/Поглед.инфо/ Не мислех да коментирам международните събития напоследък. Но като виждам какво се случва в българското обществено пространство, явно е дошло времето всеки да заяви ясно своята позиция. Започвам с това, че не одобрявам разрешаването на каквито и да било държавни проблеми и конфликти с военни средства. Като дипломиран историк и дипломат неизменно вярвам в силата на преговорите и потенциала на съвместното сътрудничество, които би следвало да бъдат основата на международните отношения на ХХІ век. Не подкрепям войната, агресията, расизма, нацизма, поставянето на едни човешки същества като „по-висша“ раса от други, не подкрепям скрития зад параван геноцид, изопачаването на фактите и медийното им представяне само от една гледна точка и даже от обърната наопаки гледна точка. Третата световна война тече в момента, тя е информационна война и битка за контрол над човешкото съзнание, което се оказва плашещо податливо на външни манипулации. В епохата на Третата световна война всички познати геополитически теории за обяснение на света вече са невалидни, тя опроверга всички тези на велики умове като Франсис Фукуяма, Самюъл Хънтигтън и в значителна степен Збигнев Бжежински. Третата световна война е пряко продължение на Втората, но с други средства (все още) след един период на позиционно идеологическо противостоене от около 50 години и последвалия го 30-годишен преходен период на препозициониране на основните глобални пространствени играчи.
Днес отново говорим за „нов световен ред“. Както преди 30 години. Както преди 80 години. Защо? Защото, за да бъде траен, „новият световен ред“ трябва преди всичко да бъде справедлив и да не допуска господство на фалшиви идеи, фалшиви ценности и унищожение на цели народностни общности под лозунга на поредната великодържавна националистическа идея. Ето, това не можаха да постигнат народите и политиците през ХХ век, по тази линия се провалиха и през първите 20 години от ХХІ-ото столетие. Просто не е за вярване, че днес, повече от половин столетие след официалното заклеймяване на нацизма като идеология, провокираща към масови престъпления срещу човечеството, след подписването на Римския договор за създаването на една обединена европейска общност, която трябваше вече да е прераснала в Европейски съединени щати; днес, когато народите особено на Стария континент отдавна трябваше да са надживели своите териториални претенции и междунационални противоречия, някой отново се опитва да ни вкара в затворения и доказано пагубен кръг на абсурдни исторически отживелици. Днес учудващо много хора са склонни да повярват, че Путин наистина иска да възстанови СССР; че Зеленски милее за „единна“ и „независима“ Украйна точно както някога Богдан Хмелницки; че Полша може да върне легендарната слава на Реч Посполита. Днешната война в Украйна със сигурност ще разкъса наведнъж и вероятно завинаги именно този исторически възел. А сигурните последици ще бъдат поне две: поредната промяна на регионалния, европейски и световен баланс на силите и непозната до момента по мащабите си трансформация на цялото евразийско геополитическо пространство. Погледнати от България от позицията на днешния ден, някъде през ранната пролет на 2022 г, тези процеси изглеждат твърде сложни и доста опасни, защото все още е невъзможно да бъдат напълно осмислени във всичките им възможни аспекти на развитие. И понеже нашата страна е един от емблематичните преки потърпевши от подобни процеси в не толкова далечното минало, логично би било да се очаква, че ние, българите, би трябвало вече да сме научили историческия си урок и да не се поддаваме така лекомислено на разделения от типа „фили“ и „фоби“, „комунисти“ и „демократи“, „червени“ и „сини“, „за правителството“ и „против властта“ (без значение коя), всякакви „про“ и „анти“.
Или пък не?
Да, аз съм „русофилка“. Харесвам руската музика, руската литература, руската природа, руската салата, руската водка и сельодка. Приемам обективния факт, че с Русия ни дели едно тясно море и ни свързват векове общи културни традиции, че съвременната ни българска държава нямаше да я има на картата, без подкрепата на руския император и героизма на 200 000 руски войници, загинали за нашето освобождение. Това са обективните обстоятелства. Ние с Русия сме част от едно и също „цивилизационно ядро“, както са го нарекли едни много по-велики от мен умове. И не, не подкрепям войната – на всички нива и по всички фронтове. Не подкрепям военната агресия – от всички агресори. И съм „за“ мира, добросъседството и сътрудничеството на Балканите, в Европа и по света. Защото съм преди всичко българка. А България, точно поради кръстопътното си положение между „великите“ на историята, би следвало да бъде международният балансьор в балканските и световни конфликти. Никога не сте виждали България в тази й роля и светлина, нали?
