да отекне така, че да се разбере, че „има нещо гнило в Дания”, което този път спокойно може да се отнесе и към ходовете на България по отношение на политиките ни към Скопие. И не само. Иначе защо един от членовете на опозиционната от 2 години в Скопие ВМРО-ДПМНЕ, лидер на реформаторското крило, ще твърди, че „София е сляпа и мрази най-много рожбата си” като пояснява, че „за българите остава историята, те така или иначе си живеят в историята”. Думи, че „София по инерция продължава с вековната си грешна политика спрямо Македония” звучат щамаросващо, защото признанието, че „македонската кауза е нещо свято за македонските българи” не е нищо друго освен поставяна на пръст в нашата рана Македония. Да се каже, че „македонизмът е дело не на някакъв си Коминтерн, а на сляпа София” и „докато Белград запазва за себе си македонското настояще /както и Атина впрочем!/ и правят каквото е възможно да осигурят за себе си бъдещето на Македония, а на българите оставят историята” би трябвало да действа повече от отрезвяващо за онези, които по презумция трябва да милеят за държавата ни. За Петър Богоески, автор на цитираните слова, „македонският въпрос не е междудържавен въпрос, а е наш вътрешен македонски спор” Допълва, че „македонските българи не се нуждаят от нищо повече от статут в Р Македония. Нуждаят се само от демокрация и пълна интеграция в македонското общество. Не са средство, от което да се ползват български политици и не са предмет на спор, те са живи хора със собствени нужди и проблеми”. Да, има македонски българи в Македония /ВМРО-ДПМНЕ не е признала новото име на страната/, каквито са били повечето жители в Повардарието през вековете, но България така и не е успяла да ги защити пред изминалите десетилетия от посегателства, етническо прочистване, насилие и смърт, което е било политика и от Север, и от Юг. Премълчавала е в името на чужди интереси, временно укрепване на власт, криворазбран избор, докато един от ВМРО-ДПМНЕ днес ни казва в пряк текст „вие сте се отродили от общия корен, не ние, слепи сте вие”. И още, че „това не е работа за българските интереси, това е подчинение на чужди интереси”, за да завърши с „Вие сте позор за бабите и дядовците си, за много от вас Македония е майка. Как не ви е срам.”. Пита човекът „Гоце Делчев е бил българин, защото се е родил такъв или защото Македония трябва да се присъедини към ЕС?” Пита, но няма кой да му отговори, а той е убеден, че „достатъчно дълго работехте чужди програми, за чужди интереси, за чужди каузи”. Политика на опозиционна партия, право на лично мнение, влияние на задкулисни играчи или просто „право куме в очи”, за да се извадят наяве омръзнали до болка политики, които не са в полза на двете братски страни? Сигурно по зрънце от всичко това. Каквито и отговори да има, ако ги има, струва си поне замислянето. Ако има кой да се замисля стратегически сред онези „експерти”, които дробят напоследък външната ни политика в региона.

Не бива обаче да не се отчите, че все пак редица традиционни наблюдатели по темата в София някак внезапно прозряха, че освен приобщаване към евроатлантически съюзи има и национални интереси. Припомниха думи на папа Франциск при посещението му в Скопие, след визита в София, че „Северна Македония и България били две напълно различни нации”, което се дължало на „неограмотяването на милия папа от неговите сътрудници” по въпроса. Ама, моля, Ватиканът винаги си е имал стратегически политики на Балканите / и не само!/ и противоречията му с православието са добре известни на компетентните, за да се подозира папа Франциск в необмислена непросветеност. Нищо случайно няма, когато стгава въпрос за геополитически интереси. Няма как и сравнението на нашия премиер, че Гоце Делчев е нещо като Че Гевара за Латинска Америка, да замъгли слова на президента на Северна Македония, Пендаровски, че „признаването на Гоце Делчев за българин е червена линия, през която Македония няма да може да премине”. Няма да се получи и защото сравнението е неподходящо, меко казано. Няма как да има изход и от протяжната процедура, на която е обречена съвместната комисия за изясняване на проблемите с общата ни история и общите ни национални герои-исторически личности. Твърди се, че до 1945г сме били едно,, а след това вече не сме. Ей така, автоматично и без да знаем? Та хората от двете страни на границата са едни и същи и имат памет, нали?

