/Поглед.инфо/ Днес, 5-ти септември, за шести път ще започнат четения, посветени на Захарий Стоянов в родното му село Медвен.
От Книга 1 „Срещи“ („Притаени мигове“)
Признателен съм на съдбата, че се запознах и се сближих със Захаринка Захариева Стоянова. Пазя свидни спомени за тая достойна потомка на български възрожденци. С вълнение препрочитам нейните писма и се вглеждам в снимките от многобройните ни срещи. При всеки досег на паметта със спомени за нея отново и отново проблясва образът на знаменития ѝ баща Захарий Стоянов.
От юношеските си години благоговея пред името и делото на революционера, мемоариста, писателя, държавника, вестникаря, кореспондента на влиятелни европейски вестници и агенции Захарий Стоянов. Защото не зная много примери за такъв изумителен взрив на човешкия ум, дарба, воля, трудолюбие и постоянство на творческия дух. А като двигател на Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. той сътворява епохално историческо дело в името на майка България.
Бедното будно овчарче от котленското село Медвен броди сред стадата в добруджанските поля. Няма друго четиво, освен „Преподобна Стойна“, което къта в окъсаната торбичка. Единствената му среща с големия свят са таксидиотите от легендарния български Зографски манастир. Споделя страданията на пастирите, ограбвани от набезите на безчет турски хайки.
Получил духовно насърчение и пример от българските революционери, младият Захарий, който жадува за просвещение, с неописуема упоритост повишава знанията си, ползвайки книжовното богатство в забележителното културно огнище – русенското читалище „Зора“.
Чирачето, което започва да изкарва хляба си в терзийския занаят, през 1872 г. на русенското пристанище става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев, сподвижника на Васил Левски. Може би от този потресающ миг у него пламва мечтата да се влее в редиците на борците за българското освобождение от петвековната османска робия. Младият Захарий не се отчайва от неуспеха на Старозагорското въстание през 1875 г. и продължава своята всеотдайна служба на великото освободително дело в Априлско въстание през 1876 г. Едновременно води записки за събитията по огнения път на революцията.
За малко повече от десетилетие след Освобождението Захарий Стоянов редактира вестници, пише пламенни статии, книги за прослава на Васил Левски, Христо Ботев, четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Чардафон Велики… Едва ли е възможно да си представим изблиците на огнената чувствителност на младия българин. Той е най-деен участник във всички бележити събития във възстановената трета българска държавност и най важното – за няколко години сътворява епохалната библия на нашите революционни борби „Записки по българските въстания“.
С последователната смела защита на българската независимост и демократичното следосвобожденско развитие Захарий Стоянов е в предните редици на строителите на нова България. Неговите публикации и днес впечатляват със своето високохудожествено публицистично въздействие. Във вестник „Работник“, в „Искендер бей“ и в други трудове той племенно защитава Търновската конституция след нейното суспендиране през 1881 г. от княз Александър Батенберг. Гневно се противопоставя на отитите на великите сили да погазят българския национален суверенитет.
Впечатлява ме великодушието на Захарий Стоянов, който ратува за общобългарско единство. Въпреки крайно негативното отношение към княз Батенберг като емигрант в Пловдив дни след Съединението той споделя, че прощава всичко на младия княз, заложил трона си за обединена България. Като разбрал, че той е прекосил Балкана само с няколко придружаващи го конници, въпреки големите опасности, за да оглави официално Съединението, му домиляло, забравил за дотогавашните политически прегрешения на княза.
Няколко години след Освобождението Захарий Стоянов посещава Тетевен. Разпитва за дядо Вълю Стоилов – Мечката, извършил злодейското предателство на Георги Бенковски и неговите четници. Съобщават му, че той вече е пазач на рибата в Свинска река. Захарий моли местните управници да организират малък гуляй до мостчето, където загива апостолът Бенковски. След като се настаняват на поляната, дядо Вълю разпознава в Захарий въстаника, който се хвърля в реката и успява по чудо да се спаси. Изпадналият в ужас предател сам произнася своята присъда: „Оттогава моля Бога земята да се отвори и да ме погълне. Кълна се, че всяка събота ще паля свещ на това място.“… Очевидно е, че няма по-тежко наказание за всеки престъпник и предател от гузната съвест.
Споделям тези съкровени мисли за великия Захарий Стоянов с родолюбиво вълнение, защото той е неугасващ пример за потомството. Вижда се, че дори слънчево дарование може да се осъществи с удивителни резултати при наличието на желязна воля, исполински труд, неописуема любознателност, безусловна саможертвена готовност в името на Отечеството. „Българин съм и нищо повече!“ – изповядва той. Сякаш за него са написани думите: „Що е Божа дарба – то за свят е чудо!...“ (Пенчо Славейков)
Поради всичко това копнеех да посетя места, свързани със стъпките на тая величава личност. Като прокурор в Сливенската окръжна прокуратура често участвах в съдебни дела в Котел. Посещавах и родното място на Захарий Стоянов – китното планинско село Медвен. Дълго се застоявах пред полусрутената му къщичка, „Синия вир“ и други забележителни околности.
От началото на 60-те години на миналия век преминах на отговорна обществена дейност в Сливенски окръг. Съвсем естествено бе да полагаме благородни усилия за реставрацията и обновлението на възрожденски къщи и квартали в селищата на нашия край. С мащабната програма целяхме да се пресътворят отново красотата и удобството на българското възрожденско строителство. Програмата се осъществи и с активното участие на колектива, ръководен от архитект, по-късно професор, Стефан Стамов. Той написа чудесни книги за българското строително дело през Възраждането, които са преведени на няколко езика. Създадохме добри условия на учените и специалистите, по чийто проект за няколко години се възстановиха цели комплекси и десетки къщи в Сливен, Котел, Жеравна, Медвен, Градец, Нейково, Ичера… И сега те омайват със своята хубост и многофункционалност.
Честит съм, че открих и прекрасната музейна сбирка „Захарий Стоянов“ във възстановения негов роден дом. Така се запознах с неговата дъщеря Захаринка Захариева Стоянова, която живееше във Федерална република Германия. Тя предостави ценни материали и паметни знаци от битието на своя знаменит баща. Повече от две десетилетия почти всяка година канехме леля Захаринка, както я наричахме, на посещение в България. Тя споделяше, че никога не ще забрави вълнуващите срещи с признателни потомци и роднини.
Леля Захаринка бе в зряла възраст. Спретната ѝ побеляла коса, приветливите ѝ красиви очи и лице излъчваха достолепие. Тя участва в много събрания, конференции и паметни събития, свързани с жизнения път на Захарий Стоянов. Неизменно беше на чествания на Априлското въстание в Сливен, Панагюрище… Още помня вълнението, което заля Голямата зала в БАН при нейното слово на научната конференция, посветена на Захарий Стоянов.
Леля Захаринка ми сподели, че е плакала от вълнение по време на честванията на 100-годишнината от Съединението на Източна Румелия с Княжество България в селото, откъдето тръгва легендарната чета на Чардафон Велики – днешния град Съединение. Тя е била посрещната изключително топло от непознати хора от всички възрасти. Деца и младежи ѝ целували ръка…
Леля Захаринка предостави на музеи и библиотеки ценни материали, свързани с ролята на Захарий Стоянов като председател на нелегалния Централен комитет на Съединението, като виден политик, държавник и председател на Народното събрание. На тая длъжност той получава поканата на френското правителство за Световното изложение през 1889 г. Това е израз на огромно уважение към българския революционер, писател и държавник, обогатил влиятелни френски вестници и информационни централи с чудесни публикации за борбите и живота на българите. Непрежалимо тъжно е, че тук, в неголям парижки хотел, младият му живот угасва в ръцете на любимата му съпруга Анастасия.
С леля Захаринка ме свързваше трайна дружба. Тя ме наричаше: „Скъпи приятелю, мили Жоро!“. Като най-свиден дар съхранявам паметните ѝ думи, изписани на гърба на неин портрет:
„Подарявам пръстена на своя баща Захарий Стоянов на моя добър приятел Георги Йорданов за вечен спомен.
София, 24.06.1978 г.
Захаринка З. Стоянова“
Пазя този неин завет и пръстена на знаменития българин като светиня. Златният пръстен олицетворява България с трите цвята на националния флаг – бял бисер, зелен смарагд, червен рубин. Колчем се вгледам в този символ, стоял на изящната благословена ръка на Захарий Стоянов, потръпвам от вълнение и признателност, че леля Захаринка ми довери да пазя семейната ѝ реликва.
До края на дните си не ще забравя нейните разкази за необикновения ѝ жизнен път. Слушах я в захлас. Изпитвах чувства на обич, на възхита и преклонение пред тая забележителна българка, която и в чужбина остава до последния си дъх вярна на заветите на своя баща и на уроците на своята майка светица.
Родена е месеци след загадъчната смърт на баща си. Майка ѝ Анастасия Обретенова, най-малката дъщеря на легендарната Баба Тонка, още с млякото, с което я кърми, внася в душата ѝ част от интелектуалната мощ на нейния баща Захарий Стоянов. Захаринка израства в лоното на прочутото русенско възрожденско семейство Обретенови. Спомените за минали борби и за живота на нейния баща оживяват в легенди.
Леля Захаринка ми споделяше, че дължи всичко добро в живота си на своята незабравима майка Анастасия. Получила е образованието си в Русия. След завръщането си в родината е една от най-популярните моми в следосвобожденско Русе. Ухажват я богати и прочути люде. Сред тях е и бившият диарбекирски заточеник и учител Стоян Заимов – съратник на Захарий Стоянов в революционните борби. Ала тя се влюбва в обвеяния от неописуема интелектуална сила Захарий, макар че той е беден журналист, няма дом, сигурна професия и ясно бъдеще. Баба Тонка отначало недолюбвала несретника, приютен от синовете ѝ да живее и да се изхранва в техния дом. Но когато отблизо го опознала, зетят Захарий става неин любимец. А Стоян Заимов, добил голямо самочувствие след Освобождението, с непремерени думи за своя събрат в борбите кори Анастасия, че го пренебрегва и тръгва в неизвестното с лишения от всякаква житейска опора Захарий.