Големият проблем на България от век и половина насам винаги е бил, че ние никога не дораснахме до тази своя „висша“ историческа роля, до тази златна възможност, която ни дава именно нашето геополитическо положение тук, в зоната на вече „сблъсък“ между поне три империи и три континента. В продължение на век и половина за нашите политически елити беше винаги по-лесно да „гравитират“, да заявят лоялност към една или друга „суперсила“, отколкото да поддържат неутралната позиция на „равноотдалеченост“ и равнопоставено партньорство и с Изтока, и със Запада. Причините за това са много повече субективни, отколкото обективни и затова няма да ги коментирам. Тук ще кажа обаче, че – поради тези причини – България пропусна „да види“ обратния завой, който за 30 години след разпадането на СССР Русия направи в посока към ново народностно консолидиране и икономическо стабилизиране. Защото Горбачов изостави нас и целия Източен блок, за да „спаси“ Русия. Дали го е направил съзнателно или не, знае той самият и онези, които извършиха „перестройката“. И които тласнаха новосформираната Руска федерация по пътя на методичното и планово изграждане на една нова империя. Има един стих на Пушкин, който гласи, че „Русия с един аршин не можеш да я измериш“. А пък Бисмарк предупреждава, че „Русия никога не е толкова силна или толкова слаба, колкото изглежда“. Между другото, Путин навремето го „откри“ и „назначи“ не друг, а Борис Елцин…
Междувременно българският политически елит и немалка част от обществото ни са застинали някъде в „края на историята“, обявен от Фукуяма в началото на 90-те години. Или пък в есента на 1989 г. Или може би още в есента на 1944 г. Само да кажа, че и аз имам роднина, осъден от комунистическата власт и лежал в затвора. Бил е повярвал на „едно“ посолство, у нас е идвала „една“ дипломатическа кола, баба и дядо имат снимки в „едни“ западни вестници. Но оттогава изминаха вече повече от 70 години, смениха се няколко поколения, а световното развитие върви неумолимо по своите неведоми пътища напред. Затова не е добре човек да живее в началото на ХХІ век, а да е застинал ментално и психически в 1989 г или 1944 г. Без съществено значение в коя от двете години точно, понеже смисълът е еднакъв, а последиците от подобно „застиване“ сходни. Днес светът е съвършено различен от от онзи преди повече от 70 години и продължава да се променя. А за нас, българите, дори и за склонните към по-критично и обективно политическо мислене, историята май свърши с приемането ни в НАТО и ЕС в началото на „нулевите“ години. В тази точка приключи нашият „преход към демокрация и пазарни икономика“, там се застопори нашият модерен „национален идеал“ и „цивилизационен избор“. Отвъд този предел нямаше друго. Сякаш това беше крайната точка на нашите възможности за развитие и израстване като общество и нация. И никой не допускаше, че след този „край“ може един ден да ни се наложи да се изправим пред ново „начало“. До вчера. Буквално. Защото днес отново колелото на историята ни постави на геополитическия кръстопът, където обаче вече нито Изтокът, нито Западът са същите. Не само Русия – не са същите и НАТО, и ЕС, и САЩ.
Навремето политическите стратези отвъд Океана успяха да убедят тогавашните европейски управляващи елити, че САЩ са станали абсолютен и всесилен победител в Студената война. В специфичните условия на тогавашната постсоциалистическа България те използваха натрупаните социално-политически недоволства и нерешени исторически противоречия, насърчиха „синята революция“ и чрез методичното прилагане на инструментите на „меката сила“, ни тласнаха по пътя на ускорената и не напълно и добре обмислена интеграция в евроатлантическото пространство. После започна „голямата пренастройка“ – икономическа, политическа и ценностно-психологическа. Това бяха „българските проекции“ на хибридната война на Запада срещу Изтока (като условни глобални категории) и този сложен механизъм работеше безотказно в продължение на три десетилетия с един единствен недостатък – той създаваше измамно усещане за сигурност, уникалност и „единственост“, а всъщност беше изцяло изграден върху високомерното подценяване на всеки евентуален геополитически конкурент. Така се стигна до днешната ситуация, в която, само за няколко години, уж стабилното глобално еднополюсно статукво бързо се оказа многополюсно, а Изтокът изведнъж показа претенции – но и реален потенциал – за водещи позиции, за каквито Западът дори не беше подозирал. И докато нашите медийни „експерти“ ни заливат от телевизионния екран с претенциозни „анализи“, базирани на остарели понятия и представи, съществуващата система на международните отношения с нейните познати структури за икономическа интеграция и сигурност никога не са били по-близо до своя реален разпад отколкото са в момента. И ако досега те нямаха алтернатива след изчезването на СИВ и Организацията на Варшавския договор в началото на 90-те, сега, в началото на ХХІ век, вече имат. Алтернативната система за икономически обмен и сигурност вече е вход на формиране извън евроатлантическото пространство с активното участие на държави като Китай, Индия, Бразилия, ЮАР. Това е обективен процес, който тече независимо от нашето желание и явно ще задава в значителна степен векторите на развитие на света поне през следващите 50 години. Дали ни харесва или не, е без никакво значение. От голямо значение ще бъде обаче дали ние като държава и регионален балансьор между новосформиращите се световни геополитически реалии ще се окажем най-после на необходимото историческо ниво. Можем да го постигнем по няколко начина. На първо място, като не участваме, под никаква форма, в чужди военни конфликти; като не забравяме принципа за „Европа на нациите“ и си гледаме преди всичко нашия национален интерес по примера на Полша и Унгария; като се ръководим в отношенията си с другите държави не от емоционалното „про“ и „анти“, а от стремежа да търсим възможните ниши на сътрудничество с всички потенциални външни партньори. Ако не успеем, толкоз по-зле за нас. Тогава никой няма да ни е виновен. А че колелото на историята се върти и събитията се повтарят периодично, но винаги с надграждане, го е казал Хегел.
ВАЖНО!!!!
Редакцията на Поглед.инфо и ПогледТВ
информира, че организира чрез Клубовете „Приятели на Поглед.инфо“ по предварителна заявка срещи-дискусии в съответните градове по актуални вътрешнополитически и геополитически теми с
доц. Валентин Вацев , Боян Чуков, проф. Нако Стефанов, проф. Людмил Георгиев и други наши автори и с екипа на редакцията.
Заявки изпращайте на email: pogledreporter@abv.bg
Заявки освен от самите клубове могат да постъпват и от отделни читатели на Поглед.инфо и зрители на ПогледТВ.
Колкото повече индивидуални заявки има от един град, толкова вероятността срещата в съответния град да се състои по-рано е по-голяма.
От редакцията на Поглед.инфо и ПогледТВ