/Поглед.инфо/ Всеки момент предстои да излезе от печат второто издание на книгата на проф. Людмил Георгиев ,,Критическата психология на Българската история,, - може би най-интригуващата книга за нашата народопсихология, според мнението на такива рецензенти на текста като проф. Красимира Йонкова, проф. Андрей Пантев, проф. Иво Христов, проф. Клавдия Сапунджиева и гл.ас. д-р Найден Николов.
Ето и ,,Послеслова към Второто издание,, на проф. Людмил Георгиев
П О С Л Е С Л О В
Към Второто издание
Известно е, когато става дума за второ издание, особено ако е преработено и допълнено, че авторът обикновено пише „Предговор към второто издание“ на своята книга. В случая тази „необходимост“ отпада, тъй като настоящият текст е идентичен с първото издание (Людмил Георгиев, Критическата психология на българската история, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2018) – не си позволих никакви промени или допълнения. С изключение, разбира се, на тези няколко заключителни изречения в края на второто издание, с които ще се опитам съвсем накратко да обобщя моите преживявания през последните пет години, свързани с книгата.
Признавам си, а то е споделено и в първото издание, че очаквах тази книга да има тягостна съдба поради може би шокиращата интерпретация на българската етно-културна специфика, нейното историческо ставане и регулативните й психични функции по отношение на мисленето и поведението на българската общност и нейните елити в историята и до днес. Показателно е, че същото очакване сподели в своята рецензия и моят приятел проф. Иво Христов, макар че в определен смисъл подобна „прогноза“ прозираше в рецензиите и становищата и на другите мои приятели – проф. Красимира Йонкова, проф. Андрей Пантев, проф. Клавдия Сапунджиева и гл. ас. д-р Найден Николов, на които за пореден път изказвам своята благодарност. Реалността се оказа малко по-различна – да, политическите и интелектуалните елити публично не реагираха на книгата или поне аз не съм запознат, разбира се с две блестящи изключения. При първото става дума за големият български журналист, покойният Георги Коритаров, в чието предаване по „ТВ Европа“ направихме представяне, а той определи книгата като „присъда“ над българската народна психика. При второто става дума за представянето на книгата в сайта на моя приятел Румен Петков „Поглед ТВ“, на чието предаване съм редовен гост, за което му благодаря.
От друга страна обаче, книгата намери радушен прием сред „обикновените“ читатели. Нещо повече, и първоначалният тираж от 500 бр., и последвалите няколко допечатки се изчерпаха достатъчно бързо, а мои бивши студенти и съвсем непознати хора от страната и чужбина ми писаха на служебния имейл с въпроси и молби да направя така, щото да има второ издание, за да могат да си я поръчат и да си имат печатното издание (на много от тях изпратих електронния вариант). Позволявам си дори да споделя един малко комичен случай – един от най-добрите ми приятели от студентските години, Илия Илиев, буквално ме „изнуди“ и бях принуден да подаря на негов приятел моя личен екземпляр, тъй като един политик, чието име ще спестя, му казал, че „няма такава книга“. А може би най-голямото удовлетворение ми носят моите студенти от 4-ти курс бакалавърска степен на специалност „Психология“ в Алма матер, на които изнасям лекции по дисциплината „Етнопсихология“ – случи се така, че последните четири курса, от 2019 г. насам, са може би най-добрите през цялата ми преподавателска практика досега (35 години в СУ), огромна част от които написаха блестящи работи, а мечтата ми е да ги събера и да публикуваме една твърде интригуваща колективна монография със заглавие: „Българската етно-културна специфика през студентските погледи“. Сигурен съм, че това ще бъде изключително издание, което ще отговори по подобаващ начин на битуващото мнение, че, видите ли, днешната българска младеж „за нищо не става“ – на подобни твърдения винаги съм отговарял с поканата, да дойдат на моите лекции със
студентите от 4-курс психолози, пък после да видим дали ще говорят по същия начин.
Иначе, що се отнася до съдържанието на книгата, както вече споменах, не пожелах да направя никакви корекции или допълнения, защото считам, че текстът е актуален и днес, както ще бъде актуален винаги, колкото и нескромно да звучи това. Нещо повече, дефинираният седми преход и „цивилизационен избор“ след 1989 г. по посока на т.нар. „Западна цивилизация“, съвсем закономерно доведе и до седмото поред българско ритуално самоубийство в историята ни, наистина този път безкръвно, но не по-малко ужасяващо от останалите – непомерната наша съвременна демографска катастрофа, която продължава и до днес, а последното преброяване само потвърди на практика онова, което всички знаем, тоест трагичната перспектива след няколко десетилетия да изчезне основният формиращ елемент на българската нация. Сигурен съм, че тази оценка звучи стряскащо, но действителността е такава.
Освен това, онова, което наистина дълбоко ме смущава през последната година и буквално в наши дни, е както ситуацията в страната, така и особено външно-политическата обстановка около нас и в света като цяло. За какво става дума?
