/Поглед.инфо/ Много отдавна в българското политическо пространство тече процес на противопоставяне на доскорошни близки приятели и дейци в политиката, понякога прерастващо в безсмислена политическа и лична битка. Тази борба обикновено е свързана с властта. Властовият нагон се проявява в твърде различни форми.

Първата форма е отцеругателството. В политиката то е не само и не просто отказ от идеологията на своите родители и прародители, а преминаване в лагера на техните идеологически и политически „врагове“. Да вземем небезизвестния Росен Плевнелиев. Баща му и майка му са комунисти. Баща му, както пише в Интернет, е бил зав. отдел в ОК на БКП в Благоевград, а майка му секретар на ППО – цял живот работили за социализма, за братството със Съветския съюз и руския народ. Сега Плевнелиев е сред най-върлите антикомунисти, русофоби и евроатлантици. И това заради политическа власт и влияние. Не знам как са възприели родителите му това синовно отрицание на техния живот и дейност. Но си спомням как бившият Първи секретар на Благоевски РK на БКП – бай Иван Филипов (до 1987 г.) през 1990 г. след като синът му дипломат премина на позициите на СДС и започна да ругае БКП, започва до отбягва, не можеше да погледне в очите, бившите си съратници, другарите си от АБПФК. Подобен ярък пример за отцеругателство на идеите и дейността на своите родители и прародители е небезизвестния сега крайнодесен евротлантик, антикомунист, русофоб и т.н. анти… – Христо Иванов. Дядо му по майчина линия (Недялко Бойкикев) е комунист политемигрант. Баща му е инженер, член на БКП. Майка му също членува в БКП, изключвана за антипартийна дейност, но възстановена и членува в БСП, участва в партийни ръководни органи. Следователно Хр. Иванов произхожда от комунистическо семейство, работило за утвърждаване и развитие на социалистическата власт в България. Подобен отцеругател и е Бойко Борисов, чийто баща също е член на БКП, но сега синът е яростен комунистофоб, русофоб, американофил и туркофил.

Понякога, макар и като изключение, има по-сложни ситуации. Известният марксистки философ и културолог проф. Исак Паси (1928-2010) е баща на известният български военнолюбец Соломон Исак Паси (кандидат за Генерален секретар на НАТО, привърженик на ядреното оръжие), яростен евроатлантик (шеф на Атлантическия клуб в България) и просемит, член на СДС, бивш министър на външните работи от НДСВ, известен антикомунист, русофоб и др. Внукът на проф. Паси, по закона за отрицание на отрицанието, стана член на БСП. Има и хиляди други примери за отцеругателство.

Втората отвратителна форма на властови нагон е идеологическото и политическо ренегатство и номадство. В неговата основа е не толкова преосмисляне на идейната и политическа ориентация, а предимно властовият и паричен интерес, т.е. „интереса клати феса“ (байганьовска ценност и морал). Обикновено ренегатите и политическите номади са най-яростните борци срещу идеологиите, политиките и кадрите на партиите, от които произхождат. И в това отношение в България има хиляди примери. Цецка Цачева е била комунист и член на БКП, но след това става убеден антикомунист и борец срещу комунизма, подражавайки на Бойко Борисов. В последните години в БСП на преден план е целево изтикан Явор Божанков. В интернет пише, че през 2014 г. Радан Кънев представя публично във Велико Търново Явор Божанков (син на известен крупен богаташ от Горна Оряховица) за младото лице на роилата се от СДС дясна партия Демократи за силна България (ДСБ). И сега този млад десен кадър (в лявата партия) в Народното събрание и от телевизионните екрани безкрайно громи вътрешната „опозиция в БСП“, „громи“ президента Радев и всички онези, които са против взелата го под крилото си лидерка.

Номадството е преминаване през множество партии като винаги ориентира за това е коя партия е най-близо до властта, откъде може да се вземат повече облаги – властови, а разбира се и пари. Това преминаване е пряко организационно или само политически чрез листи за Народно събрание и общински съветници и т.н. Един от тях е Кук-ку сценаристът Любен Дилов-син. Той е включван в листите на най-различни партии. Той е един от основателите и Председател на политическото движение „Гергьовден“, депутат в Народното събрание с листите на СДС, а сега и на ГЕРБ

