Анатомия на американското изтегляне от Персийския залив
Основата за тези трескави дипломатически маневри е сривът в доверието към американския чадър за сигурност. Нанесените щети върху американски военни обекти в региона по време на последните ескалации — включително ударите по инфраструктурата на Бахрейн, където е базиран Пети флот на САЩ (NSA Bahrain), както и пораженията по бази като Ал-Удейд в Катар и Принц Султан в Саудитска Арабия — показаха ограничението на зенитно-ракетните системи Patriot и THAAD срещу комбинирани залпове от балистични ракети и евтини камикадзе-дронове.
Арабските монархии от Съвета за сътрудничество в Персийския залив осъзнаха, че присъствието на американски бази на тяхна територия вече не гарантира автоматична защита, а напротив — превръща ги в първостепенни цели при потенциален голям конфликт. В Рияд и Абу Даби все по-често се цитира сдържаният отговор на Вашингтон при минали кризи като доказателство, че САЩ са склонни да използват региона като оперативен плацдарм, но не и да поемат щетите от ответните удари.
Администрацията във Вашингтон, оглавявана от Доналд Тръмп, публично приветства споразумението от Мека с аргумента, че държавите от региона най-накрая поемат финансовата и военната отговорност за собствената си отбрана. Зад тази реторика обаче прозира постепенното свиване на американския военен контингент. Когато САЩ демонстрират нежелание или неспособност да гарантират безопасността на танкерния трафик през Ормузкия проток — през който преминават около 20-21 милиона барела петрол дневно — държавите от Залива са принудени да преговарят директно с държавата, която контролира северния бряг на този проток.
Козът на Техеран: Цената на "Възпирането в Персийския залив"
За Иран хипотетичното присъединяване към споразумение за ненападение или пакт за сигурност със страните от Залива съдържа както сериозни дивиденти, така и стратегически рискове. Главният лост на иранската отбранителна доктрина през последните три десетилетия е способността за нанасяне на асиметрични щети върху енергийната инфраструктура на съседните държави и блокирането на морските търговски пътища. Това е т.нар. „оръжие от Залива“ — иранският лост за възпиране без притежание на официален ядрен арсенал.
Ако Техеран влезе в правно обвързващ договор за колективна сигурност с Рияд, той автоматично ограничава собствената си възможност да използва този лост при бъдещ натиск от страна на Запада. Освен това възниква въпросът за съдбата на т.нар. „Ос на съпротивата“. Йеменското движение „Ансар Аллах“ (хутите), което разполага с голям арсенал от противокорабни и балистични ракети в близост до протока Баб ел-Мандеб, години наред получаваше логистична и технологична подкрепа от Иран. Едно пълномащабно споразумение между Иран и Саудитска Арабия би изисквало замразяване на тази подкрепа, което от своя страна би отслабило позициите на хутите в Йемен.
В същото време за Техеран е от изключителна важност да предотврати сценарий, при който Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Бахрейн предоставят въздушното си пространство за евентуални израелски или американски въздушни удари срещу ирански ядрени и военни обекти. Пактът за ненападение е най-прекият път за постигане на тази цел. Ако саудитското кралство поеме официален ангажимент да не позволява използването на своята територия и небе за агресия срещу Иран, това практически изолира Израел и го лишава от оперативна дълбочина за презареждане на изтребители във въздуха.
Дипломатическата совалка: От Истанбул до Багдад
През последните седмици дипломатическата карта на Близкия изток се покри с интензивни двустранни и многостранни срещи. Външният министър на Оман Саид Бадр ал-Бусаиди проведе неогласени подробни разговори с Абас Аракчи в Техеран, а почти едновременно с това в иранската столица пристигна високопоставена пакистанска военна делегация, водена от началника на щаба на сухопътните сили фелдмаршал Асим Мунир.
В същото време Ирак излезе с предложение за създаване на тристранен съвет за сигурност, включващ Багдад, Техеран и Рияд, който да поеме контрола върху граничната сигурност и борбата с крайните групировки. В Истанбул предстои четиристранна среща на външните министри на Саудитска Арабия, Египет, Турция и Пакистан. Според съобщения в арабския печат, Кайро вече е проявил интерес за присъединяване към Меканското споразумение, а подобни сигнали идват от Дамаск и Бангладеш.
Тази геополитическа пренастройка се случва на фона на пълно оเวхтяване на предишните формати като „Авраамовите споразумения“, които целяха да изолират Иран чрез изграждане на еврейско-сунитски блок под американска егида. Днес саудитската дипломация предпочита да поддържа канали за връзка с Техеран, възстановени с посредничеството на Пекин през март 2023 г., вместо да поема рисковете от открита конфронтация.
Границите на руския пасивизъм и реакцията на Израел
В целия този процес ролята на Москва остава декларирано сдържана. Русия продължава да поддържа всеобхватно стратегическо партньорство с Иран, но избягва директно да се намесва в изграждането на вътрешноблизкоизточни блокове. Основният фокус на руската външна политика остава източноевропейският театър на военните действия, което ограничава ресурсите на Кремъл за активно военно присъствие в Персийския залив. За Москва обаче всяка регионална архитектура, която намалява американското присъствие в Близкия изток и затворя американските бази, е стратегически изгодна.
Израел от своя страна наблюдава случващото се в Мека и Техеран с нарастваща тревога. Възможността Иран да се интегрира — дори и неформално — в обща рамка за сигурност със Саудитска Арабия и Турция разрушава израелската концепция за периметърно възпиране. Ако Анкара и Рияд координарат действията си с Техеран по въпросите на регионалната сигурност, за Тел Авив става практически невъзможно да изгради регионална коалиция срещу Ислямската република.
Иранската стратегия в момента се състои в това да печели време и да поддържа диалога с всички страни от Пакта от Мека, без да бърза с подписването на документи, които биха ограничили суверенитета му или военните му програми. Техеран настоява на своята стара концепция, формулирана още през 2019 г. в т.нар. „Ормузка мирна инициатива“ (HOPE) — че сигурността в Персийския залив трябва да се гарантира изключително от крайбрежните държави, без участието на външни сили.