Преди всичко за възпроизведената в наши дни драматична линия на протипоставяне в българското общество между русофили и русофоби, противопоставяне, появило се по време на Възраждането и особено след ситуирането на Третата българска държава. Както съм описал и в книгата, до голяма степен Петото и Шестото, а защо не и Седмото български ритуални самоубийства през ХХ век се дължат именно на това противопоставяне, на тази взаимна братоубийствена омраза между малкия управляващ русофобски български „елит“ и огромната русофилски настроена част от народа. За съжаление, същото противопоставяне е налице и днес – евроатлантически ориентираният „елит“ смята, че русофобството е задължителен компонент от новия „цивилизационен избор“, докато за между 75 и 85 процента от народа русофилството е неразривно свързано с българския патриотизъм. Можем само да предположим предпоставка за какво може да се окаже противопоставянето между русофоби и русофили, особено при една бъдеща драматично променена геополитическа ситуация в света. Продължавам да твърдя, че ние не сме част от Западната цивилизация, а като субект на нашата православна цивилизация за нас, българите, Русия е по-скоро „дъщеря“, защото тя става държава и руският народ става народ тъкмо чрез нашата писменост, българицата, и православието, преведените на български църковни книги. Опасявам се, че след очакваната победа на Русия във войната срещу Украйна и преобразуването на световния ред от еднополюсен в многополюсен, сегашното изпълнено с омраза противопоставяне между русофоби и русофили може да приеме и познати от историята ни кървави братоубийствени измерения.
Впоследствие става дума за продължаващата и до днес загуба на българския национален суверенитет и спазването на традицията някой външен фактор, „силният на деня“, да се „грижи“ за съхранението и възпроизводството на българската държава – след Германия и Съветския съюз днес такива фактори са САЩ, ЕС и НАТО. Оказва се обаче, що се отнася до войната между Русия и Украйна, която за мен е чисто и просто цивилизационен сблъсък,сблъсък между секуларния джендърски западен свят и останалия религиозен анти-джендърски свят, че тези 15-17 процента от световното население, образуващи т.нар. „Западна цивилизация“ – САЩ и страните от Западна Европа и някои малки изключения, се изправят срещу цивилизациите и културите на целия останал свят – Русия, Китай, Индия, мюсюлманския свят, Африка и страните от Латинска
Америка, които взети заедно интерпретират сегашната ситуация като „отчаян опит на Запада да запази глобалната си хегемония над планетата“. Зад подобна оценка прозират категоричната позиция и желание на „не-западния“ свят бъдещият световен ред да бъде преобразуван по посока на създаването на множество регионални центрове на влияние, което ще означава край на хегемонията на Запада и особено на САЩ в световните дела. Със сигурност тази историческа логика ще задвижи и познатата до болка българска психична нагласа в народ и последващия „елит“ да припознаят в някой от тези бъдещи регионални центрове на влияние нов покровител и спасител, тоест „гарант“ за съхранението и възпроизводството на българската държава, а това ще означава за пореден път ние, българите, да не сме в състояние сами да формираме и да носим със себе си отговорността за България, джиросвайки нейното оцеляване на нов външно-политически фактор. Очевидно е, имайки предвид днешното изпълнено с омраза противопоставяне между русофоби и русофили, че то може да приеме драматични измерения във вътрешно-политически план, тоест да стана свидетел и на Осмото българско ритуално самоубийство, този път отново кърваво – нещо, което не съм си и представял преди пет години, тоест, че през моя живот ще се наложи да преживея две български ритуални самоубийства, Седмото и Осмото.
И накрая, но не по значение, защото това считам както за най-важното практическо доказателство на моите тези в текста, така и за един особен урок от съвременната ни действителност, ще споделя за пореден път, че единствената гаранция да бъде спряна тази ужасяваща последователност на историческите български ритуални самоубийства е формулирането и следването на съвършенно различна перспектива на нашето българско отношение към собствената ни държава. Става дума за моето дълбоко убеждение, че като Субект на Цивилизация – Цивилизацията на Българицата и Православието, България трябва да стане независима, свободна и неутрална държава, която да не членува повече в никакви международни политически, военни, икономически и финансови съюзи. Вярно е, че за осъзнаването и формулирането на подобно отношение е нужно достатъчно психологическо и историческо време, но съм убеден, че е крайно време да се положи началото на този процес най-вече чрез образованието и възпитанието още от най-ранна детска възраст, а и впоследствие, но заедно с това и в културата, в толкова задължителното препрочитане на нашата собствена история, от която наистина можем да се гордеем, както впрочем съм подчертал това неведнъж в текста. Още повече, че идеята за България като свободна, независима и неутрална държава е и мечтата на българските просветители и революционери от Възраждането, а и след това – просто трябва да се опитаме всички ние, днешните съвременници в това бурно историческо време, да възродим и да развием творчески тази идея и тази мечта. Защото, скъпи мои съотечественици, без преувеличение, днес е сложено на карта бъдещето на скъпата ни Родина България – от това какво ще предприемем днес зависи дали тя ще я има в близко бъдеще.
В заключение, струва ми се, че е най-подходящо да завърша този „Послеслов към Второто издание“ с два стиха от големия български поет Никола Вапцаров, когото днес, по типично български начин, някои се опитват да разстрелят за пореден път, но няма как да стане, защото Той е неделима част от нашата духовна история: „Друго да ти пиша,пак скръб ще бъде, майко моя!“...
05.03.2023 г. От автора