За повод като този и теорията, и практиката са категорични: на празник като на празник! - поздравления, наздравици, прегръдки с близки, приятели и съмишленици... Така е и в случая: Георги Вацов, мъдрият автор от страниците на „Нова Зора“, на утрешния ден, 26 август, отваря календара на своите 70 години!
Бог да го поживи, да го закриля, за радост и упование на близките му, както и за нас, неговите приятели. Бих добавил, и за всички, за които правдивостта и неизразимата дълбочина на неговите прозрения, са се превръщали в празник на словестността. За моя скромност остава изпитанието да надмогна дебнещата в подобни случаи трафарентност, защото малко ли баналности може да изговори човек, с повод и без повод!...
Времето днес е дотолкова сгъстено, че за хора като Георги Вацов, каквато е светлата и велика българска книжовна традиция, би трябвало да се пишат Похвални слова. И не само в случай като днешния, когато човек оглежда изминатия път. Тъкмо сега, България има вопиюща нужда от велемъдри мъже, които се вслушват в задъхания ритъм на историята, вглеждат се в днешния и мислят за утрешния ден, предугаждат опасности, изчисляват възможности... И главно, не за себе си вършат това, а за народа, забравен и захвърлен, за който ги боли, и за държавата, за която милеят от сърце!
В своя вече дългогодишен път на главен редактор съм се срещал с всякакви автори: и задълбочени, и не особено. И съм се научил безпогрешно да разпознавам онези от тях, за които споделеното на белия лист, е само радостна възможност да видят името си напечатано. „Попал в газету“, както Чехов описва подобни образи, за тях е „радост велика и суета на суетите“.
Сигурен съм, че подобни изкушения никога не са съблазнявали Георги Вацов. Преди да го поканя да сътрудничи на „Нова Зора“ вече бях срещал текстове с неговото име в сп. „Сигурност“ и в някои електронни платформи. По плътност на мисълта, по релефност на образа, по блясък на идеите, заложени в тях, те се отличаваха спрямо останалите материали със своето смазващо относително тегло. Другите блестяха, но неговите тежаха и блестяха едновременно, в съотношение подобно на слюдата към златото. Естествено, такъв автор не биваше да остава извън просветеното внимание на читателите на „Нова Зора“. Така можеше да се изразява само личност, за която родолюбието не е вторична или придобита даденост. Такова родолюбие не носи белега на нетрайност и неговите параметри не се променят всеки път, съобразно повея на конюнктурата.
Така разсъждавах докато събера смелост лично да потърся Георги Вацов. По капризите на случая това стана в ден, в който се връщах от Плевен. По пътя до паркинга вървяхме заедно с Евгения Иванова, председател на областната организация на ПП „Нова Зора“. Пътят ни минаваше покрай оградата на къщата-музей „Цар Освободител – Александър II“, когато внезапно Евгения предложи да се отбием. Разгледахме експозицията и любезната уредничка ни подари няколко от рекламно-историческите диплянки, свързани със създаването и работата на Комитета, станал причина днес да имаме този прекрасен и вълнуващ кът на благодарната българска памет към Русия и Царя Освободител.
Още първите думи в една от диплянките някак си ме поставиха нащрек, защото бяха съзвучни с вътрешната ми нагласа да потърся новия автор на „Нова Зора“. „Къщата на плевенския търговец Иван Вацов, започваше разказът за музея, е построена няколко години преди Освобождението...“
Четях нататък и ако не цитирам вълнуващия текст, то е защото и поводът, по който разказвам тези неща не налага повече отклонения. Та думата беше за Родолюбието, за отношението към Род, към Отечеството, към Земята, към Паметта на кръвта, която в неподозиран миг на живота ти внезапно превключва потенциометъра на ума и сърцето, на такава частота, че думите „държава“, „народ“, „България“, зазвучават за тебе с особени акорди. И някакъв таен код завинаги те свързва с тях, а то значи и с името, и с делото на твоите предци, за да се окаже, че нищо в този свят не е случайно. И че нищо не расте на празно място.
