По публикации в чужди медии и арабски дипломатически източници. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Дипломатическият шум около Меканския пакт и иранският отговор
Сведенията за покана към Иран да стане част от отбранителното споразумение, подпишано в Мека на 7 август между Рияд, Анкара и Исламабад, предизвикаха поредица от разминаващи се изявления между парламентарните среди в Техеран и официалната дипломация. Членът на иранския парламент Джалил Рахими Джаханабади заяви пред базираната в Бейрут телевизия Al Mayadeen, че на Иран е било предложено официално място в новия тристранен алианс. В последващо изявление говорителят на иранското външно министерство Есмаил Багаеи уточни на пресконференция, че формална молба или документално предложение за пълноправно членство в този документ не са постъпвали в МВнР.
Багаеи обаче потвърди, че на Иран е била представена инициатива за участие в по-широк регионален консултативен механизъм. Разиграването на тази тема разкрива вътрешнополитическата динамика в Техеран. Иранските консервативни среди бързат да представят всеки сигнал за диалог от страна на съседите си като дипломатическа победа и признание за устойчивостта на Ислямската република след военните сблъсъци със САЩ и Израел. В същото време дипломатическият апарат около министър Абас Аракчи подхожда прагматично, предвид факта, че публично оповестените параметри на Меканското споразумение остават оскъдни.
За Иран е трудно да подпише клауза за колективна отбрана тип „член 5“, без да разполага с пълния текст и оперативните протоколи за задействането ѝ. Още повече че текстът, според изтекли сведения в арабски издания, задължава страните да считат нападението срещу една от тях за агресия срещу всички. Това повдига въпроса как подобна рамка би сработила при евентуален нов конфликт между Техеран и Вашингтон.
Фикцията за „Сунитското НАТО“ и пакистанският ядрен фактор
Наричаният неформално „сунитско НАТО“ пакт от Мека всъщност е опит за институционализиране на отбранителната ос между три държави с коренно различни военни доктрини и географски приоритети. Саудитска Арабия разполага с огромен финансов ресурс и модерно западно въоръжение, но страда от липса на достатъчно опитен личен състав и сухопътна дълбочина. Турция носи със себе си втората по големина армия в НАТО, сухопътен опит от Сирия и Ирак, както и развит военнопромишлен комплекс, произвеждащ дронове, бронирана техника и ракетни системи. Пакистан добавя към уравнението единствения ядрен арсенал в мюсюлманския свят и армия с численост над 600 хиляди души.
Това съчетание изглежда респектиращо на хартия, но вътрешните му противоречия са видими. Граничните търкания между Пакистан и Иран в района на Белуджистан от началото на годината показаха колко бързо сигурността по 900-километровата им граница може да дестабилизира двустранните отношения. Освен това Анкара продължава да поддържа сложни баланси с Москва и Вашингтон, докато Исламабад е силно зависим от финансовите инжекции на Международния валутен фонд и китайските инвестиции по коридора CPEC.
Включването на шиитски Иран в подобен пакт би променило изцяло характера на алианса, превръщайки го от конфесионално оцветен блок в общорегионална структура за сигурност. Това обяснява защо официалните представители в Рияд и Анкара нито потвърждават, нито отричат медийните публикации за отправените покани към Техеран. За Саудитска Арабия стратегическата цел не е военна конфронтация с Иран, а предотвратяване на нови ракетни и дронови удари срещу инфраструктурата на Aramco, подобни на тези в Абкейк и Хурайс през 2019 г.
