На фона на геополитическите промени в света днес, изправящи човечеството пред световна преизподня, не е лошо да се връщаме отвреме-навреме назад, за да виждаме и осмисляме началото на срива на цяла една система - социалистическата. И да си даваме сметка, че допускането на този срив отпушва политическо зловоние, обхванало първоначално Източна Европа, а днес разпространило се из целия европейски континент.
За разлика от драматичните събития, разразили се в Източна Европа след разпускането на СССР, Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ, за населението на Западна Европа споменът за Студената война отминава като усещане за хепиенд. Хората там биват излъгани, че са победители в тази война. Само че това се оказва победа наужким. Защото бива съхранен целият световен военен потенциал, в т.ч. и ядреният.
Обикновените хора не са зървали карти от стратегически учения на Въоръжените сили на НАТО и ОВД, където могат да се изброят хиляди „планирани“ и „осъществени“ ядрени удари из цяла Европа, Азия и Америка. Днес тези „удари по карта“ могат все по-вероятно да станат жестока и невъзвратима реалност срещу човечеството.
След Студената война голяма част от натрупаното конвенционално оръжие на Изток бива пуснато в употреба във войните в ексЮгославия, ексСъветския съюз и техните производни без разумен смисъл. Разрушения за милиарди долари. Загинали, осакатени и разорени милиони хора.
Този процес продължава с различен географски обхват и интензитет няколко десетки години. За да се стигне до днешната ситуация, при която обхванатите от милитаризъм западни правителства хвърлят стотици милиарди долари и евро, за да бъде унищожена Русия. Която за техен ужас успява да оцелее изпод руините подир „спечелената от тях“ Студена война. Имагинерната им цел да разпарчетосат Русия и да заграбят ресурсите ѝ е довела до неочаквани и нежелани от тях реални резултати. Навсякъде из западните страни плъзва обедняване, срив на жизнения стандарт, преждевременна смърт сред големи групи хора.
Все повече се очертава вероятността населението на Великобритания, Франция, Германия, Съединените щати да бъде поставяно в ситуация да почувства онова, което Източна Европа изживява в продължение на 37 години след Студената война не без „съдействието“ на западноевропейските „демокрации“.
Тази реалност прави световният конфликт все по-вероятен. Блещукащите надежди са глобалната война да се окаже поне без използване на ядрено оръжие. Но и при това положение жертвите и разрушенията не биха били по-малки. Все пак, сред „елитите“ съществува „утеха“, че при неядрен световен конфликт може да се мине и без радиоактивни поражения.
Разсъжденията дотук водят според мен до заключение, че всичко посочено е възможно да се окаже реалният съвкупен исторически резултат от иницииращата дейност на „Човека с белега“.
Който волно или неволно всъщност постига разрушаването на собствената си мега държава и потопяването на своя народ в кръв и сълзи. Без да е ясно за по-голямата част от световната общественост с каква цел е извършил всичко.
Затова мисля, че не е лошо периодично да се дава оценка на този човек, наричан на Запад „Миротворец“, та и удостоен с Нобелова награда за мир, но в Родината му бива и днес проклинан и анатемосван.
В тази статия се опитвам да поднеса три разказа за врязалите се в паметта ми спомени за някои силни моменти от появяването и политиката на най-ранния Горбачов през изпълнената с надеждни очаквания 1985.
Разкази за един виц, за един разговор и за една „дискотека“ през първата Горбачовска година.
Мисля, че събитията в тези исторически верни разкази очертават приблизително вярно какво са си мислили недоволните у нас от политиката на Тодор Живков, надявайки се новопоявилият се съветски господар на Соцлагера да им помогне.
Показват какво е било още тогава отношението на част от обикновените хора в СССР към съвсем ранния Горбачов и какво всъщност са чувствали, че може да произтече от неговата логорея.
Както и какво е предстояло на нашия народ да преживее не без политическите заигравки на Горбачов и особено с неговата пряка намеса във вътрешните работи на суверенната държава Народна република България.
Последното предизвика погнуса от истинската морална същност на „добротвореца“ Горбачов.
