/Поглед.инфо/ Край село Слишовци, Трънско, само на няколко километра от българо-сръбската граница, се намира един монумент, който ярко контрастира с околните села. Монументът е паметник-костница, известен като Слишовска могила.
Първоначалният вид на Слишовска могила е представлявал една камбанария, изградена през 30-те години на миналия век след Ньойския договор, около която са били положени костите на загинали българи. Всяка неделя свещеникът от село Слишовци е биел камбаната, за да се чува и в земите, които местното население нарича "отвъд планината", останали в Сръбско след Ньойския договор и да поддържа техния български дух. През 1953 г., на мястото на камбанарията е изграден мемориал, който е съхранявал костите на около 300 българи и българки, някои избити след 9-то юнския преврат, но повечето са на българските партизани от Втора национална освободителна бригада, с командир Денчо Знепол,ски съставена от Трънския отряд и и Войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“, загинали в сражения през 1944 г.
През 1944 г. Втора национална освободителна бригада е мощна партизанска групировка, подразделение на Първа Софийска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА), и е добре въоръжена с британска помощ. Великобритания и САЩ са поели да снабдят с оръжие партизаните в Югославия, Гърция и България и за тази цел в района е изпратена мисия, ръководена от майор Мостин Дейвис, която да установи връзка с Главния щаб на българските партизани. Групата на Дейвис е спусната с парашути на безопасно място в Албания, откъдето преминава в Югославия и и се установява в района на с. Църна трава, близо до българската граница, откъдето с помощта на сръбски партизани се свързва с Трънския отряд. Към нея впоследствие се присъединява и втора група, на майор Франк Томпсън (тогава капитан), спуснати с парашути на 25 януари 1944 г. в района на с. Добро поле, в тогавашна Югославия, недалеч от довоенната граница с България и от Трън. Английското военно командване е разработило специален “План за операции срещу фашистката власт в България” и веднъж установена връзка с Лондон партизаните получават голямо огромно количество пушки, автомати, минохвъргачки, тежки картечници и гранати. В доклад до българското правителството от тайната полиция за партизанското движение в България и взаимодействието им със съюзническите войски и по-специално с английските се разкрива, че на 1 февруари 1944 г. групите на Дейвис и Томпсън имат поставена задача от английската главна квартира да съдействат на партизанското движение и Отечествения фронт в България за засилване на въоръжената борба до степен на въстание, сваляне на правителството и прогонване на германските военни части от страната. Поставят се и конкретни задачи, като в частност се предлага българските партизани, съвместно с 5-та сръбска южноморавска бригада да разрушат моста и гарата при Суково с цел да прекъснат връзката София-Ниш.
От 18 до 28 март 1944 г. обаче армейски части под командването на ген. Александър Попдимитров, превъзхождащи силите на партизаните от бригадата, провеждат успешна операция под името „Радан” срещу тях, от двете страни на българо-сръбската граница. Загиват над 300 души партизани, български и сръбски, загива и майор Дейвис. Майор Томпсън оцелява, въпреки загубите бригадата не е разгромена и той участва в заедно с българските партизани в боеве района на Ново село, Сливница, Трън и в Осоговската планина. Свързва се наново с английското военно командване, осигурява доставка на оръжие за партизаните и участва в боен поход на бригадата от Югозападна към Северозападна България. На 23 май 1944 г. бригадата води битка с жандармерия при с. Батулия, Софийско, той е ранен, арестуван, измъчван и през нощта на 10 юни 1944 г. разстрелян лично от разследващия капитан Янко Стоянов в района на местността „Калето“ край село Литаково, заедно с партизанина Лазар Атанасов и ятака Христо Гурбов. Той е само на 23 години.
Защо разказвам толкова за майор Томпсън? Защото, освен представител на английското военно командуване, практически той самият е бил партизанин, живял е с партизаните и се е сражавал заедно с тях с оръжие в ръка и както много от тях е загубил живота си в името на една благородна цел. Участвал е в битка срещу хитлеристката чума, като е бил изпратен да се бори за свалянето на едно правителство, което е присъединило България към хитлеристката коалиция, снабдявало нацистка Германия със стоки и суровини, необходими и за водене на война срещу държавите от антихитлеристката коалиция, издало е и е приложило антиеврейски закони в страната.
Българския народ и до ден днешен е признателен на майор Томпсън. На негово име е наименувано образуваното след войната село Томпсън. На мястото на залавянето му е изграден негов бюст-паметник. Улица в с. Литаково носи неговото име. През 1970-те години е препогребан в Братската могила в местността Калето край с. Литаково, наред със загинали по време на Съпротивителното движение в България 72 партизани и ятаци.
През м. март 1944 г. в битките с частите на Първа армия, рамо с майор Томпсън се бият и български партизани. Те са будни младежи и млади жени, и не са били само ремсисти или обладани от комунистически идеи, сред тях е имало всякакви, отзовали са се на призива на Отечествения фронт, войници, комунисти, социалдемократи, земеделци и просто патриоти, за обща битка срещу един фашизиран режим, който е обричал страната на нова национална катастрофа. В справка по искане на Георги Димитров относно броя на партизаните и партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП му била изпратена шифрована телеграма в Москва, в която се докладва, че в партизанските отряди комунистите са само 25 - 30 %.
Но за разлика от майор Томпсън, техният другар и съпартизанин, загиналите млади хора през март 1944 г. за забравени, на техният паметник край с. Слишовци никой на полага цветя, никой и не ги помни, не са живи и родителите им, ако някой е оживял до днес, би трябвало да е над деветдесет и пет годишен. Пък как да се поклониш пред този паметник, който тук тъне в разруха. Мемориалът е изоставен на произвола на съдбата, костницата е напълно разграбена, има изпопадали плочи, като че някой с чук ги е чупил, много имена са избледнели напълно, и все пак някои се четат. Четеш и изпитваш тъга за прекършения живот, защото са били толкова млади, някои едва ли са преживяли първа любов, не са успели да се порадват на живота и да създадат поколение, което да ги помни. Ето имената на някои от тях, които може да се разчетат:
Иван Хр. Павлов от с. Радово и Велин Ваклинов, от с. Муртенци, загинали на 18 години.
Любчо П. Чакрин от Ярджеловци- Благой С. Марков от с. Красава, Любчо Т. Атов от София, Ваклин Х. Русаков от Дупница, Добри Живков от Перник и Димитър Цв. Хранов от брезнишкото с. Слаковци, загинали на 19 години.
И много, много други като тях.
В София, в градинката пред НДК има изграден Мемориал на жертвите на комунизма. Грижливо поддържан, с ясно четящи се имена. Някой се грижи за този мемориал.
Но защо никой не се грижи за Слишовската могила - Мемориал на загиналите млади българи в бурните години преди 9 септември 1944 г?
Те по-малко ли заслужават?