/Поглед.инфо/ През последните месеци българската политическа система навлезе в нов етап на несигурност, белязан от поредица от институционални и политически събития, които отново поставиха страната в центъра на обществен дебат. Решението на действащия президент Румен Радев да подаде оставка преди края на мандата си представлява безпрецедентен акт в най-новата българска история и неизбежно поражда въпроси както за непосредствените конституционни последици, така и за по-широкия политически контекст, в който този ход се реализира. Ситуацията се развива на фона на продължителна политическа нестабилност, белязала управлението на страната през последните години, и засилва усещането за институционална криза, чието разрешаване остава наложително.

Българската Конституция предвижда ясна процедура при доброволно предсрочно прекратяване на правомощията на президента. Съгласно чл. 97, ал. 1, т. 1 от основния закон, подадената оставка подлежи на установяване от Конституционния съд, който следва да констатира единствено наличието и доброволния характер на волеизявлението. В рамките на това производство не се събират доказателства, не се изслушват становища и не се обсъждат мотивите, с които е подадена оставката. Ролята на съда е изцяло декларативна, а решението му влиза в сила с постановяването му. До този момент президентът продължава да изпълнява функциите си, след което правомощията му автоматично преминават към вицепрезидента, който ги упражнява до изтичането на мандата.

В конкретния случай това означава, че след решението на Конституционния съд вицепрезидентът Илияна Йотова ще поеме длъжността президент до 21 януари 2027 г. Историческият контекст прави тази ситуация още по-значима, тъй като досега в историята на Третата българска държава не е имало случай действащ президент сам да се оттегли предсрочно от поста си. Единственият частичен аналог датира от 1993 г., когато тогавашният вицепрезидент Блага Димитрова напуска длъжността си, без това да води до прекратяване на президентския мандат.

Оставката на държавния глава се случва в момент на продължителна политическа фрагментация. През последните пет години България проведе осем парламентарни избора, а редица редовни и служебни правителства не успяха да осигурят дългосрочна управленска стабилност. Протестите срещу корупцията, започнали още през 2020 г., и последвалите кризи в управлението доведоха до трайно понижаване на общественото доверие към институциите и изборите. В този контекст президентската институция често беше възприемана като балансьор и коректив на изпълнителната власт, особено в периоди на служебно управление.

Румен Радев, бивш командир на Военновъздушните сили, беше избран за президент за първи път през 2016 г., а през 2021 г. спечели втори мандат с убедителна подкрепа на балотажа. Подкрепата му за гражданските протести срещу корупцията му донесе симпатии сред различни обществени групи, включително и извън традиционния му електорален профил.

На този фон възможността Румен Радев да се позиционира на политическата сцена чрез създаване на собствен партиен проект се разглежда като логично, но и рисково развитие. Преходът от надпартийна институционална роля към активна партийна политика изисква ясно дефиниране на политическа програма, организационна структура и устойчиво обществено доверие. В условията на фрагментиран партиен пейзаж и ниска легитимност на традиционните политически субекти подобен проект би се изправил пред сериозни предизвикателства още в началната си фаза.

В публичния дебат вече се очертават няколко ключови направления, които могат да бъдат разглеждани като първоначални задачи пред евентуална политическа инициатива, свързана с Румен Радев. На първо място стои необходимостта от възстановяване на доверието на европейските институции към България в контекста на Механизма за възстановяване и устойчивост, част от инструмента „Следващо поколение ЕС“. Забавянията и неяснотите около изпълнението на Плана за възстановяване и устойчивост поставиха под риск усвояването на значителен финансов ресурс, предназначен за реформи, инвестиции и модернизация на държавата. В този смисъл подобряването на диалога с Европейската комисия, гарантирането на прозрачност и реалното изпълнение на поетите ангажименти се очертават като ключови условия, за да може България да получи обещаните ѝ средства.

Втората чувствителна тема е свързана с външнополитическия баланс и отношенията с Руската федерация. В условията на продължаващ военен конфликт в Украйна и сериозно влошени отношения между Русия и Запада, а вече и между ЕС и САЩ, възстановяването на поне минимален диалог се разглежда от някои анализатори като прагматичен подход, насочен към намаляване на напрежението и търсене на дипломатически решения. Подобни усилия биха могли да се развиват паралелно с международни инициативи за договаряне на траен мир, включително и с опитите за посредничество, свързвани с политическите действия на Доналд Тръмп.

Оставката на президента има отражение и върху механизма за служебното управление. Конституционната уредба значително ограничава възможностите за политическа преценка при назначаването на служебен министър-председател, което на практика води до размиване на отговорността. Това обстоятелство допълнително усложнява управлението в преходни периоди и подчертава значението на предстоящите парламентарни избори като ключов фактор за стабилизиране на политическата система.

В краткосрочен план страната се насочва към нови предсрочни парламентарни избори, а в по-дългосрочен – към президентски вот с висок политически залог. При липса на ясно изразен водещ политически субект ролята на държавния глава и правото на вето могат отново да се превърнат в съществен елемент от политическия процес. В този контекст оставката на Румен Радев и евентуалното му навлизане в активната партийна политика бележат важен момент в развитието на българската демокрация.

Независимо от различните оценки и политически интерпретации, този процес следва да бъде разглеждан през призмата на институционалната стабилност, върховенството на Конституцията и дългосрочните интереси на страната. В този смисъл, като българи, независимо от партийна принадлежност, идеология и лични симпатии, е редно да пожелаем успех на Румен Радев на политическата арена.Обществото ни остава изправено пред общата задача да търси устойчиви решения, които да възстановят доверието в държавните институции и да осигурят предвидимо и стабилно развитие на България. Време е да се надгражда, а не да се руши.