1.
Вицът е от специалната по онова време група „Златна решетка“. **
„Попитали Радио Ереван:
- Какво означава думата „Горбачов“?
Радиото отговорило:
- Горби Оправи Работите на Брежнев, Андропов и Черненко, ще Оправи и Вашите.“.
С риск да бъда досаден, ще си позволя да помогна на младите, незапознати с властническата реалност в соцсистемата, да се ориентират в истинските цели, прозиращи от този виц.
Брежнев, Андропов и Черненко са трима съветски лидери, заемали последователно един след друг поста Генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и председател на Президиума на Върховния съвет на Съюза на съветските социалистически републики (така наречения пръв съветски партиен и държавен ръководител).
И тримата напускат мъртви този пост много бързо един подир друг: 1982,1984,1985.
Погребенията им са разточителен и протяжен траурен ритуал, показван директно в СССР и соцсистемата в продължение на часове. Всяко погребение е досущ еднакво с предходното. И вместо печал от кончината, бутафорните ритуали предизвикват ирония в СССР и у нас.
След като се споминава и третият, начело на СССР е избран Михаил Горбачов, най-младият измежду тогавашните номенклатурчици.
Сред интелигенцията в СССР се ражда надежда, че неговото идване на власт може би ще донесе нещо добро за страната и народа. Вестник „Литературная газета“ става рупор и форпост на прогорбачовската политика, станала известна с думите „гласност“ и „перестройка“.
Естествено, българската интелигенция се повлиява от съветската и у нас, по подобие на СССР, започват да се появяват „формални“ (официално и надлежно регистрирани) и „неформални“ (нерегистрирани по надлежния официален ред) произведения и сдружения. По влияние на руския език, неформалните произведения са наричани „самиздати“ (издавани от самите автори извън установения ред и разпространявани от ръка на ръка), а организациите - „неформалки“.
Едно от тези „самиздат“ произведения е горният виц.
Очевидно е съчинен от интелигенти близки до властта, обзети от желание дано и Живков да „гушне букета“, та да се настанят и те на блага ясла под крилото на батюшката Горбачов. За когото са убедени, че ще бъде на власт задълго, подобно на Сталин и Брежнев, та защо не и „тяхното време“ да се огрее от Горбачовското. Приказките им за подкрепа на преустройството и гласността са всъщност прозрачен параван за прикриване на тези истински прагматични надежди.
Горбачов не може да понася Живков и няма търпение да се освободи от него. Но очевидно авторитетът на Тато сред елита в соцсистемата и в Западна Европа го е възпирал да действа бързо и твърдо. Едва през лятото на 1989 той решава да ускори заверата за сваляне на Живков. За целта използва за прикритие съвещанието на Политическия консултативен съвет на Организацията на Варшавския договор (тогавашната алтернатива на НАТО) в столицата на Румъния Букурещ. Където провежда тайни срещи с четирима заговорници, членове на българската делегация на големия военнополитически форум: министър-председателя Георги Атанасов, министъра на отбраната Добри Джуров, министъра на външните работи Петър Младенов и секретаря на ЦК на БКП по външната политика Димитър Станишев (баща на Сергей Станишев).
Почти веднага подир тези срещи следват Десети ноември, Оставката на Тодор Живков, Петър Младенов на върха на властта, „Долу Член Първи!“, „Времето е наше!“, „Кръглата маса“, „Съдът“ над Живков, палатковият „Град на Истината“ в центъра на София, Партийният дом в пламъци, Ревове на агитки „Долу Пешо Дамаджаната!“, „Желю Президент!“. И т.н.
Посоченият по-горе виц изразява настренията на прогорбачовските мераклии за власт.
Част от които успяват да се доберат до нея и да си получат „заслужените“ индулгенции.
2.
Разговорът е следният.
През една топла юлска утрин на 1985 нашият първи влаков ешелон на елитната и строго секретна Тридесет и първа фронтова зенитно-ракетна бригада стоеше неподвижен и без локомотив на малка гара до Донецк. Бригадата, с пълния си личен състав и цялата бойна техника опакована в брезент и шперплат върху вагонни платформи, се изнасяше в пет железопътни ешелона всеки с отстъп един ден след предходния. В пустинния военен полигон в Западен Казахстан предстоеше да бъде подложена на строга проверка на бойните умения.