Така плевенският търговец Иван Вацов намира продължение на своите чувства и дела за България в своя правнук Георги Вацов, а неговият дом, обдарен с великата чест да бъде стряха и спирка в лютите декемврийски дни на 1877 г. за императора на Велика Русия Александър II, по някаква сложна парабола на съдбата, се преселва с топлината на тази велика чест в сърцето на Георги Вацов, за да обозначи доминантата на онази извечна свързаност между Русия и България. И в неговия живот като станции незаглушиеми те да зазвучат завинаги като парола за братство и като код за надежда.
Наречете това предначертание на паметта на кръвта способност за вярна политическа ориентация на Георги Вацов, в която моралната компонента е напълно неотделима, защото е щафета на паметта. Защото едновременно с това е и онзи определящ коректив, който не изтлява във времето.
Дали съзнава тази предопределеност на съдбата Георги Вацов, не е задача и тема за уточняване и изясняване тъкмо сега. Но че тя е онзи изначален вектор в неговия живот на определящ коректив, аз не се съмнявам. При Георги Вацов препокриването на възгледи и дела е слято, бих казал, в неразрушимо единство. И това го прави монолитен като кремъчната твърд на Балкана. И бих добавил, доколкото за това говорят и написаните от него текстове, че той създава представата за човек с широка, с могъща и все пак целенасочена политическа култура. И ако мога така да се изразя, нейният тротилов еквивалент е в особените и съвършени пропорции между разумната решителност и високата нравственост на Георги Вацов. Това прави всеки негов ход ефективен и едновременно с това, експлозивно решителен.
Днес повече от всичко ни гнети усойният вихър на една всестранна криза, която преживява обществото ни. И Георги Вацов нямаше да е Георги Вацов, ако не бе потърсил онази формула, която би могла да бъде своеобразен „модус вивенди“ за нейното разрешаване.
Като човек с висок институционален, административен и управленски опит, с широки познания в историята, литературата и изкуството, той потърси тази формула не в механиката на параграфи и алинеи, а в силата на моралния кодекс на православната етика. Неговите разработки предлагат едно завръщане от безпътиците, заблудите и празните надежди, към онзи забравен или умишлено загърбен кодекс на смисления народен и обществен живот.
Лично аз съм убеден, че за българските опачини днес са виновни делата на „началниците“ и техните поставеници като събирателен образ. Всички тях матрицата на подбора е лишила от нещо особено съществено - високата нравствена култура! Защото те са продукт на процес, основан на принципа на отрицателната селекция, осъществявана за чужди цели и под чужд натиск. А задачите на тази селекция не са свързани със съзиданието. Те са свързани единствено с разрушение. Така се превръща във всепобеждаващ единствено критерият за непригодност. В последните 30 години, той е определящ. Не звучи оптимистично, но наред с това аз вярвам в близкия и предстоящ час на неминуемото българско Възраждане.
Вярвам в Божествения промисъл, който ще благослови друг тип хора да бъдат водачи на България. И чрез мъдростта и енергията на които, ще бъде възправено и възродено Отечеството. За този час, според мен, отдавна е вътрешно решен и подготвен Георги Вацов.
Желая му от все сърце да умножи, с Божия помощ, своята воля и да укрепи своята отдаденост в името на народа.
България ще пребъде, въпреки всичко!
И в тази пребъдност ще си подадат ръка миналите, настоящите и бъдещите поколения, а Апостоли на правдата като Георги Вацов, ще ги поведат с мъдрост и решимост към светлите бъднини, които заслужава народът ни.
Честит юбилей, приятелю на правдата и на честното слово!
Нека крепне перото ти! Нека е твърда ръката ти! Нека все така да е горещо сърцето ти! И да шуми твоята кръв, все така всеотдайно, в името на България!
Бъди благословен!
Бог да те пази!
Георги Вацов на 70 години
* Редакцията н Поглед.инфо се присъединява към поздравленията за нашия автор Георги Вацов. Бъди жив и здрав и винаги с остро наточено перо в търсене и отстояване на истината!!!