Третата форма на реализация на властовия нагон е т.нар. лична преданост към и лично лоби за ръководните дейци на определена партия. В почти всички политически партии в съвременния свят има формален или неформален кръг от политици около определена личност, твърде често наричан приятелско обкръжение (приятелски кръг като триадата в ПП), а понякога трябва пряко да се нарича политически мафиотски кръг. Това се оказва действаща политико-партийна закономерност. Да вземем Германската социалдемократическа партия (ГСДП) в края деветдесетте години на XX век. В нея има вътрешно противоборство между две основни групи (лобита), ръководени от Оскар Лафонтен (за по-ляв социалдемократически курс) и Герхард Шрьодер (за десен курс под девиза „няма ляво, няма дясно – има само крайно неолиберално дясно“). Шрьодер победи, стана канцлер и след пет години ГСДП се срина. Понякога тези „лобита“ се създават на идейна и принципна основа като нормални политически течения вътре в определена партия (Лявото движение в БСП).

В съвременната българска политическа обстановка най-често лобитата се формират само като личностни властови структури, т.е. обединяват хора с мисълта, как чрез силната партийна лидерска позиция на водача ще могат да се докопат до властови позиции и облаги – народни представители, министри, зам. министри, областни управители, зам. областни управители, кметове, зам. кметове и т.н. Тези лобита се отличават с личностна преданост и послушание пред лидера и най-често – с яростно отношение към другите, които не подкрепят избраният от тях властоносец (политически самолетоносач) и най-вече срещу указаните им вътрешно и външно партийни лица, органи и т.н. Съставът на тези лобита е динамично променящ се, в зависимост от изгряването на „нова политическа звезда“ в партията (типичен пример ИТН, но и преди това „Атака“ и ГЕРБ).

Личната преданост към „грешно“ предпочетения лидер твърде често се съпровожда с раздяла с партийната и политическата кариера (д-р Дариткова от ГЕРБ). Тази практика на противоборстващи си лобита почти винаги води до създаване на (след победата на едното от лобитата) на т.нар. „лидерски партии“, а по същество това е формиране на диктаторски и дори тоталиитарен тип вътрешнопартийно ръководство. Всичко зависи от лидера (независимо дали е явен или маскиран, прикрит като Ахмед Доган), дори от неговите прищявки, колкото и немислими да са те на пръв поглед. В момента почти всички политически партии в България са от лидерски тип, с еднолична вътрешнопартийна власт. В тях няма вътрешни различия не само по идейни, а по каквито да било други и предимно политически основи. Има еднолична авторитарна власт с цел овладяване и държане под контрол на държавната и общинска власт (когато са управляващи). ГЕРБ с Борисов е еднолична тоталитарна партия начело не само във вътрешнопартийните отношения, а предимно в държането под контрол на съдебната система, държавни и общински структури.

Личният авторитаризъм в БСП се формира и се използва с цел отстраняване от ръководството на всички, които са за някаква по-лява политика и против провеждане на крайнодясна политика от името на лява партия. И това се прави чрез тоталния лобизъм в колективните ръководни органи като ИБ и НС на БСП. С това лидерската лява партия се превърна в инструмент за дясна политика. Рано или по-късно лидерските партии се сгромолясват от прекомерните амбиции на техните лидери за неограничена власт и от липсата на реална реалистична оценка на политическите процеси в обществото. Справка – СДС на Иван Костов (Командира), НДСВ на С. Сакскобурготски, „Атака“ на В. Сидеров.

Крайната форма на политическия лобизъм е прякото и непрякото купуване на депутати и общински съветници (т.е. на необходими гласове), дори на кметове, които сменят партийната си окраска заради запазването на властовата си позиция. Майстори в купуването на кметове и общински съветници са ГЕРБ, а в купуването и „отвличането“ от партията-майка на депутати са новите десни властогонци от ПП.

Четвъртата форма на властовия нагон е премълчаване и отричане на собствените грешки и „разкриване“ и публично бичуване на политически враг (вътрешнопартиен или външен; реален или измислен), който пречи на лидера да постигне обещаните резултати, да оправдае преминаването си от едни на други политически позиции. С този подход се отклонява общественото внимание от отказа от основни и главни политически ценности за определена партия, често наричани „червени линии“. В ГЕРБ, всеки дори с най-малък намек за някакво различие бива „отстрелван“ моментално, без обяснение. Във „Възраждане“ и ИТН – следва напускане на партията. В БСП по образните средства на журналистката Мадам В.В. (по А. Доган) с „вътрешната опозиция“ се бори „правоверният“ лидер на партията.

