Архивно гробище за триумфални илюзии
През февруари 1986 година базовият блок на орбиталната станция „Мир“ е изведен в орбита с перигей 330 километра и апогей 352 километра. От тази височина скоростта на движение е приблизително 7,7 километра в секунда. Човешкото око, гледайки през илюминаторите от кварцово стъкло, очаква да види монументалните белези на техническия прогрес: мегалополиси, магистрални мрежи, гигантски язовирни стени и инфраструктурни артерии, захранващи световната икономика. Реалността обаче е пълна липса на визуални доказателства за съществуването на технологична цивилизация.
От ниска околоземна орбита планетата изглежда сурова, географски затворена и абсолютно непокътната. Големите градове се разтварят в маранята на атмосферата, а гигантските индустриални зони изглеждат като микроскопични петна, изчезващи под постоянната облачна покривка, която покрива над петдесет процента от повърхността във всеки един момент. Преминаването над континентите показва огромни, неизползваеми от човека площи: пустинята Сахара с нейните девет милиона квадратни километра, сибирската тайга, океанските базини, заемащи над седемдесет процента от хидросферата.
За да бъде изстрелян един човек на тази височина, е необходима колосална логистична верига. Всяка мисия за пребиваване на борда изисква изгарянето на стотици тонове керосин, течен кислород и несиметричен диметилхидразин. Добивът на тези ресурси ангажира стотици хиляди работници в минно-добивния сектор, металургията, химическата промишленост и преработвателните заводи. Всички тези усилия, оценени на стотици милиони долари на полет, служат за изпращането на субект, който след броени седмици осъзнава, че цялата тази машинария не е нищо повече от микроскопичен опит за отлепване от повърхността.
Пробойни в теорията за междупланетарно разширение
Разказите за скорошна колонизация на съседните небесни тела се сблъскват с неумолими физически и биологични ограничения. Данните от дългосрочните експедиции в орбита показват, че човешкият организъм губи между един и два процента от костната си маса за всеки тридесет дни в условия на микрогравитация. Атрофията на мускулната тъкан, промените в сърдечно-съдовата система и продължителното излагане на галактическо космическо лъчение правят всеки опит за продължително напускане на защитното магнитно поле на Земята изключително опасен от физиологична гледна точка.
Технологичният оптимизъм, че за петдесет или шестдесет години сме преминали от елементарни земеделски инструменти до космически кораби, пропуска критичната евристика на планетарните ресурси. Докато вътрешните съобщения преди полета изобилстват от вяра в пълната доминация над природата, реалните измервания на енергийния брутен продукт показват, че човечеството използва едва минимална част от слънчевата енергия, достигаща горните слоеве на атмосферата.
Противно на популярните митове за техническо господство, съвременните изследвания в орбиталната геодезия и спътниковата картография потвърждават, че всички градове, пътища и индустриални съоръжения, взети заедно, заемат под три процента от сухоземната повърхност на планетата. Повечето от "завладените" територии всъщност са слабо модифицирани природни зони, които бързо се възстановяват при липса на постоянна човешка поддръжка.