За сведение, тя се завърна от това тежко изпитание с оценка „Отличен“. Друго не можеше и да се очаква от това съединение.
Отправих се към началото на влака. Видях един железничар, седнал на празен сандък пред сиротната композиция с глава почти до коленете. Седнах до него. Попитах го кой е и защо седи там.
- Защо питаш? – рече той вместо отговор.
- Питам, защото съм заместник-началник на ешелона.
- А аз съм машинист и ще карам локомотива на вашия влак, след като го докарат.
- Кога ще бъде това?
- Когато го докарат. Скоро.
- А защо си тъжен? – рекох нашега, за да не кажа, че ми изглежда махмурлия.
- Защото, драги, вчера беше Денят на железничаря – изпъшка той.
- Ами, много добре. Значи сте празнували. Защо си тъжен сега?
- Защото празникът беше сух, драги, много сух.
- Как сух? – не вдявах аз.
- Ами ето така, сух. Миналата година на този ден имаше всичко за всички, а сега беше сух.
- Искаш да кажеш, че не е имало с какво да се почерпите? - аз започнах да се сещам за обилно тиражираните заявления на Горбачов за решителна борба с алкохола в Съветския съюз.
- Да. И знаеш ли, на всеки дадоха само по бутилка!
- Ами че бутилка си е добро количество - вметнах аз.
- Не е добро. Дадоха само по бутилка. Бутилка водка, бутилка вино, бутилка пиво.
- Това са три бутилки! – възкликнах.
- Не. Беше по бутилка: бутилка водка, бутилка вино, бутилка пиво. Не бяха три бутилки.
- На всеки ли дадоха по толкова?
- На пълнолетен член на железничарско семейство.
- И какво го направи това количество? У дома ли го занесе?
- Защо да го нося у дома! На празника свърши.
- Как така?
- Та то беше само по бутилка, какво толкова!
- Искаш да кажеш, че беше малко?
- Да, драги. Беше по бутилка. Така било наредено.
- Кой е наредил?
- Нашата железопътна власт.
- Тя ли така е решила?
- Не. На нея е наредила нашата градска власт. А на нея е наредила нашата областна власт. На нея пък е наредила нашата киевска власт. А на нея е наредила централната власт.
Реших да не задавам повече въпроси, когато железничарят ме прати в нокаут:
- А на централната власт е наредил оня дърдорко! (На руски изразът е „тот болтун“)
Каза го с неприкрито презрение и неприязън.
Стана ми ясно, че разговорът отиваше вече като за специалисти и си тръгнах мълчешком.
След около час ешелонът напусна гарата.
3.
А ето я и „дискотеката“
Към края на 1985 България започна да светва и гасне като „дискотека“.
В кварталите и домовете в цялата страна има електрически ток два часа, след което два часа няма, и после пак светне и гасне. Всеки ден, всяка нощ, без изключение. Откъдето и да се погледне, си беше мъка.
Властта не обясняваше на хората защо е това, при положение, че България бе най-силната държава на Балканския полуостров по добив на електроенергия.
А положението било просто.
Новият съветски лидер Горбачов решил всяка държава от СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) да се оправя както може.
Очевидно в съответствие с неговото решение е преустановен или снижен износът на електрически ток от Съветския съюз за България.
Плъзва слух, че до тоя момент България компенсира с внос на съветски ток недостига, образуван от големия износ на ток в съседни страни по Второ (валутно) направление, срещу изгодни за България цени. С прекъсването на вноса на съветски ток страната се оказва в трудно положение, защото държавата не може да спре изпълнението на договорите за износ. И ето ти дискотека...
По тази схема, наложена на соцсистемата от Горбачовското съветско ръководство в почти всички икономически сфери, в България започва да се заформя хаос в производството и търговията с тази огромна страна. По онова време, според официалните партийни и правителствени документи, съветският пазар съставлява около 80-85 на сто от външнотърговския баланс на България.
