/Поглед.инфо/ Човек винаги може да прави грешки, но никога не му е позволена фатална грешка.

Марио Пузо, “Кръстникът“

Бих искал да започна този текст с една лична бележка. Преди месец бях поканен да посетя мой приятел, който наскоро се пенсионира, в прекрасната му вила до спокойно езеро, заобиколено от величествени мури, които тук, в Канада, са известни като бял бор. Най-накрая, миналия уикенд намерих време да го посетя.

Седнахме на двора, гледайки към ослепителното отражението на майското слънце в езерните води и захванахме темата за световната, и разбира се, българската политика, тъй като моят приятел е сънародник. В един момент той направи следното признание.

  • Никога не съм мислил, че един ден ще се срамувам да призная, че имам диплома от Харвард.

Не без известен сарказъм го помолих да обясни.

  • Този човек, (Кирил Петков) не може да говори правилно български, а и английският му в никакъв случай не е по-добър. Не разбирам как с това ниво на езиково владеене е успял да се дипломира. Речникът му е не само беден, той е и груб, недодялан, в Канада “rednecks” (необразованите “бачкатори“) притежават по-богат речник. Но проблемът не е в езика, а в това, което го предшества – в мисловния поток. Там е проблемът!

Моят приятел продължи:

  • Погледни само безспорния му талант за гафове, ами това е всекидневи. Той с може да си мисли, че му е позволено да се държи като клоун, ама хич не е смешно, трагично е. Този човек има проблеми с историята, с географията, религията на собствената си страна. Това е недопустимо за държавник на висок пост, да не говорим за премиер. Как е възможно това? България имала ли е някога такъв премиер? Ако такива елементарни неща не са му ясни, как би могъл да се ориентира и да взема решения днес, в тази напрегната международна обстановка. Това недоумявам!

Така е, съгласих се, с уточнението, че проявите на неадекватност сами по себе си не са грях или престъпление. Но моят приятел в едно бе прав. Действително, ако на цирковата арена целта на гафовете е да предизвикват смях и бурни аплодисменти, то гафовете на премиера Петков и неговото ПП са меко казано проблем за народа като цяло, а също и за неговите гласоподаватели. Освен това, те рикошират върху облика на правителството, чиято колективна неадекватност в последно време бе обект на изключително остри критики. Само два примера: от трибуната на Народното събрание лидерът на „Възраждане“ я нарече “екстремистка организация“, а президентът Радев изрече не по-малко остър и далеч извън добрия тон термин: “шарлатани“.

Пътувайки обратно за Отава, си спомних редове от моя публикация от миналата година, в която засегнах особения генезис, както и контурите на “мандата“ на този странен политически “проект“, ако може така да се дефинира. Спрях се и на неговото бъдеще, което определих като “политически фойерверк“, имайки предвид неизбежната и бърза среща с небитието.

Както вероятно е известно на повечето читатели, проектът ПП носи белега на един евтино скалъпен политически инженеринг, с местна олигархична закваска, иницииран от познатото от десетилетия НПО с адрес Виена, ръководен от “сивия кардинал на прехода“ (по думите на Достена Лаверн) и предложен като спасителната алтернатива на ГЕРБ заради изконно смъртния грях на Борисов –пускането на „Турски поток“. Така формацията ПП, пръкнала се като мимолетното избухване на звезда от типа Нова, или да си го кажем направо: дуото Петков-Василев, скоропостижно се увенча с благословията на американското посолство, на Държавния департамент и дори преди официалната му дата на раждане бе публично миропомазан не от кого да е, а от самия президент Джо Байдън.

Дотук добре, но неизбежно се сблъскваме с една прозаична дилема отпреди близо 300 години, занимавала редица светли умове във времето на Русо и Уилиам Пен. Къде именно бе зачената тази енигматична, с нескрит бутафорен привкус, политическа формация (движение, клуб по интереси, или корпорация)? На върха на планината Олимп, в близост до самия гръмовержец Зевс (разбирай Вашингтон), или долу при низините, при смъртните, (разбирай площада), като упорито ни се втълпяваше, че е в резултат от спонтанния изблик на народния гняв от 2020. Да си припомним снимката с лозунга “Аз съм Кирил Петков и мен не ме е страх!

Кой всъщност е автентичният генезис, отдавна би трябвало да е риторичен въпрос.

