Фосилните подземия и инженерният сблъсък с терена
Когато бразилският геолог Хайнрих Франк започна системно да картографира т. нар. „палеодупки“ (paleoburrows) в Рио Гранде до Сул, научната общност първоначално реагира със стандартната си скептична инертност. Академичната класика обича да обяснява необичайните форми на терена с флувиална ерозия, подземни реки или специфично изветряне на базалтовите и пясъчъчни скали. Скоро обаче сухият архивен и теренен анализ разкри пробойни в тази хипотеза. Ерозията от вода оставя гладки, закръглени повърхности с характерни наноси от чакъл и тиня. Тук профилът на тунелите бе непокътнат: твърди, овални сечения с височина до два метра, ширина над метър и инатлива продължителност, надхвърляща понякога четиридесет метра в дълбочина.
Окончателният удар върху физическото обяснение за воден произход дойде след детайлното заснемане на вътрешните стени. Скалната повърхност бе покрита с дълбоки, успоредни бразди – механични разрези, направени със сила, която трудно се побира в съвременните биологични представи. Метричните измервания на следите съвпаднаха с морфологията на ноктите на изчезналите представители на Xenarthra. Данните от разкопките в Уругвай и Аржентина потвърдиха същото: става дума за огромна изкопна дейност, при която са били изхвърлени стотици тонове пръст и полуизветряла скала. От гледна точка на енергийния разход подобно копаене изисква брутална физическа структура. Конкуренти за тази инженерна задача бяха гигантските броненосци от рода Pamphaeranius или Glossotherium, но мащабът на най-големите галерии сочи директно към едрите земисти ленивци.
Анатомия на четиритонния копач
За да разберем как е възможно животно да издълбае подземен лабиринт в консолидирана утаечна скала, трябва да свалим романтичния воал от мегафауната и да се вгледаме в чистата анатомична механика. Представителите на семейство Megatheriidae и Mylodontidae бяха биологични машини. Скелетните останки на Megatherium americanum, открити в Пампасите, показват масивен таз, вкостени сухожилия и костна плътност, способна да издържи колосално усукване. Когато такова животно се изправи на задните си крака, опората му се превръща в триножник благодарение на масивната опашка. Раменният пояс е оборудван с невиждани при днешните бозайници мускулни залови, а трите пръста завършват с нокти, надхвърлящи тридесет сантиметра.
Въпросът тук не е просто какво са могли да изкопаят, а защо са го правили. Енергийният биланс на едно четиритонно тревопасно е изключително тежък. В условията на плейстоценските климатични колебания, съпроводени със засушавания, резки спадове на температурите и свиване на горските масиви, терморегулацията се превръща в критичен фактор. Огромното тяло губи топлина бавно, но и прегрява също толкова трудно под прякото слънце. Постоянната температура в подземните тунели предоставя идеален микроклимат.
Освен климатичния натиск, на терена е действал и логистичният риск от хищници. Смилодоните (Smilodon populator) и праисторическите мечки от рода Arctotherium са представлявали реална заплаха за младите или болни индивиди. Подземното убежище е логично решение, въпреки че физическият труд за направата му изглежда астрономически. Документирани са тунели, които се разклоняват, образувайки цели подземни комплекси. Това подсказва, че тези структури са били използвани от поколения наред – факт, който се потвърди при анализите на загладените подове на галериите.
