Бедата на мислещия човек е в оценката му на наблюдаваното: «Държавата е бандитска, народът бива или окаян, или гаден, а високите сини планини и червената роза в книжките са само мои, така си ги представям!... Ерго, няма никакво отечество любезно, а има Аз и другите, които възприемат нещата като мен, сиреч – правилно!» И щом видението на най-скъпото се стопи, изшъткано от трезвия ум, идват подлостта и всепоглъщащата мръсотия. Хорът угодливо подхваща: «Това е вече краят на дългата измислица…». Колкото представителни бяха нашите културни дейци (или поне такива ги виждахме) по времето на «сивата приказка, оставила ни на края на света», толкова противни станаха те, прилепвайки един въз друг върху «цивилизационния избор». По същия начин мъртвата плът, лишена от душа, отблъсква и плаши.
Ноемврийското безобразие в Народния театър напомни, че културата не може да бъде наднационална. Започнат ли да я очукват и добоядисват, за да стане конвертируема, тя издиша. От душевен порив се превръща в имитация, изписана на шльокавица – непотребна на чужденците и непредназначен за нас. По тази причина не чета и наградените зад граница «български» съвременни автори.
Изкуството трябва да възпитава човека. Да го учи да цени доброто и красивото. Да вдъхновява. Само че, подобно на политиката, след преврата то загуби своите ориентири. Кому служи сега? Какви цели преследва? Защо не разкрива социалните проблеми и не предлага решения? В него няма и помен от отговорност, значимост и привлекателност.
Националната независимост и културата вървят ръка за ръка, инак не става.
Не бива да се прекроява принципът (точно тъй, същият - от стиховете на Вазов и Вапцаров) според личните прищевки и разбирания. Защото той стои по-високо от всякакво разбиране. В безпринципния човек няма смисъл.
Струва ми се, че би трябвало да бъде така: да, държавата е лош стопанин, народът - тъп и крадлив, гаргите са предатели, а облаците – идиоти! Но във всичко това има безсмъртна душа – Родината… Тя е единствена и свята - не я закачай, дори не си го помисляй! И аз винаги ще знам, че съм прав, жертвайки собствените си интереси (в това число – и убеждения) заради нея, и неправ – във всички останали случаи.
Това е трудно.
Трудно е да вярваш.
Дълго време човекът е възприемал мястото си в света според своето изповедание. То е първичното – вплело се е в осъзнаването на принадлежността към род и отечество.
В Бог вярва този, който се уповава на Провидението, а не онзи, самосмаленият, дето бие чело о пода, купува свещи или нарежда на гробището. Вярата не е емоция. Тя е принцип, който следваш. Или поне се стремиш към него.
