Възраждането на призрака при династията Мин
След падането на Хан и навлизането в епохите Тан и Сун, сюндзан практически изчезва от централната държавна практика. Китай преминава през период на икономически подем, в който бюрократичната машина разчита на данъкоплатци, а не на кървави жертви. Призракът на живите погребения обаче излиза отново на повърхността през XIV век, и то по възможно най-парадоксалния начин – чрез основателя на династията Мин, Джу Юанджан.
Джу Юанджан – бивш просяк и тойковски монах, издигнал се до император – носи със себе си дълбока параноя и патологично съмнение към целия свят. Преди смъртта си през 1398 г. той оставя завещание, което връща държавата с хиляда години назад. Десетки наложници са отведени в Сяолин – неговия погребален комплекс край Нанкин. Според записите на историка Мао Цилин от късната епоха Мин, жените са били накарани да пият отрова или са били удушени с копринени въжета, преди ковчезите им да бъдат подредени около този на императора.
Тази брутална реставрация на обичая продължава при следващите няколко владетели. Входът към комплекс Шисанлинг край Пекин пази мълчаливата история на десетки млади жени, чиито семейства са получавали като компенсация от държавата титли от сорта на „родове на небесните жени“. Процесът е бил напълно институционализиран – списъците са съставяни от дворцовите евнуси, а екзекуциите са извършвани по строго определен график в сутрешните часове преди спускането на императорския ковчег.
Забраната за тази практика идва едва през 1464 г. от император Джу Циджън (Индзун) на смъртното му легло. Преминал през плен при монголите и домашен арест в собствения си дворец, той издава указ, с който категорично пресича правото на владетеля да изисква човешки животи за отвъдното.
Последните гърчове на системата се наблюдават при манджурската династия Цин. При смъртта на Нурхаци през 1626 г. неговата съпруга Ула Нара Абахай е принудена да се самоубие, за да не пречи на политическите борби за наследяване на трона. Едва през 1673 г. император Канси окончателно криминализира всякакви форми на съпътстващи самоубийства и погребения на слуги.
Археологическите анализи и физическите доказателства от последните десетилетия потвърждават, че сюндзан никога не е бил просто религиозен фанатизъм. Той е бил най-крайната форма на държавна собственост – концепцията, че владетелят притежава не само труда и данъците на подданиците си, но и самото им биологично съществуване. Когато счупените прешлени и изкривените скелети от Анянг бъдат почистени от археологическия прах, зад тях не остава никаква мистика – остава само студената, изчислителна анатомия на една абсолютна власт.