Висшият властов клир у нас търси адекватно решение. Какво е то, не става известно.
В своите спомени публикувани доста години след свалянето му от власт, Тодор Живков споделя, че имало идея още от 70-80-те България да се обърне към Европейската общност, в частност Западна Германия, с перспектива да стане постепенно и поетапно член на Европейската общност (днешния Европейски съюз). Но идеята така и не могла да се осъществи. Живков се ползвал с доверието и подкрепата на бившия (Хелмут Шмидт) и тогавашния (Хелмут Кол) канцлер на ФРГ, с които поддържал топли отношения. Обаче не срещнал подкрепа в СССР и у нас. Защото това означавало капитализиране на социализма.
Разбира се, за това, което Живков пише с късна дата, народът не знаеше, нищо подобно не се е писало, говорило и показвало публично през неговото управление.
Така идва Десети ноември 1989 и страната се срива в икономическа пропаст.
На 17 ноември 1989, само седмица след свалянето на Т. Живков, генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Петър Младенов изнася критичен доклад. Прави крайно негативни констатации. Но не казва, че за тях е отговорен и той. Като член на Политбюро в продължение на много години е участвал във вземането на всички решения, определящи най-важните посоки на социално-икономическото развитие на България. А като министър на външните работи в няколко правителства не може да не е знаел нищо за истинското икономическо състояние на страната, ако е било толкова трагично, както го изнася в доклада. Бил е съвсем наясно с оценките на западните политически централи и посолства.
Но и той като всички големци от онова време хвърля цялата вина върху сваления Живков!
Новата власт даже образува наказателно дело срещу него.
Тя натресва на България програмата „Ран-Ът“ по имената на нейните американски автори, както и така наречената „Шокова терапия“ на американския икономист Джефри Сакс.
Става обществено известно доста години по-късно, че „Ран-Ът“ има секретна част – що се отнася до резултатите. Които се описват като плачевни за българския народ.
И така, шок има. Но очевидно без терапия.
Сега Тодор Живков се почита едва ли не като светец, а неговото време се обявява негласно от народа за истински „златен век“ за България.
Но обяснение защо днешното време не е по-добро в икономически план от живковото, няма.
От девет милиона население – днес то наброява малко над шест милиона.
Симптом и гаранция за икономически растеж или икономическа катастрофа е това?!
================================
* Реших да споделя горните мисли, защото се смятам за нещо като съвременник.
През 1985 бях на 39 години, заместник-командир по политическата част на елитно бойно съединение, способно с един залп на инсталираните 54 зенитни ракети да порази толкова въздушни военни цели на противника в небето над България. Днес тази бойна единица е в музея.
Според ключовата ми позиция, отговарящ солидарно с командира на бригадата за нейната бойна готовност и боеспособност, бях длъжен не само да познавам издълбоко обстановката в поделението, но и да проследявам събитията от вътрешен и международен характер, решенията на управляващата БКП, Народното събрание, Държавния и Министерския съвет на НРБ, за да мога да си върша работата по-ефективно.
Естествено, в тези задължения влизаше да изучавам и познавам колкото е възможно добре всичко, свързано с тогавашното съветско ръководство, в случая олицетворявано от Михаил Горбачов, и провежданата от него политика спрямо социалистическата общност, НРБ и БНА. От прима виста проличаваше, че зад идеологическите постулати „революционно мислене и действие“, „гласност и перестройка“, „повече социализъм, повече демокрация“ прозираше друго. Личеше, че това бяха кухи фрази, без разумно икономическо и политическо съдържание. За какво и кому е нужно всичко това, започва да става ясно още в края на тази ключова за нашата страна година.
** „Златна решетка“ е шестваща през късния соцпериод жаргонна фраза, символизираща „наградата“, която се присъжда на авторите и разпространителите на парливи вицове с прицел официалната власт. Ще рече, „опакованият“ в такава решетка индивид заблестява с ореола на идеологически враг на режима, става „знаме“ за недоволните.