Политическото “възнесение“, всъщност има противоположна посока. Казано на лексикона на политическия инженеринг – той е “topbottom”, или преведено по нашенски - “снесен отгоре“.

Но тук, както вече споменах, се сблъскваме с един непреодолим, диалектично нерешим проблем.

Проблемът за легитимността.

За да запълни празната политическа сцена, т.е. да реши един от основните принципи на либералната демокрация - принципа на репрезентивност, триумвиратът Петков-Василев просто реши да заимства реториката на посланията на протестите от 2020 г.: неопетненост, борба с корупцията и най-вече “изчегъртването“ на “метастазите“ на срасналата се с държавните структури партия ГЕРБ.

На теория подобна повехнала ПР-технологи, би трябвало да реши проблема, или поне така са се надявали стратезите на поредния политически проект на “Спасителите на България“, въпреки познатия до болка стил - буфосинхронисти.

Технологията - младежки лик, съчетан с бодряшки ентусиазъм (само като пример да си припомним Гуайдо от Венецуела), е христоматиен предизборен ПР похват, прилаган по всички континенти, независимо от географска ширина, култура и идентичност. Нищо толкова стряскащо, ако премиерът Петков/ПП имат трудности с местоположението на картата на градове (Шумен, Плевен), с броя на мостовете на Дунав, да не говорим за местонахождението на тленните останки на цар Самуил при решаването на въпроса с Македония ( в стила на Гордиев възел - какво тук значи някакво си вето). За непаметливите: след Плиска и Велики Преслав, Охрид е третата Българска (НЕ македонска) столица от 990 – 1018 г..

Подобни подробности са без значение за “тоpbottom” - спуснатия отгоре проект, важното в случая е да бъдат изпълнени няколко “поръчки“ с различна степен на важност. В този контекст личността на извършителя и неговият ценз, експертиза, държавнически опит и т.н., ако употребим поредния модерен българизъм, е “ирелевантен“. Дали лицето притежава дарбата на хипнотичен оратор, или е пелтек; дали притежава IQ нa Айнщайн, или е умствено изостанал е без особено значение, важното в случая е крайният резултат да е успешен.

Както има една приказка - нищо лично.

Разбира се, основните стратегеми на ПП “случайно“ бяха изпуснати от предизборния им лексикон, включително неособено популярния у нас друг българизъм - термина "синерджи“, тоест синхронизирането на интересите на България в случая с интересите на стратегическия партньор САЩ (в интерес на истината този израз бе на друг, вече бивш, покровител на ПП – държавния глава Радев).

Следващият откъс е от мислите, който написах преди 7 месеца и които ми се струват все още актуални, независимо от критиките на мои приятели и познати в неоправдано черногледство към т.н. Харвардци.

Няма съмнение, че според Държавния департамент, “Продължаването на промяната" и тази "синергия", преведени на прост български език, означават следното: 

1) Изтегляне на ветото спрямо приемането на Северна Македония за членство в ЕС. Това определено е червена линия за Държавния департамент, тъй като, веднъж член на ЕС, Северна Македония ще бъде под диктата на Брюксел. Освен това - блокиране на стратегически важния за Китай BeltandRoadInitiative (BRI), важен елемент от който е транспортната линия Пирея-Белград-Будапеща-Виена. В контекста на този геополитически план историята и идентичността на България не са фактор. 

2) Приемане на Истанбулската конвенция, което ще ерозира традиционното българско семейство като основна социално-икономическа единица и ще допринесе за ускореното фрагментиране и атомизиране на българското общество, намиращо се в период на безпрецедентен демографски срив. 

3) Отдаване на бъдещи военни бази по Черноморието на САЩ, като базата в Атия, независимо от непосредственото ѝ разположение до един от основните туристически центрове - Созопол, както и командно-координационен център във Варна. Това на практика означава превръщането на България във фронтова държава в евентуален конфликт с Русия. 

Днес от гледна точка на времето в този ред на мисли съм пропуснал да отбележа два нови момента, изплували в съзнанието ми след краткия, но откровен разговор с моя приятел. На първо място - неаргументираният “напън“ за бързото приемане на еврото, отказвайки се от последния пристан на това, което е останало от суверенитет в България – националната валута и Българската централна банка. След този акт какъв точно флаг ще се вее на Народното събрание - българският трикольор, украинският двукольор или флагът на Мозамбик, е само по себе си “ирелевантно“, тъй като важни суверенни решения ще се вземат на друг адрес, в стила на утвърдения вече Брюкселски принцип на екстра-териториалност.