Партийният „враг“ е твърде често външен, извън партията. Той е обявяван за „враг“ на идейна основа, но твърде често и на лична основа. Но това не пречи да се преминава от позицията за „борба с врага“ с позицията „колаборация с врага“ с цел овладяване на определени властови позиции. На този основа най-често се строят и политическите коалиции между леви и десни партии – т.нар. „големи коалиции“ в западните страни. В подобни случаи всичко се прикрива под смокиновия лист на „интересите на народа“, „борбата за преодоляване на кризата“ и т.н. Пример за такава безпринципна коалиция е не само свалената наскоро от власт четворна коалиция, а и на последните местни избори в София, когато десните гласуваха за „лявата“ Манолова, а левите гласуваха за десните районни кметове. Основен външен враг на свалената четворна коалиция бяха ГЕРБ и ДПС – символи на мутрите и мутроолигархизма.

Много често външният враг е и персонален. С него се води всякаква борба и дори „война“. Такива непримирими врагове за Христо Иванов са Б. Борисов, Ахмед Доган, Пеевски, Гешев. С битката за „реформа в съдебната система“ се целят не само и не толкова преки резултати, колкото прикриване на асоциалния облик на „Демократична България“ и защита на интересите на богаташите. Нинова шест години на яве, навярно и на сън, се бори срещу „врага“ – Бойко Борисов. От две години тя вече има и нов „враг“ – Президента Радев. Защо ли за нея Доган и Гешев не са първостепенни „врагове“ като Борисов и Радев?

Петата форма на властовия нагон е разграничаването от благодетелите, т.е. липсата на благодарност (по българската народна максима: „Няма ненаказано добро“). Става дума за разграничаването от тези, на които по презумпция лидерът или ръководителят на някакво йерархично ниво би следвало да дължи благодарност. Тези, които са го избрали и не са станали обикновени послушници, а си мислят, че може да му влияят, да определят негови действия като „първи партиен ръководител“, обикновено биват отстранявани. Липсата на благодарност и отърсване от лобито, което е съдействало да бъдат избрани, е всеобща политическа закономерност в неолибералните общества.

Отърсването е много видимо в повечето партии. Да си спомним ли масовото „отстрелване“ и „отлюспване“ на министри и дейци на СДС, съдействали на Иван Костов да бъде избран за ръководител на СДС? Да си припомним ли в една съвсем млада партия като ГЕРБ колко души са останали, освен Борисов, от нейните основатели в ръководния екип? Тук става дума за „война“ не срещу „другите“, а срещу „своите“, тези които са ти съдействали да се издигнеш. Да, никой нов ръководител не иска да бъде политическа маша в ръцете на другите, а държи сам да води партийните дела и да определя политическата линия. Повечето новоизбрани забравят правилото на вътрешнопартийната демокрацията, че първият ръководител е пръв сред равни, а не е едноличен авторитарен водач.

Особени са отношенията между този, който пръв предлага и работи за издигането на нов водач и новоизбраният лидер. Предлагащият често се надява, че ще бъде опекун на новия лидер, а обратно – новият лидер се стреми да се отграничи и да няма чувството на длъжник за някого за поста. Постепенно се формират напрежения, които прерастват в борба един срещу друг и преминават границите на политическата коректност. Интересни са отношенията между „направилият го“ и „направеният“ нов деец. За тях подсказва и интервюто на г-жа Нинова пред една от телевизиите и публикувани извадки от него в един корнелиански сайт (4.08.2022). Г-жа Нинова в явна форма твърди, че тя е „направила“ Радев президент: „Президентът Радев има комплекс към хората, които са го създали. Мъжки комплекс към жената, която го направи президент“. 

Това, че някой някого е „направил“ президент, министър, виден политик и т.н. означава ли, че „направеният“ няма право на собствено мнение и на собствено поведение? А ако това е човек на най-високото място в България и олицетворява българския народ? Той трябва ли да бъде послушник на шефа на една партия? И вярно ли е това, което информационната агенция ЕЖК (една жена каза), че лидерката на една партия се е опитала да управлява президента чрез предложеният му от нея и назначен от него доц. Калоян Методиев? А Методиев е политолог, виден деец на младежкото СДС със социално-консервативни ориентации. Тези негови ориентации възприети ли са от партийната лидерка? Той ли е и подсказал да подражава на унгареца Орбан и да налага десни консервативни идеи и ценности в лява партия и да измества традиционните социалистически ценности? Методиев е за кратко началник на кабинета на президента (19.08.2019-21.09.2020) и е уволнен. Вероятно президентът е бил недоволен от социално-консервативните и седесарски съвети на своя съветник. Друг е въпросът, че президентът, навярно в стремежа да не бъде асоцииран само с БСП, назначи на този пост друг неподходящ кандидат (проф. Ал. Маринов) – виден ренегат от БСП, който си позволи (по негово самопризнание), вероятно зад гърба на Президента, да работи за измислената и несъществуваща дясна партия – „Продължаваме подмяната“.