Анастасия Обретенова според мен е своеобразна Пенелопа. През целия си живот тя е вярна на своя съпруг, с когото преживява несгоди, успехи, радости и му затваря очите в парижкия хотел. Тя е неотлъчно до него и при гоненията след държавния преврат през 1881 г. и емигрантството им в Източна Румелия. Живеят в оскъдица. Обитават чужди неудобни квартири. Захарий си отива от тоя свят, без да остави къща и имоти. Но Анастасия съхранява с неописуема грижа най-голямото му богатство – неговото литературно наследство. След смъртта му събира летописите и издава третия том на „Записките“. Отказва официалната покана на княз Фердинанд да стане придворна дама. Предпочита живота на обикновена българка, вярна цял живот на своя съпруг. Изхранва се като учителка, касиерка. Участва в благотворителни начинания и движения. Отдава всичко за възпитанието и обучението на любимата Захаринка, която е най-скъпото в живота ѝ, нейната физическа и духовна връзка с безсмъртния Захарий Стоянов.
Поради прояви на политическа злост, които не били редки в следосвобожденските години, Анастасия праща Захаринка да учи в художествено училище в Швейцария, а след завършването му – в германски университет. Всяка ваканция ученичката и студентката Захаринка гостува в прочутата бабина къща в Русе. В захлас слуша спомени за своя именит баща.
Леля Захаринка ми е разказвала, че вуйчо ѝ Никола Обретенов при разходки край русенските лазя говорел главно за нейния легендарен баща. Знайно е, че Никола Обретенов е жив свидетел на много важни моменти от борбите за национално освобождение. С Георги Апостолов предлагат на Христо Ботев да оглави четата след отказа на Филип Тотю като му предоставят облеклото и ботушите на стария войвода. Филип Тотю бил нисък на ръст, а Ботев – великан. Лъскавите войводски ботуши се оказали тесни за Ботев, но нямало как да не ги обуе, преди да се представи с цялата си мощ и величаво излъчване пред четниците и капитана на кораба „Радецки“. Ботушите обаче причинили много беди на войводата, окървавили краката му. Може да си представим как легендарният поет е изминал пътя от Козлодуй до своята Голгота на връх Околчица…
„Вуйчо ми Никола все ми повтаряше: „Захаринке, скъпа, баща ти беше чудо сред нас! Нямаше равен на себе си. Гордей се, че си негова дъщеря! Пази свято името му...“
Докато следва в Германия, Захаринка среща своето семейно щастие в лицето на инженер Вилхелм Громбах. Заради антинацистки прояви Вилхелм е хвърлен в концлагера „Дахау“, където намира смъртта си. Леля Захаринка ми пише за него:
„Мили Жоро,
Не мога спокойно да ти разказвам какви щастливи години имахме с моя скъп Вилхелм, който чрез мен и моите разкази силно обикна България. Ала той ненавиждаше хитлеризма, не се поддаде на изкушения и изгоря през зимата на 1945 г. в пещите на Дахау…“
В тежките следвоенни години и тя като майка си остава да живее изцяло отдадена на своята дъщеря Хилдегард. По-късно в семейството влиза и зетят Ханс Шломер. Радва се на скъпи внуци – Ингеборг и Харолд. Вдъхва своята обич към България и на техните семейства. При гостувания в моя дом леля Захаринка показваше семейни албуми. Изтръпвах от вълнение, откривайки голямата физическа прилика на внука Харолд с младия Захарий Стоянов.
Леля Захаринка намираше повод да участва в български прояви в Германската федерална република. През септември и октомври 1988 г. организирахме знаменитите Дни на българската култура във ГФР. Както пиша на друго място, официални домакини бяха президентът и канцлерът на най-богатата западноевропейска държава. В салоните на канцлерството бе разположена изложба на български исторически и културни ценности. Тя бе открита от канцлера Хелмут Кол. Дните на България продължиха в провинции на ФРГ и завършиха с голям успех в Мюнхен.
По това време леля Захаринка изживяваше последните си дни в баварския град Аугсбург. Дълбоко съжалявам, те тя не можа да уважи поканата да ме придружи в Бон, за да я представя на ръководителите на германската държава. Ала ме увери, че ще дойде в Мюнхен на финала на българските културни прояви. За съжаление, леля Захаринка не успя да го дочака. На 10 октомври 1988 г. приключи нейният необикновен жизнен път.
Захаринка Захариева Стоянова по достойнство заема видно място сред многото българи, които и като граждани на други държави остават докрай изпълнени със затрогваща обич към Отечеството. Ето защо до края на дните си ще бъда изпълнен с чувство на възхита от обаятелната щерка на озарения от проблясъци на гениалност Захарий Стоянов.
2020 г.