На второ място “MeaCulpa” би трябвало да лежи основно върху плещите, а и върху съвестта (предполагам) на гласоподавателите, избрали политически елит, обещаващ на “населението“, по думите на вице-премиера Асен Василев, не особено привлекателни стратегии като двуцифрена инфлация и перспективата за една много студена и много гладна зима.

Както всичко останало, и евроатлантическите ценности си имат цена!

Но е факт, че народът твърдо е придобил това, което в литературата е известно като Стокхолмски синдром - състояние, при което заложниците развиват положителна психологическа и емоционална връзка, дори симпатия към своите похитители. По един парадоксален начин жертвата е не само състрадателна, но и прощава на своите мъчители. За тези 32 години изглежда народът не е в състояние да се освободи от този синдром и ПП успешно използваха тази особена черта на нашенската народопсихология .

На трето място, доколкото не ме лъже паметта, ПП обяви война на корупцията и на ГЕРБ. Терминът бе “изчегъртване“. Оказа се, че след встъпването във властта ПП и коалиция ожесточено изчегъртват не Борисов и ГЕРБ, а Путин, Русия и всичко руско. Именно Путин е основният враг на ПП, който се опитвал да ги свали от власт, както преди броени дни сподели премиерът Петков.

И последно: Един нов нюанс що се отнася до казуса с Македония. Наред с традиционния геополитически прочит струва си да съществува един по дълбинен анализ на случващото се. Унищожаването на държавността не се изчерпва единствено с унищожаването на икономиката, на армията, културата, родовата памет, подмяната на образованието, подчиняването на външната и вътрешна политика. Уви, това вече е познато. Има и един нов момент - самото физическо откъсване от нейния цивилизационен корен както в географски, така и в правен контекст.

Единствените традиционно русофилски, православни и Славяно говорещи страни на Балканите - Сърбия и България, са де факто откъснати от техния вековен цивилизационен център. Както знаем, Косово е люлката на Сръбската държавност. Въпреки мирния договор, пописан в замъка Рамбуйе от делегациите на Албания, САЩ и Великобритания, гарантиращи целостта на страната (включваща именно Косово), Косово бе “ампутирано“ от Югославия. Нещо повече, последвалата окупация на НАТО (30 000 души военно присъствие) не попречи на 150 манастира, православни църкви и храмове, някои от които в списъка на световното културно наследство на UNESCO, да бъдат взривени, а всички православни гробища да бъдат „изгладени“ с булдозер. Така от люлката на сръбската култура и цивилизация в Косово не остана и следа от Сръбската култура история и цивилизация. Нещо повече, Косово се превърна в Анти-Сърбия.

Македония последва същата траектория, какво българско е останало в тези изконни български земи? И разбира се, днес Македония е Анти-България.

Същият сценарий се повтори с Русия – центърът на руската държавност идентичност и цивилизация, е Киевска Рус (днешен Киев), където днес руски паметници включително на Пушкин, масово се унищожават. От най-руската съставна част на СССР днес Украйна е просто Анти-Русия.

В момента на Балканите тече в пълна сила драмата, илюстрирана от известната от 1993 г. хипотеза на Самуел Хънтингтън “ClashofCivilizations?” (Сблъсъкът на цивилизациите?). С едно леко уточнение - религията като основен протaгонист бе заместена с противопоставянето на демокрация (разбирай евроатлантизъм) срещу диктатура (разбирай фашизъм), независимо от местонахождението на нацистките знаци, свастики, емблеми и факелни маршове .

В този смисъл откритата русофобия на ПП в изчегъртването на всяка следа на руско влияние и култура в България е важен знаков елемент от нейното управление и вероятно част от “поръчките“, за които вече стана дума.

Защо казвам всичко това. Страхувам се, че сме на прага на изригването на мащабен геополитически вулкан. Последствията ще бъдат толкова значими, колкото бяха тектоничните промени през 1919 и 1945 г..

Да не забравяме, че преди тези дати близо 100 милиона души загубиха живота си.

Ако на цирковата арена клоуните и огнегълтачите знаят какво правят и получават аплодисменти, то бравурата на сегашната клоунада на т.н. български политически елит начело с ПП е меко казано самоубийствена.

Три национални катастрофи ни стигат.

ПП има ли мандат за четвъртата?