По публикации на политически анализатори. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Дезинтеграцията на социалния договор: Защо геополитическата фасада крие вътрешна ронливост
Текущата ескалация около Иран и войнствената реторика от страна на Израел за възможността от смяна на режима в Техеран поставят на преден план въпроса за устойчивостта на близкизточните автокрации. Управляващите елити и в Анкара, и в Техеран продължават да разчитат на силов апарат и външнополитическо прожектиране на сила, но макроикономическите показатели показва, че вътрешносоциалният фундамент се срива. Лидерите идват и си отиват, ала демографските и структурно-стопанските закономерности остават трайни.
В продължение на две десетилетия управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието (ПСР) под ръководството на Реджеп Тайип Ердоган изграждаше своеобразен симбиозен модел между икономически подем и премерено налагане на суннитски политически ислям. Този модел стъпваше върху притока на европейски капитали, гарантиран от споразумението за Митнически съюз с ЕК, и мащабни държавни инвестиции в инфраструктура — от магистрали и мостове до болници и жилищни комплекси през държавния строителен гигант TOKI.
Паралелно с това Анкара легитимира носенето на хиджаб в държавните институции, разшири мрежата от религиозни училища „Имам Хатип“ и финансира строителството на суннитски джамии от бюджета. Този курс мобилизира така наречения „дълбочинен народ“ — консервативните прослойки от вътрешността на страната, които години наред бяха изтласквани в периферията от старата кемалистка светска бирокрация.
Това изглежда логично като историческа реванш-политика, но има един сериозен проблем. Икономическата база, която захранваше този модел, вече не съществува в предишния си вид.
Анатолийският капитализъм и сривът на макроикономическата стабилност
Фундаментът на ердогановия феномен беше т.нар. „анатолийска буржоазия“ — консервативни малки и средни предприятия от провинции като Кония, Кайсери и Газиантеп. Захранвани от износ към европейските пазари, тези предприемачи създадоха милиони работни места за също толкова консервативна работническа класа. Държавата отвръщаше с евтини кредити и субсидирани обществени услуги.
През последните години обаче този механизъм засече. Практиката икономическите проблеми да се заливат с печатане на пари и изкуствено ниски лихвени проценти доведе до епизоди на инфлация, надхвърляща 85% по официални данни на ТУИК (Турския статистически институт), макар независими групи като ENAG да отчитаха значително по-високи стойности. Резултатът бе масово бягство на чуждестранни портфейлни инвеститори и деваливация на турската лира.
Завоят в паричната политика, предприет от Централната банка на Турция с повишаването на основната лихва до нива от близо 50%, охлади стопанската активност, но инфлацията остава трайно закотвена около 40%. По оценка на икономически анализатори, близо половината от заетото население в страната работи на минимална работна заплата. Социалното напрежение се засилва и от присъствието на близо 4–5 милиона мигранти (предимно от Сирия), което поражда конкуренция на пазара на труда и натиск върху социалната инфраструктура. Според социологически проучвания между 60% и 80% от гражданите настояват за репатриране на сирийците.
Тук има нещо, което не излиза в сметките на управляващите в Анкара — опитът за овладяване на кризата чрез административен натиск и репресии срещу светската и кюрдската оппозиция не спира демографската промяна.
