/Поглед.инфо/ Историята винаги трудно се твори, защото творците знаят какво искат, но не знаят как да го постигнат. На анализаторите им е по-лесно да погледнат критично на събитията от дистанцията на времето. При това на тях са позволени различни точки на наблюдение, а анализите им не носят последствия, както решенията на предшествениците, които са творили историята.
В своята статия със същото заглавие Панко Анчев опитва да обясни случилото се: „толкова години не можа се създаде реален икономически и политически механизъм тя (социалистическата система да, б.а) бъде поддържана постоянно и развивана ускорено и необратимо.“ По-нататък той обяснява главоломното рухване на системата с идейното объркване на ръководната върхушка в Комунистическата партия, нейното предателство пред народа и историята. Това е неоспорим факт и нека го оставим настрани и потърсим и други, може би по-фундаментални причини.
Дълги години партийните вождове и ръководни дейци декларираха своята непоколебима вярност към идеите на Маркс и Ленин. Изразявам съмнение, че те наистина бяха прочели и научили казаното от класиците, защото в дългогодишната управленска практика при строителството на социализма и създаването на перспектива за утрешното комунистическо общество беше непрочетена фундаменталната мисъл на Ленин: социализмът ще се докаже на полето на икономическия сблъсък с капитализма. Малко се замисляха какво значи това. Считаше се, че в икономическото съревнование социализма ще спечели с ударният труд на Стахановци, тъкачките на десетки станове, доярките в колхозите.
Този начин на мислене господстваше в политическата практика на партийните ръководители по цялата многостепенна йерархия. Сталин беше безапелационно заявил: науката трябва да служи на държавата! Тази формула създаде среда , в която научната информация се възприемаше не на базата на достоверността, а според това колко пасва на комунистическите догми. Фундаменталните изследвания бяха обявени за антикомунистическа приумица. Но това в крайна сметка означаваше, че истинската наука, в която априори съществува разногласие и разнопосочно търсене, остана в страни от процеса на строителството на социализма. Нещо повече: подкрепяйки инициативите на всякакви безскрупулни самодейци, на попрището на науката се появиха „учени“ от рода на Лисенко, който искаше да селекционира троскота и той да ражда пшеница. Подобни „учени“ разчистиха мястото в затвора за световния учен генетик академик Вавилов и лишиха народа от плодовете, които неговите научни усилия можеха да дадат.
Още по драматични последиците от това догматично мислене настъпиха в края на четиридесетте години на миналия век, когато отчетливо се очертаха процесите на развитието на кибернетиката. Пред човечеството бавно се откриваше пътя на научно-техническата революция, която в края на краищата щеше до роди нашето съвремие. В съветския съюз по това време по тези проблеми работи световноизвестният математик академик Берг. В много отношения той изпреварва разработките на американския учен Норбер Винер. Точно, когато това направление на науката трябваше да промени из основи процесите на управление на държавата, на промишленото производство и селското стопанство, на културата в Съветския Съюз, а и в останалите социалистически страни, във в. „Правда“ се появи разгромна статия срещу „лъжи науката кибернетика“. Тя заблуждава обществото, че може да замени съзидателните възможности на ръцете на работника и колхозника. Това, разбира се, е оскърбително за работническата класа като авангард. По-нататъшното развитие на тази област на науката в СССР мигновено спря. Това и позволи Норбер Винер да стане „баща та кибернетиката“. Всичко казано по-горе беше прието и у нас. Изоставането на технологиите в промишленото производство и системите за управление в сравнение със световния опит беше неизбежно. С времето тази ножица между Запада и Изтока все повече се разтваряше. Неизбежно беше изоставането на жизненото равнище на хората и с това привързаността към социализма като начин на живот.
Наложеното единомислие с всички решения, постановления, указания на висшите партийни и държавни власти доведе до закостенялост и летаргия в областта на науката, културата, обществения живот. В книгата си „Чивенгур“ руския писател Андрей Платонов справедливо отбелязва: когато има единогласие това значи, че един мисли, а другите са съгласни. А разногласието се наказваше. Осъдителни се оказаха творбите на изкуството, които не съответстваха на нормите на социалистическия реализъм, сякаш изкуството може да бъде поставено в някакви рамки, конструирани от хора и дейци с рамково мислене. Несоциалистически бяха тесните панталони и рокендрола. Опитът на комунистическата партия да определя и контролира правилата за развитие на стопанския живот, науката и културата, та и личните вкусове и желания, неизбежно доведе до две неща: Първо - лиши хората от инициатива и, Второ – създаваше нарастващо чувство за липса на свобода. Политическата система постоянно раждаше свои противници. Социализмът престана да бъде привлекателен и гибелта му беше неизбежна.
Не се наемам да отговоря на въпроса възможно ли бе да се предотврати катастрофата при обстоятелствата, за които пише Панко Анчев и тези, които споменах по-горе. Уверен съм в едно: идеята за изграждане на комунистическо общество не може да бъде умъртвена, защото тя е част от природата на човека, която го движи към повече човещина, а човечеството към прогрес. Този процес може да бъде овладян и управляван от хора, партия идейно подготвени и безкористни, с висока нравственост и чувство за историческа отговорност. Въпрос на време е това да се случи. Може би не утре, но в не толкова далечно бъдеще.