Българската политиката, споделих през оня август в книгата си, напомня на злата вещица от приказките с криви зъби, с брадавичен нос и вонящ дъх. Тя омагьосва децата ни и ги отвежда след себе си. Променя ги, ако им надвие, така че те все по-малко да заприличат на нас, че и на себе си понякога. Безсъзнателно ги кара да вършат неискани от тях неща, все едно ги е проклела.
Политиката у нас е лакомо животно, което ненаситно изяжда дните ни, изсмуква мозъците ни, изпразва съзнанието ни и ни оставя да бродим безпосочни по света търсещи себе си.
Политиката като огромна хлебарка ражда непрекъснато себеподобни същества и те се разпълзяват навсякъде около нас. Проникват и се завират във всички дупки и ниши на живота ни, в структурата и инфраструктурата на битието ни, послушно изпълняващи волята и желанията й.
Боя се, че тя ще докопа и моите деца. Правя всичко възможно да ги защитя от нея, но не мога да ги опазя от живота, който те са принудени да живеят и, което е най-мъчително, да го правят надявайки се, че това е правилния път. Може би това ще им помогне да оцелеят, да съхранят себе си дори в такива паранормални условия, да се огледат и да намерят своите съмишленици и спътници в търсенето на по-смисленото, по- възвишеното. Колко ми се иска в тази им нелека борба аз дори и да ме няма да съм винаги с тях.
Вървя по улиците, срещам се и се разминавам с хора търсейки в лицата им истинското. Ако го открия, се радвам че не съм сам. А вечер, когато отново от екрана изпълзяват чудовищата, вече свикнах да ги гледам спокойно, дори с интерес, с обратен оптимизъм вярвайки, че лошото все още предстои и че то ще бъде по-вредно за тях отколкото за мен. Че те, родени от лакомото животно един ден ще се самоизядат. За опора от време на време си повтарям чудната мисъл на Тургенев, казана в друго време по друг повод и отправена към други чудовища, но съдържаща всичко което бих искал аз сега и днес да им кажа.
„Не мога да дишам един и същи въздух,
Да стоя наред с тези, които аз възненавидях…“
Нашите синове и дъщери са на средна възраст. Порасна поколение, което повече от естествено е да поеме държавата. Без значение дали като държавни чиновници или частни предприемачи, дали като служители във фирмите или работници в предприятията. Нашите „лицеви“ политици с действията си са на път без много да му мислят или може би нарочно да заоблачат, да вгорчат естествения стремеж на нашите деца да тръгнат напред. След като се разделихме на такива и онакива под магиите на злата вещица те се опитват да настроят и тях едни срещу други.
И все пак ще ми се да вярвам, че нашият народ, колкото и да го омайват, има разум, който, ако някой е забравил, се казва природна интелигентност. Няма да цитирам светите наши учени които пресъздадоха някога психопортрета му. Той и сега си е същият. Видимо много неща са се променили у нас, но ако пък се вгледаме ще установим, че всъщност у нас просто опаковката ни е малко друга, но вътре в себе си ние си оставаме автентични 100 процентни българи с потенциалното си недоверие към властта, със стоическото си отношение към религията, с почитането си на всички свои празници, които не даваме да ни ги отнемат. И няма да се намери нито един еврокомисар, който да успее да ни откаже от шкембе чорбата, от ракията, от сланината, от туршията. Както виждате, не се докосват тези неща, за да не вземе пък съвсем да се ядоса този народ. Че и това се е виждало и, колкото да ни е неудобно да го казваме, се е случвало преди 100 години, преди 70 години, преди 30 години и преди 3 години.
Сега все по-осезаемо се чува нещо да къркори в народното тяло. Един въпрос обединява, нека да се изразя с щампата на социолозите, широките маси и той е – „Какво да ги правим тия горе?“ Вече е налице и отговора – „Трябва да ги махнем!“ И тук ние пак почваме да се почестваме и преглъщаме. Дори някой да се реши да запита, как да го направим, веднага му отговарят, че няма как защото са ни запушили устата и вързали ръцете. Опитите за национални референдуми го показаха нагледно. Има, както винаги е било, и луди глави, които сакрално произнасят вечното „На оружие, братя!“ В нашето евровреме обаче това си остана нещо като носталгична наздравица на поредната софра.
Преди няколко дена по швейцарски телеканал, попаднах на една дискусия за поредния референдум в страната. При тях както е известно това си е общоприета форма на участие в управлението без аналог в света. По-миналата година се шашнах като разбрах, че са провели референдум и за това, дали жените военнослужещи да носят щатно раздаденото им бельо или да си ходят на служба със своето. Мнозинството им позволи да си използват личното и това на момента бе фиксирано в съответния нормативен документ. Та във въпросната дискусия ме впечатли един от участниците, депутат в парламента им не толкова с хвалбите си, че страна му в политическото си развитие е стигнала до тази висша форма на демокрация, а подхвърленото, между другото, нещо, не споменавано до този момент така открито. Пряката демокрация, заяви той, е дамоклев меч за политиците от повечето европейски страни. Спомена, както можеше да се очаква, най-вече източноевропейските, новоприсъединили се страни. Но можеше и да не го прави, аз си знаех за кого става дума.
Конституцията промениха, ако случайно този парламент прогледне, със сигурност ще променят и Закона за референдумите и допитванията или както и да се казва той. Дано не докопат един на глед маловажен и провинциален закон. Това е ЗМСМА или Закон за местното самоуправление и местната администрация. Иначе погледнато това е библията на общинското управление. По маниера на упражняване на властта от местните феодали си личи, че малцина от тях са го чели. По-добре е да не го четат, за да не вземат да го „реформират“. Та там, представете си, има член 21, в който е предвидено провеждането не само на референдум, но и на ОБЩО СЪБРАНИЕ. Почти като на Оборище. С тази разлика, че законът предвижда организацията на това Общо събрание да е за сметка и с участието на Общината по задължение.
Представям си за момент, как във всяка община по едно и също време всички живеещи там се събират на Общо събрание. И всички в един глас заявяват: „Това не е нашата България! Върнете ни я!“ Съответно се взема единодушно решение по темата задължително за властимащите. Може и да е наивно, но пък е повече от нужно сега. И после това не са избори, за да скриеш или промениш гласа на някого. Тук вече няма как да стане това, когато открито го извикаш срещу тези там, в „кочината“, както точно и на място нарече българския парламент един за сега велик лидер на една временно още по-велика партия.