След уволняването на Методиев от Президентство мнозина останаха с впечатлението, че започва първоначално скрита, а по-късно и (преди президентските избори 2021 г.) и открита „война“ на г-жа Нинова с президента. Последвалото участие на Методиев в мероприятия на БСП редом до Нинова и особено неговото назначаване за началник на нейния кабинет в министерството на икономиката дали не е една от предпоставките или пък формите на „войната“ с Радев? Има ли някаква духовна или духовно-идеологическа връзка между политолога Методиев и партийният лидер Нинова? Само да припомним, че преди изборите за Народно събрание, неговата социологическа агенция (РЕГО, просъществувала само от 2020 до 2021 г.) съвсем безпочвено публикува резултат, че БСП ще е победител в предстоящите избори с 28.2% пред ГЕРБ, който пък ще е с 25.6% (по данните от News bisiness policy; nbp,bg). Действително РЕГО позна резултата само на ГЕРБ – 25.8%, но надцени БСП с нечуваното за социологическо проучване разминаване с цели 13.1.

Твърдението, че „Радев има комплекс, към жената която го направи президент“ е крайно прекалено за политик от национално равнище. Тук има няколко аспекта. Първият е, че е съмнително, че тя го е „направила“. Идеята за това Радев да бъде предложен за президент от името на БСП или от комитет, иницииран от БСП, на обществото не е доказано ясно на кого е. В интернет се върти една снимка от едно кафене с трима души, ама дали това е вярно? „Признанието“ на Нинова не го прави вярно по няколко причини. Най-важната от всички е, че всеки в БСП, а и извън него, може да предложи на БСП всякаква кандидатура за всякакъв държавен пост. А дали тя ще се реализира в БСП зависи от ръководните органи – Изпълнително бюро и Национален съвет. Ако е вярно твърдението на г-жа Нинова, че е „направила“ Радев президент означава, че тя е абсолютен вътрешнопартиен диктатор. И второто – Президентът не е „направен“, а е избран от българския народ. Независимо, че под диригентската палка на г-жа Нинова, лично мразещите президента Методиев (по кариерни причини) и Свиленски (навярно по семейни причини) започнаха и проведаха антипрезидентска предизборна кампания за втория му мандат, той бе избран от българския народ. Над 95% от членовете и симпатизантите на БСП убедено гласуваха за Радев и Йотова. И не само те. Това не показва ли, че образно казано – тези тримата, а и поддакващите им ръководни дейци от БСП и присъдружни корнелиански журналисти, се разминаха с доминиращите обществени настроения в БСП и в обществото? Дали това не е някакъв вид комплекс (да кажат психолозите), да организираш кампания против своя кандидат за президент?

Разграничаването на „направилия“ от „направения“ или обратното, не е новост в политическата практика. То е от дълбока древност. В съвременни условия, на конгреса на БСП май 2016 г., група дейци на БСП (Овчаров, Г. Гергов, К. Добрев, К. Янков, Стойнев, Паскалев, Асланов, Кутев, Бр. Аспарухов и т.н. „направиха“ Нинова Председател на БСП. И след изборите за Народно събрание 2017 г. започна постепенното разграничаване от тях. Най-напред Паскалев и Асланов, след това А. Кутев и Гергов, К. Янков и К. Добрев. Да, избра я конгреса, но под диригентската палка на Овчаров и Гергов, със значимия организиращ принос на К. Добрев. Разграничаването, обикновено има две цели – подчертаване всесилието на лидера и подбор на лично предани кадри, готови на всичко за получаване на парче от властовата баница.

Въпросът пред българските политици и особено пред БСП, е не „войната с лицата“, с външните и вътрешни „врагове“ и „предатели“. Сега въпросът е за съдържанието на политиката. Ако лява партия като БСП продължи с участието в десни митинги, с провеждането на дясна политика, с прекрачването на всички леви червени линии ще загуби съществено. Безсмисленото плонжиране пред Козяк и яростната и икономически безкрайно вредна русофобия на Демократична България, „Продължаваме подмяната“ и ГЕРБ ще им донесат избирателни щети.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели