/Поглед.инфо/ Миналата седмица посланикът на САЩ в нашата страна госпожа Херо Мустафа възбудено анонсира пред обществеността у нас и по света, че Държавният департамент, загрижен от мащабите на корупцията у нас, в скоро време публично ще оповести името на корумпиран български гражданин, комуто ще бъде забранено да посещава Щатите.
Всички с трепет и отворени уста зачакахме името на водещата личност в корупцията на България. Два дни по късно с подписа на самия държавен секретар Помпео беше оповестено името на съдията от специализирания наказателен съд господин Миталов. Забраната за посещение на Щатите включва и неговото семейството. Мотиви господин Помпео не счете за необходимо да оповести, но неразумни журналисти и граждани свързаха тази санкция с разрешението на съдията господин Николай Малинов да посети Москва за да получи правителствена награда от правителството на Руската федерация във време, когато срещу него се води следствие за шпионаж в полза на същата федерация. Дали такава хипотеза е вярна е отредено само господата атлантически съюзници да знаят, а ние „с голяма вероятност можем да допуснем“ , че е .
Още по-странното е, че месец - два по рано нашият мъдър и готов на всякакви услуги премиер Бойко Борисов беше на посещение в Щатите, среща се със самия президент Тръмп, декларира непоколебима вярност към атлантическата идея, подписа някакви декларации за стратегическо партньорство, но не бе удостоен с честта да му съобщят името на корумпирания съдия, за да вземе мерки срещу него и другите корумпирани в страната. Тази загадка може отчасти да бъде разбрана със запазения в архивите на Държавния департамент доклад на посланик Джон Байърли от 2005 г. за корумпираното минало на самия Борисов: Заслужава ли си да се рискува с предварително осведомяване за разкритията на Държавния департамент? Не ще и съмнение, че те добре помнят приятелските услуги, оказани на Мишо –бирата с „Ало, Танов“ .
Единственото допълнително сведение, което пристигна от Щатите след въпросната визита на Борисов, беше оповестено от един от заместниците на Помпео, че там тай е обещал конституционни промени. Какви - само те си знаят. По-късно, когато договорените промени бъдат подготвени, могат и да ни осведомят, а можем и да се събудим като 52 щат. Така или иначе това смущаващо напомня антиконситуционен заговор с външни сили. По необясними, а може би по обясними причини тези съобщения не заинтересуваха нито кипящия от енергия главен прокурор Иван Гешев, нито нашите политици и свободната ни журналистика. Но всичко това между впрочем.
От разигралият се сюжет изникват няколко въпроса. Ако ние сме приятелска страна с Щатите и разузнавателните ни служби си обменят честна информация – поне така би следвало да бъде, защо научаваме такива разобличаващи сведения не от сътрудниците, които работят безпрепятствено у нас, а чрез Държавния департамент. Обяснението би могло да бъде само едно: Щатите се отнасят с недоверие към желанието и способността на правителството да реши проблемите с корупцията. По тази причина предпочитат да ни управляват дистанционно от Вашингтон.
Ако пък въпросните специални служби на Държавния департамент работят за свой интерес, изниква втори въпрос: Не е ли шпионаж дейността на чуждестранни емисари, събирането на информация за страната с цел едностранно използване. Не би ли следвало тази дейност да предизвика гневна реакция на нашето външно министерство. Интелигентният читател разбира, че въпросът е реторичен: такава реакция може да се очаква от правителство, което брани суверенитета на държавата, каквото нашето не е.