/Поглед.инфо/ На всеки българин е познат трикольорът от бяло, зелено и червено – националният флаг на България. Дали обаче на всеки е известен неговият смисъл и значение?

Науката, занимаваща се с изучаването и изработването на знамена, вимпели и всякакви видове флагове (държавни, фирмени, спортни), се нарича вексилология (от vexillum – обозначение за военните знамена на римските легиони). След Рим, първоначално флаговете са били отличителен белег в корабоплаването. А във времето, с възникването на националните държави и утвърждаването на държавността, възникват и първите национални флагове. Според експертите-вексилолози трябва да се прави разлика между флаг и знаме. Знамето е отделен екземпляр, съвсем конкретен предметен образец на флаг, обикновено изработен ръчно и с бродерии, евентуално ресни и др. под. В такъв смисъл знамето представлява един вид уникат, който се показва само при много тържествени поводи. За разлика от произвежданите в промишлени количества, размахвани по всякакви със или без повод и основание случаи.

Както е известно, флагът е основен знак на всяка една държава като един от нейните символи и от най-стари времена е считан за изразител на националната идентичност и на мощта и суверенитета на един народ. Няма държава без национален флаг. Няма и армия без знамена. А в своя флаг народите закодират определен смисъл и съдържание като спомен за своето минало и същност, които искат и трябва да съхраняват.

Липсват сигурни доказателства за това какъв е бил, ако са имали, флагът на древните българи. А като се има предвид, че са били конен народ, който в придвижванията и разпространението си на отделни части от Китай на изток до днешна Франция на запад, от Балтика на север чак из Гърция и Италия на юг, според запазените хроники в историята си учредили на различни места не по-малко от 10 свои държави, вероятно не са имали един общ такъв. От училищните учебници по история знаем, че отбрана част от войската на копията си носели конска опашка. За това с достоверност се съди и по един от отговорите на Папа Николай I до Хан Борис I Михаил. Конската опашка наистина е била символ на мощ, често използван у иранските народи, в това число и у българите. Но един такъв символ, окачен по копията на половината бойци, според разграничението, което правят вексилолозите, не би могъл да играе ролята на официален национален флаг, а на бойно (войсково) знаме. И понеже не знаем със сигурност имали ли са, и ако са имали, какъв е бил флагът на древните българи, не остава друго, на което да се опрем, освен на запазилата спомен народна памет, съхранена в съвременният ни флаг. Днес той е съставен от бял, зелен и червен цвят, разположени хоризонтално един под друг. Такъв официално е от 1879 година, когато е приет от Учредителното събрание за флаг на Княжество България. Предложен и одобрен е, без обаче да бъде ясно определено какво точно би трябвало да символизира. Поради това и до днес няма единодушно мнение какво означава всеки цвят в него и начинът на разположението и подредбата им. А този му вид не е случаен.

През целия период на Османското робство байраците на българските чети и хайдушки дружини са съставени основно и само от тези три цвята. Знамената са били ту зелено-бели, ту червено-бели, ту само зелени, ту червено-зелени, а в повечето случаи са съдържали и трите споменати цвята. Георги Раковски е първият, който обръща специално внимание на това какъв трябва да бъде флагът на свободна България. А както е известно, той е бил не само високообразован и доста надарен интелектуално, но и с разностранни интереси вкл. в различни научни области. Великият пръв идеолог на организираната ни революционна борба за национално освобождение казва, че задължително българският флаг трябва да се състои от бял, зелен и червен цвят. Раковски освен създател на организираното национално-освободително движение на българите е и първият, който прави опит да оповести какъв е техният произход. Пръв той говори за принадлежността на българите към цивилизованите народи на Изтока, като казва: „Ние сме арийци, и доказателство за това е нашето народностно име  Болгари“. При всички индоирански народи трите цвята символизират едно и също – трите основни съсловия на обществото: белият – духовенството, зеленият – работещите, червеният – войниците. Поради това трите цвята са разположени хоризонтално един под друг не случайно. Защото те символизират освен разделението на заетите в съответните съсловия, така също и тяхното положение в йерархично отношение. Затова най-отгоре в българския флаг е поставен белия цвят – символ на духа и духовността. А макар войнствен, но по същност миролюбив народ, червеният е най-отдолу. Когато обаче се наложи по принуда, във време на война българският флаг се обръща на обратно, т. е. с червения цвят най-отгоре – символично, когато армията става най-важна и всички сили на нацията се влагат в нея.

Първите, в които трите цвята са в днешния порядък са знамето на Старозогорските въстаници от 1875 г. и на Врачанския революционен комитет от 1876 година. А за избора на българския национален флаг от Учредителното събрание силно влияние оказва и знамето в същия вид, ушито от дъщерята на Иван Параскевов – Стилияна Параскевова в румънския град Браила, предадено на българските доброволци, участвали в Освободителната руско-турска война (1877-1878г.) – едното от двете известни опълченски знамена, заедно със Самарското. То е квадратно с лъв и надпис „БЪЛГАРИЯ“ в средата, част от колекцията знамена на Националния Военноисторически музей.

