Демографското пренареждане и кюрдският дисбаланс
Свиването на подкрепата за ПСР не е просто реакция на инфлацията, а резултат от масова урбанизация. В големите агломерации като Истанбул, Анкара и Измир нивата на религиозност спадат значително — тенденция, която се наблюдава в глобален мащаб при прехода към градски начин на живот. За младото поколение („зумърите“), чийто светоглед се оформя в дигиталното пространство, идеологическите клишета на суннитския консерватизъм изглеждат анахронични.
Втората дълбока линия на разлом е етно-демографска. Коефициентът на фертилност сред кюрдското население в Югоизточна Анатолия превъзхожда този на етническите турци приблизително 1.7 пъти. Кюрдите, чийто брой се оценява на 20–25 милиона души от общо 87-милионното население на Турция, все по-открито изразяват недоволство от липсата на майчин език в държавното образование и отстраняването на техни избрани кметове от служебни управители (каюми).
На този фон светският национализъм изживява ренесанс. От една страна, това е традиционната Републиканска народна партия (РНП), чийто мразен от властите ммет на Истанбул Екрем Имамоглу системно изпреварва Ердоган в сондажите. От друга страна, възникват радикални антимигрантски формации като Партията на победата („Зафер“) на Умит Оздаг.
Репресиите срещу политически фигури като Селахатин Демирташ или правните преследвания срещу Имамоглу осигуряват тактическо отлагане на изборните загуби, но с цената на пълна ерозия на институционалната легитимитет.
Иранският теократичен модел пред стената на бедността
Приликите между случващото се в Турция и процесите в Иран са по-дълбоки, отколкото изглежда на пръв поглед, въпреки че в Техеран властта е организирана като шиитска теокрация под контрола на Върховния лидер аятолах Али Хаменей и Корпуса на стражите на Ислямската революция (КСИР).
Иранският режим също изгради своето оцеляване върху социални програми за ниските прослойки, субсидии за горива и храни, финансирани от износа на суров петрол. Днес обаче, под натиска на американските санкции, банковата изолация и вътрешната корупция, тази държавно-капиталистическа мрежа е прекършена. Според официални данни годишната инфлация е около 40%, но независими икономисти твърдят, че реалната покупателна способност пада двойно по-бързо.
По данни на Световната банка, цитирани в разглеждания анализ, близо 70% от иранското население се намира около или под прага на бедността. Докато в Турция минималната заплата се равнява на около 500 долара, иранските работници често получават реална равностойност под 100-150 долара на месец при сходни цени на основните стоки.
Тази версия за вътрешна стабилност през петролни субсидии звучи добре в правителствените доклади, но числата не я потвърждават на терен.
Официални проучвания в самия Иран показват, че над 70% от гражданите подкрепят отделянето на религията от държавата. Режимът губи монопола върху ценностите сред младите хора в градовете. В отговор на икономическия застой зачестяват стачките в нефтохимическия сектор, стоманодобива и транспорта.
Етническият мозаечен взрив: Втората линия на фрагментация
Иран не е монолитна персийска държава. Персите съставляват малко над половината от 90-милионното население. Иранските азербайджанци са близо една трета, кюрдите са около 15%, а в периферията живеят значителни малцинства от белуджи и араби (в богатия на петрол Хузестан).
Недоволството в провинциите е двойно: от една страна е икономическото изпомпване на ресурси към столицата Техеран и централната провинция Фарс, а от друга — пълната забрана за обучение на майчини езици и системната централизация. В Систан и Белуджистан, както и в кюрдските региони, сблъсъците между местни групи и силите за сигурност придобиват характерологични белези на нискоинтензивен конфликт.
Към това се добавя и социалното напрежение спрямо 3–4 милиона афганистански бежанци и мигранти, работещи в неформалния сектор. В персийските среди все по-явно се формира защитен, шовинистичен национализъм, който отхвърля както ислямския универсализъм на аятоласите, така и правата на етническите малцинства.
Липсата на интегриращ проект и рискът от „Сирийски сценарий“
Както шиитският исламизъм в Техеран, така и суннитският в Анкара в продължение на десетилетия служиха като спойка, надхвърляща етническите деления. Сривът на тези идеологии обаче не ражда нов универсален проект.
Либерално-демократичният модел не разполага с достатъчно дълбоки корени или институционална подкрепа в региона. Левите и социалистическите идеи — независимо дали под формата на автономен самоуправленски модел или класическа социалдемокрация — остават маргинализирани след разпада на арабския социализъм и репресиите от миналия век.
При това положение празнотата се попълва от етнически национализми. Когато една многонационална и мултиконфесионална държава изгуби своята над-етническа идеология и бъде разтърсена от макроикономически колапс, рискът от институционален разпад нараства драстично. Това е траекторията, по която вече преминаха Ирак и Сирия след срива на техните авторитарни модернизационни проекти.