В същото време се прозря, въпреки някои предупреждения на Касандри-аматьори, че Преспанският договор между Гърция и Скопие свърши добра работа в името на стратегически интереси на Атина, докато нашият скоростен Договор за добръсъседство с Македония, подписан набързо, несъмнено под външен натиск, ще си остане с пожелателен характер без конкретика в срокове за изпълнение на задължителни клаузи в наш интерес. Затова светът цитира само Преспанския договор, когато става въпрос за Северна Македония, а ние се гневим на членовете на македонската част от съвместната комисия, които казали, че „Северна Македонтия никога няма да признае Гоце Делчев за българин”. В Атина сигурно се подхилват на този спор, защото Гоце Делчев е роден в Кукуш, днешна Северна Гърция, както и редица други наши революционери и исторически личности. Да не говорим, че цар Самуил е погребан /случайно,нали!?/ на остров Ахил в Преспанското езеро, Гърция. София да беше уредила поне поставянето на наша плоча с пояснения на това място, за да има смисъл да говорим за работеща в името на наши интереси дипломация. Да, щекотлив е въпросът, но нали това е работата на професионалистите в дипломацията? Иначе нека си държат тленните останки на Цар Самуил в Солун, за да се знае от мислещите, че той е владял и земи, които днес са гръцка територия. Така, както Василий ІІ е останал в историята като българоубиец.

Питат някои защо Белград е успял с „македонизма” да промие мозъците на поколения живеещи в Повардарието, както и неосманизмът на Анкара, разработен от проф.Давутоглу, да върши добра работа със своята „мека сила” за запазване ролята на Анкара в региона? Защото първо са избистрени националните им интереси на Балканите, после е разработена от компетентни учени съответната теоритична основа, а после с насилие, натиск и дори прочистване на местното население от будните умове с българско самосъзнание е сломен духа и е наложена друга система на образование и начин за просперитет. Защо на тях никой отвън не е успял да наложи други политики? Налагал е, ама са били гъвкави и лавиращи до степен, че да не забравят, че „нашето си е наше, дори и да мислите, че не сме прави”. Нали така гърците са ни атакували, с жертви, през 1925г, а ние сме отстоявали дипломатично интереси и не сме загубили самообладание. Спечелили сме 30 млн като компенсация за нанесени щети, но огорчението от злокобно поведение на съсед си е останало, колкото и да е невероятно при днешното ниво на образование у нас. Става дума за семейно образование, разбира се. И тогава обаче защитници на населението са били революционерите с каузата за Македония, защото София след Ньойския договор много е внимавала с прояви на българската армия. Историята ни е пълна с примери-поуки, но няма кой да чете. Затова и нямаме път-магистрала към Скопие, няма ж.п. линия, чиито основи е поставил Цар Борис ІІІ, няма излъчване на наша национална телевизия там, няма присъствие на наши предприемачи, както има от страна на гърци, турци, сърби например. Летището в Скопие е с турска концесия, а гърците отстояха свалянето на онези табели и имена на площади, улици и магистрали, които не отговарят на античната им история. Имат си и магистрала-слънце от Скопие до Солун, но тя почва от Белград. Какво имаме ние? Имаме скандал със злополучния Орце Камчев, предлаган за наш почетен консул в Северна Македония. Имаме преводи от „македонски език” по наши ТВ-канали, въпреки че никой не смее да каже дали сме признали официално този т.н. език. Било имало катедри по македонски език в някои европейски столици, даже в Москва, защо и ние да не спазим „видяла жабата, че подковават коня и вдигнала крак”? То 100 държави са признали Косово, ама 5 страни-членки на ЕС не са, включително Испания, която излъчи новия външен министър на Брюксел. Всеки си има интереси и причини да ги отстоява без съобразяване с чуждите мнения. Ако има самочувствие за държавност и увереност в собствените сили за отстояването й. Щом не можем, тогава ще чуваме „малки и продажни, няма проблем с тях”, както се мълви зад кулисите. Който не вярва, да проследи събитията и процесите с нас и около нас в областта на външната политика и отбраната. Другото си е наша вътрешна работа, безспорно.

А за Северна Македония не берете грижа, ще се справят. Въпреки скандалите, кризите и убежденията на повечето македонци, че „и тия са като ония” за политиката на Зоран Заев. Нали са „най-интелигентната част от българския народ”, както са убедени наследниците на повече от 2 млн изселени от днешните земи на Повардарието и Егейска Македония, които са намерили подслон и дом в Отечеството. Другите загубиха в последните десетилетия дори и влиянието в МПО /македонски патриотични организации/ в Австралия, Канада и САЩ, където българският дух се съхраняваше от онези българи с каузата Македония, които не се поддадоха на „македонизма”, но вече живеят в по-добрия свят. Остава огорчението, а с нето май свикнахме, нали? Даже няма желание да питаме „какво да се прави...”