/Поглед.инфо/ Съгласно ал. 1 на чл. 1 от действащата Конституция държавното устройство като политическа система на България е република. А като форма на управление – парламентарна.

Res publica буквално означава нещо общо. Т. е. не на и в интерес на един, напр. при тирания, респ. на неколцина – при олигархия, или на повече или по-малко при охлокрация (власт на тълпата), като изродена според Аристотел, Цицерон, Макиавели, Русо и др. форма на демокрация. А на всички по силата на консесусно управление, осъществявано пряко и/или чрез представители. Указанието парламентарно означава, че върховен в системата от органи на държавно управление е парламентът. Или с други думи казано, по същество според настоящата Конституция България по форма на управление е демокрация. Същевременно, като демокрация, с ал. 2 на чл. 1 вкл. за ония, все едно дали, къде, докъде и в какви университети са учили каквото са учили, дори право, които въпреки това повече или по-малко не са наясно за какво се касае, изрично е казано, че цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено или чрез органите, предвидени в тази Конституция. И за да няма никакво съмнение, според ал. 3 на цитирания чл. 1 още, че никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Такава е волята на българския народ според действащата Конституция, обявявайки с нейния преамбюл верността си към общочовешките ценности:свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост, издигащ във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност, съзнаващ неотменимия си дълг да пази националното и държавно единство на България, прогласявайки своята решимост да създаде демократична, правова и социална държава, изразена чрез неговите народни представители от Седмото Велико Народно събрание. Която е в съответствие и с Хартата на основните права на Европейския съюз (2012/C 326/02), прогласена от Европейския парламент, Съвета и Комисията през 2012 г., включена в Договора за Европейския съюз (ДЕС), според ал. 1 на чл. 6 от който: ”Съюзът се основава върху принципите на свободата, демокрацията, уважението на човешките права и основните свободи, и върховенството на закона, принципи, които са общи за всички държави-членки.”.

Макар в предишна публикация по други поводи да споменах, намирам за уместно отново да споделя мнението, че основният проблем, с какъвто се срещат днес активно включващите се с участие в обществените дела и процес на развитие български граждани, независимо от техните възгледи, оценки, политически убеждения или пристрастия (без тук да се спирам върху разглеждането и обсъждането на основанията, пътя и мотивите за тяхното формиране), който стои за разрешаване, е проблемът за представителността. А той има както етическо и политическо, така и правно измерение.

Отчитайки катализиращото въздействие на предизвиканите от различни фактори кризи, без преувеличение може определено да се каже, че предприетият по чиято и да е инициатива от премиера и задействан посредством лидираната от него доминираща партия в управляващата коалиция волунтаристичен подход, игнориращ съществуващата, постигната в резултат на продължителен исторически процес правна уредба на държавно устройство и форма на управление с цел установяване на базисно ниво на „нова”, не спомага за търсенето и намирането на правилни решения за преодоляване на споменатия проблем. А напротив – води към неговото задълбочаване, съпроводено с риск от разпад на държавността. Държавното устройство като политическа система и държавното управление не е проста работа и изисква задълбочени познания в множество различни в т. ч. специфични сфери, които освен всичко друго се отнасят и до диалектическото изкуство, каквито предполага динамичния характер на обществения организъм. Предприемането без отчитане и съобразяване с постигнатия и установен в резултат не само съобразно теория, а и практически опит, етап от неговото развитие, на каквито и да било действия в това отношение, мотивирани единствено от формирана въз основа на преходни обстоятелства воля и интереси на когото или които и да е, още повече некомпетентни в споменатите области, би могло да има разрушителен ефект и гибелен резултат за социума.

От гледна точка на изложеното, в съответствие с преамбюла и ал. 2 и 3 от чл. 1 от Конституцията следва да се тълкуват разпоредбите на Глава девета: „Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова Конституция”, в частност отнасящите се за Великото народно събрание. Това последното е конституционно установен орган, а не инцидентно формирование по нечии хрумване, настроение и прищявка. Конституционният законодател не случайно е възложил като пряко избрани представители на суверена, а не е предоставил на който и да е правото за инициатива относно промени от Обикновено в действащата и за такива от компетентността на Великото народно събрание, както и за приемане на нова Конституция изключително освен на визираните в съответните разпоредби от цитираната глава брой народни представители, и в двата случая на президента. Никой друг – част от народа, политическа партия, друга организация, държавна институция или отделна личност, още по-малко неизбран пряко от народа няма право на такава инициатива. Тъй като се касае за обществен договор със силата на основен закон на държавата. Затова никой, който не е легитимиран по силата на пряк избор от суверена не може да придобие такова право. В светлината на тази принципна позиция, каквато е единствено в съответствие с конституционните разпоредби, инициирането от когото и да е друг в каквото и да е качество както и да е, вкл. посредством брифинги, инструктажи кой, кога, какво, как да прави и пр., както и изпълнението на подобни указания в т. ч. като държавен орган, институция, парламентарно представена партия, парламентарна група, отделен субект като физическо лице и др. под., не биха могли да бъдат окачествени по друг начин, освен не и като опит за заобикаляне, а грубо погазване на установените от Конституцията държавно устройство и форма на управление. И не само за специалистите по конституционно право и на други юристи, а за всеки гражданин не би трябвало да има каквото и да е съмнение относно бръщолевенията свързани с предложения за обсъждания, консултации с тия-ония, дебати и пр., които като шмекерии не са нищо повече освен злоупотреба с право, изрично забранена съгл. ал. 2 на чл. 57 от Конституцията. Защото, както се спомена по-горе, инициативата за промени в действащата или за нова Конституция от компетентността на Великото народно събрание принадлежи единствено на съответната част от народните представители и на президента, и на никой друг! От политическа и юридическа гледна точка срещи, преговори, пазарлъци, с едни или други, или без ангажименти от които и да е участници в такива относно масрафа, биха могли неограничено да се провеждат в партийните централи и където и да е другаде извън парламента. Там е място за инициатива на определения от Конституцията брой народни представители. Дали, кога, къде, как и т. н. са постигнали консенсус за такава инициатива е без значение. Превръщането на парламента в тържище, обаче, несъмнено не допринася за неговия авторитет и достойнство. Впрочем не би било неуместно по този повод да се отбележи, че ако които и да е от представителите не само в законодателния орган, а и избраното от него правителство, биха имали действителни намерения за изменения в действащата Конституция с цел не евентуално промяна на държавното устройство и управление, а усъвършенстване дейността на едни или други институции, каквито са от компетентността на Обикновено народно събрание, за инициатива независимо от президента е необходим значително по-малък брой народни представители, в сравнение с изисквания за такива относно Великото народно събрание, респ. за нова Конституция. Очевидно, освен протакане разрешението и изхода от кризата с представителността с цел запазване на властта, е заявена и амбиция за промяна, която засяга базисната структура на държавата. А прилаганият подход и начини за постигане не биха могли да бъдат окачествени иначе, освен като опит за преврат, с оглед интелектуалните възможности на съучастниците неудачно прикриван зад конституционосъобразна форма. Затова, като оставим настрана дискредитираното не само поради досегашната му дейност, а и делегитимирано чрез съучастието в такъв опит настоящо т. нар. народно представителство, всеки друг акт от страна на суверена извън заявеното искане и настояване за оставка освен на правителството и главния прокурор, но и на т. нар. народни представители, представляващи съгл. ал. 1 на чл. 67 от Конституцията не само своите избиратели, а и целия народ, би бил пагубен за държавността.