/Поглед.инфо/ Българите сме известни с това, че в периода на Третата българска държава периодично, а в последно време особено активно, обясняваме как другите ни командват, а ние нищо не можем да направим. Има обаче една малка подробност и тя е свързана с всяка имперска политика. Всяка велика сила залага в регионите на своето влияние на т.нар. куци коне. Това означава, че се търсят, посочват и назначават лица, послушни, зависими и с невисок интелектуален потенциал, което да гарантира отсъствие на самостоятелна и еманципирана от „господарите“ позиция.
От време на време има изключения, но те не променят основното правило – правото на силата. То е формулирано от „сивия“ кардинал Ришельо и обяснява принципите на международните процеси, което предопределя резултатите от военните конфликти, политическите и икономически трансформации. Единствено изключение е близо 30-дишният период 1815-1848 г. при управлението на австрийският канцлер Метерних, когато силата на правото характеризира международните отношения след Наполеоновите войни. Германският канцлер Ото фон Бисмарк възстановява принципа правото на силата, който е актуален и днес.
Очертавайки параметрите на геополитическия модел може адекватно и обективно да се дават оценки и ориентири за присъствието на България след възстановяването ѝ в резултат на освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Факт е, че Санстефанският прелиминарен договор и решенията на Берлинския конгрес 1878 г. формулират трите основни външнополитически приоритета на младата българска държава – Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885), независимостта на България (1908) и нерешеният и до днес македонски въпрос. Трябва да се знае, че и в Първата и във Втората световна война Царство България е съюзник на Кайзерова Германия, а след това на Третия райх, тъй като тя е единствената велика сила, която се съгласява на търсеното от България национално обединение с Македония и Одринска Тракия.
По война моралните закони изчезват. Странни са обвинениата срещу Берлин, че в Първата световна война отказва да даде исканата от София военна помощ в битката при добро поле. Войната се води от Централните сили (Кайзерова Германия и Австро-Унгария), което означава, че военната стратегия и тактика се определя от водещата държава.
Също така трябва да се знаят основните военни правила. След Втората световна война геополитическите граници на източния и западния блок се определят от военните победи. Няма как да се твърди, че България е поставена в социалистическия лагер. Това е резултат от политическа договореност между тримата големи (САЩ, СССР и Великобритания).
Не трябва да се забравя, че източния и западния блока имат идентични военни и икономически съюзи, които предопределят отсъствието на сериозни разногласия между членовете им. Участието на български военни части в потушаването на унгарското въстание през 1956 г. и Пражката пролет 1968 г. са част от тези съюзни споразумения.
Периодично повтаряното обвинение за исканото от Тодор Живков през 1963 г. бъдещо включване на България в състава на СССР остава политическа хипотеза. Както в живота, така и в международните отношения се отчитат фактите, а не хипотезите.
Не без значение са и възможностите на непредсказуемия субективен фактор, особено когато заема ключова позиция. Михаил Горбачов на срещата с американския президент Джордж Буш старши край Малта 1989 г., постави началото на края на социалистическата система, което бе продължено от Елцин. Те направиха това, към което Западът непрекъснато се стреми. Държавите от Централна и Източна Европа, начело с Русия, трябва да бъдат подчинени, контролирани и без възможности за самостоятелно развитие. Извън Руската Федерация и постсъветското пространство, останалите бивши социалистически страни много бързо бяха вкарани в неолибералната политическа демокрация и пазарната икономика. Бързо и последователно се разрушиха и продължават да се разрушават постигнатите резултати в сферата на образованието, здравеопазването, промишлеността, селското стопанство и сигурността, гарантиращи суверенитет и национална защита.
Трябва да се отчетат и последвалите от това резултати. България става член на НАТО и на Европейския съюз. Повече от десетилетие продължава подигравката с държавата ни както в ЕС, така и в НАТО. Чакаме с години пълното ни приемане в Шенген и в еврозоната. Даваме милиарди за т.нар. хартиена армия – няма значение дали става въпрос за американските F 16 или Страйкърите. Няма значение, че подарихме, а даже и платихме за превоза на българските БТР за Украйна.
Войната, която се води е за ресурсите на Русия и на Украйна, но и срещу православието. Особеното е, че в украинския казус спорадично включват и България. Показателен е случаят с избора на български патриарх, в който с активната намеса на Вселенския патриарх Вартоломей, присъстваха свещеници от непризнатата украинска църква. Направен бе неуспешен опит за дискредитиране и овладяване на Българската Православна църква. Показателен е и дипломатическият скандал с неочакваното, в разрез с всякакви дипломатически правила, назначение на бившия военен министър Николай Ненчев за временно управляващ българското посолство в „световната столица“ Киев.
В енергийния XXI век последователно и агресивно се неутрализираха всякакви опити в превръщането на България в балкански енергиен хъб. През последното десетилетие американски сенатори и посланици активно работеха и работят в тази посока. Факт е, че решенията в енергийната сфера са подчинени на корпоративните интереси, транзитирани и осъществявани чрез политически действия. Как да се защитава национален интерес, след като компанията „Уестингхаус“ в разрез с европейските правила налага своята дългосрочна стратегия в българската ядрена енергетика. Довършването на АЕЦ „Белене“ с украинска помощ звучи абсурдно, предвид отсъствието на украински лиценз в ЕС, но ако трябва да се прокарва дяволска идея, ориентирана към разрушаване и подчинение, защо не? Този подход важи за всеки проект, особено енергиен, който би гарантирал независимост.
Освен това поръчковият комплексарски синдром, който последователно се налага чрез медии, образование и негативните последни места на България във всички европейски класации са насочени към създаването на устойчива профанизация, подчинена на идеята, че нищо не зависи от нас. Това е погрешна, удобна за световното задкулисие, но вредна за българите, теза. Еманципацията и защитата на националните интереси е в битката срещу антиисторията, за историческата памет, знанието и хуманността да сме на правилната страна. Тогава се обезмислят измисленият сателитен синдром и поръчковите идеи и тези.