Вероятно не би било излишно и безинтересно във връзка не само със споровете дали на 8 или 9 май е удачно честването на Победата във ІІ Световна война, макар накратко да се спомене за участието и приноса на българската армия за тази победа.

Както е известно на 30 април Хитлер се самоубива. На 2 май Берлин е превзет от Съветската армия. По това време командването на част от българските войски край Фьолнермант на австрийска територия, научавайки за превземането на Берлин призовава воюващите с тях немски военни части да сложат оръжие и да се предадат в плен. Но командирът на 68-ма германска дивизия – щурмбанфюрер Мариус Гьослер отказва, заповядвайки откриването на огън срещу българите. Завързва се сражение, при което и двете страни дават жертви. През следващите дни се води позиционна война с артилерийски престрелки. Командващият българските военни части полк. Стоименов иска помощ от главното командване и от Съветската армия, каквато не му е оказана. На 50 км северно е най-близката друга българска част, която също води сражения с германски войски при Волсберг, а най-предните части на Съветската армия са на стотици километри назад, на територията на Унгария. На 8 май адмирал Дьониц подписва безусловна капитулация на Германия. Съюзническите войски на СССР, САЩ, Великобритания и Франция спират военните действия. Българите научават за капитулацията на Германия и отново приканват германците да се предадат. Но вместо това на същия ден откъм Клагенфурт идва подкрепление за немската дивизия  в състав от 4 пехотни роти, две моторизирани, три батареи и два танка. Положението на българските военни части се усложнява значително. Ръководейки се от военната максима – най-добрата отбрана е нападението, на 9 май командващият на частта край Фьолнермант полк. Стоименов след усилена артилерийска подготовка започва атака с цел прогонване на германците отвъд река Гурк, която е успешна. На 10 май германците контраатакуват в опит да си възвърнат позициите, но българските войски ги отбиват. Окуражени от успеха, на 11 май войниците ни преминават река Гурк на север и юг от разположението на германците. Към 15 ч. ги атакуват по  слабо защитените флангове и им нанасят значителни загуби. В същото време българската артилерия с точни попадения унищожава укрепените пунктове на германците по централния фронт. Понесли сериозни загуби в жива сила и техника, противниците предприемат изтегляне на запад. Българите обаче ги преследват. На 12 май в околностите на Клагенфурт се разразява последната битка от Втората световна война в Европа. Българска кавалерийска част обхожда в тил противника, всявайки смут у него, а фронталната и фланговите атаки на пехотата напълно го сломяват. Към 16 ч. на 12 май германците вдигат бяло знаме. Оцелелите 630 офицери и войници се предават  в плен на нашите военни сили. В знак на уважение към победилия го противник, щурмбанфюрер Гьослер сваля от куртката си железния кръст – едно от най-високите военни отличия в германската армия, и го поднася на полк. Стоименов, заявявайки, че ако България беше останала съюзник на Германия, Райхът е нямало да загуби войната. Защото българската армия е доказала, че е най-храбрата в целия свят. Полк. Стоименов вежливо отказва жеста, като му отговаря, че има 6 български ордена, всеки един от които за него е по-ценен от германския железен кръст. Всичко това не е отразено във военните сводки и комюникета. Колкото и да е странно, за героизма на българските войници и офицери първи разбират в английската военна експедиция, щабът на която е разположен в най-северния италиански град Брунино, от където англичаните се стремят да изпреварят влизането на Съветската армия в Австрия. Това става на 22 май. Узнавайки за тези събития от успели да избягат германски офицери и войници, които се предават в плен на англичаните, на командващия тази част от британската армия ген. Хейс техните разкази му се струват направо недостоверни и затова той отлита със самолет за Клагенфурт. Там се среща с полк. Стоименов, който скромно заявява, че българските войници и офицери са изпълнили своя воински дълг. Едва тогава случаят става известен на съюзническото командване, както и на военните кореспонденти. Стига се дотам, че се обсъжда дали е правилно за край на Втората световна война в Европа да се смята 9 май, след като е имало сражения и след тази дата. В крайна сметка меродавно се оказва становището на ръководителите на страните от антихитлеристката коалиция. На Потсдамската конференция през юли-август 1945 г. Сталин, Чърчил и Труман обявяват за Ден на победата 9 май и окончателно си поделят сферите на влияние.

Въпреки че България е дала 32 500 жертви във войната с Германия, на Парижката конференция през юли-октомври 1946 г. тя е третирана като победена страна и са й наложени репарации. С кръвта на загиналите български воини се запазва само териториалната цялост на България от преди включването й във войната. Учтиво признание за българския принос в окончателния разгром на хитлеристка Германия е поканата за участие на командващия българската армия ген. Владимир Стойчев в парада на победата в Москва.